0
1161

Писмописци

Длъжен съм да участвам в нелекия процес на реабилитация и преоценка на Георги Марков и като негов личен приятел, и като негов читател, и като съотечественик, и като брат по изгнаническа съдба.

Онзи, който има дух, намира винаги точната дума,
но не всеки, който има точни думи, има и необходимия дух.

Конфуций, „Лун-ю”

Връщам се неохотно към едно писмо на Георги Марков до мен, писано броени месеци преди убийството му над Темза. Писмото значи, чийто оригинал пазя и до днес, е на много години – години на изпитание, на проверка и тест за стойността на думите, отправени не само към мен, а и към цялата ни цивилизация. Отминалите времена като че ли само освидетелстваха актуалността на писмото, непреходността на размислите и идеите, които Георги сподели. Освидетелстваха за пореден път и невероятния му български език, чието очарование най-подобаващо може да изживее и оцени изгнаникът. За онези, които са позабравили, ще припомня, че писмото поставя нелекия въпрос колко реални и колко измамни са човешките права и гражданските свободи от двете страни на Желязната завеса. Доколкото бе писател по призвание и словото бе негов елемент, с особена ангажираност Георги обсъжда свободата на словото на Изток и на Запад. Тази свобода – пише ми Георги – е еднакво недостъпна, еднакво нереална, еднакво привидна както в комунистическа България, така и в капиталистическа Великобритания, да речем. И двете държави са еднакво алергични към човека извън конюнктурата, към твореца като индивидуалност и към свободните, независими авторови позиции. Ако тръгнеш да обнародваш един автономен текст – продължава Георги – и в свободния Запад ще се натъкнеш на същите трудности като в Народна Република България: ще ти се наложи да се съобразиш с линията на съответната медия. Ако искаш творческа изява, това унизително съобразяване е наложително както в „Работническо дело”, така и в люлката на европейската демокрация Великобритания. Я се опитай да защитиш собствените си, несъвместими с ортодоксалния политически дух възгледи в „независимото” Би Би Си или в „независимия” „Таймс”! Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията! – гневи се писателят. След което добавя, че нашето лично, личностно място в тези два (а трети няма) еднакво враждебни към свободното слово свята е при нас самите, като автори и граждани ние трябва да си бъдем винаги себесъщи и да останем такива, каквито винаги сме си били – луди. Защото единствената надежда за този оскотял от прагматизъм свят, единствената искрица истински живот е закодирана в лудостта на лудите.

Общо взето това е вкратце съдържанието на това вълнуващо послание – едно от последните творения на писателя. Казвам творение, защото, колкото и личен да е тонът му, аз считам писмото за несъмнено литературно постижение – става дума за есе в пощенски плик с ненадминати художествени качества. Защо обаче, след като съм го обнародвал неведнъж, се връщам отново чрез Портал „Култура” към него? Ами защото и двата вестника, в които с дистанция от двайсетина години публикувах писмото („Демокрация” и „Преса”) един след друг фалираха. Или ги фалираха – не съм прокурор и не зная. Но така или иначе ги няма. Съзнавам, че естественото място на настоящия текст би било на страниците на двата споменати ежедневника, но при създалите се обстоятелства по-подобаваща трибуна от Портал „Култура” за целта аз не виждам. А трибуна ми е спешно необходима, тъй като с цитираното писмо и с името на автора му многократно се е злоупотребявало – злоупотребява се и до ден-днешен. Злоупотребяват най-вече носталгици по комунистическото ни минало, злоупотребяват онези обезумели русофили и еврофоби, онези безсмъртни хранители и хвалители на злото, които аз неведнъж се опитах да демаскирам и на страниците на настоящото издание. В едно кратичко вестникарско каренце посегнах навремето да възразя на тези злоупотреби и да разкрия колко неподобаващи са те на фона на респектиращото литературно наследство на Георги Марков, но гласът ми остана глас в пустиня. Дано и сега не стане така. Да превъзпитам с късна дата онези бетонни глави, които напук на всички фрапиращи факти се държат за комунистическата идеология като слепец за тояга, аз илюзии не питая, но се надявам все таки да вкарам поне мъничко трезвост в страстите и пристрастията на младите им читатели и слушатели, които по възрастови причини не са изпитали върху собствената си кожа нито меда, нито жилото на еднопартийния деспотизъм и затова простодушно вярват на носталгичните превъзнасяния на престъпното ни близко минало. Та затова ми трябва трибуна като тази. И даже не трибуна като тази ми трябва, а ми трябва точно тази трибуна, която е направила през годините толкова много за литературното реабилитиране на Георги Марков, за обезсмъртяване на неговото крупно и недооценено творческо наследство. Длъжен съм да участвам в нелекия процес на реабилитация и преоценка и като личен приятел на Марков, и като негов читател, и като съотечественик, и като брат по изгнаническа съдба, и като съчовек, и като съконтиненталец, и като литературен колега. Длъжен съм да участвам дори и служебно – доколкото бях редактор на програмата на Радио „Свободна Европа”, за която Георги написа най-ценните и най-българските си текстове в емиграция. Колко много морален дълг, адресиран до една-единствена личност! Това говори не толкова за величието на дълга, колкото за величието на личността на писателя. Какво да се прави – големите хора, както се казва, не се раждат на празно място. А родят ли се по недоразумение на него, то престава да бъде празно – те го запълват, екзистенциално и исторически го запълват със себестойността си.

И така, писмото, което малко след гибелта на автора му аз окачествих на страниците на основаното от Солженицин и излизащо на седем езика в Париж сп. „Континент” като пророческо, си остана на родна земя недоразбрано. Признавам, че немалка вина за това нося и аз самият. Вина, която се опитвам да изкупя и чрез настоящия текст. Защото не за едно писмо става дума в случая, а за цяла дългогодишна кореспонденция помежду ни, която е потънала безследно нейде в дебрите на миналото. От стотината писма, които съм получил от Георги, аз не съм съхранил и десетина. Ако бях ги съхранил, днес като нищо можеше да спретнем цял том великолепно есеистично творчество. Единственото ми неубедително извинение е, че аз и към собствените си текстове съм не по-малко безотговорен. Писмата му ги няма в архива ми, но съдържанието им е при мен – в мен е. А е така, защото вълнението, с което пишехме и четяхме писмата си, е незабравимо и до днес – в ледника на изгнаническото отчуждение, в което тънехме и двамата, най-сигурна опора предоставяше общуването ни един с друг. Споделена и поделена братски помежду ни, сляпата ни безнадеждност се превръщаше кое-що в надежда. Цялата ни кореспонденция беше полемична по характер, а мястото на интелектуалеца и писателя като гражданин в размирните времена, които не по свой избор населихме, бе в центъра на полемиката. С особена отчетливост си спомням как отговорих на споменатото писмо на Георги. Този ми отговор също не е съхранен, но последвалите го разговори помежду ни ми подсказаха несъмненото въздействие, което той е оказал на писателя. Възраженията ми на възгледа, че и на Запад, и на Изток свободата на словото е еднакво илюзорна, бяха по същество следните: действително в един „Таймс” един автор не би могъл да даде гласност на политическата си позиция, ако тя не е в тон с политическата линия на изданието. Дотук „Таймс” и „Работническо дело”, както и „Правда”, и „Руде право”, и още хиляди вестници от двете страни на Желязната завеса си приличат. Различията започват оттук нататък – и те са не по-малко съществени от приликите. Защото ако на британска земя консервативният „Таймс” откаже да те публикува, ще те публикува либералният „Гардиан”. Ако и на „Гардиан” не си нещо по вкуса, по широкия и пъстър Свободен свят има още стотици, хиляди други вестници, хиляди печатни издания с най-разнородни политически платформи – толкова разнородни и толкова богато нюансирани, че няма начин някоя от тях да не хармонира с личните ти убеждения и да не те подслони политически и морално. На територията на Свободния свят има свободен пазар не само за стоките, а и за думите, обезпечен, достъпен за всеки е онзи фактор, който прави демокрацията демокрация: правото на свободен съзнателен избор. Докато в Народна Република България избор няма – всички, абсолютно всички български вестници и списания, чак до най-сбутаната провинциална многотиражка, са подразделения на „Работническо дело”. Което пък е подразделение на „Правда”. Така всички медии са безусловно подвластни на една-единствена партийна доктрина, чийто международен център е Кремъл и в чиито сковани рамки място за творческа изява няма. А това – писах аз на моя приятел – е една много сериозна разлика между двата свята. Има и още една – не по-малко сериозна: ако един западен вестник откаже да те публикува, след като е прочел писанието ти, дежурният редактор го е хвърлил в коша и с това случаят е приключен. (Знам го и от личен опит – като програмен редактор и аз съм изхвърлял ден след ден доста пасквили в коша – количествено изхвърленото е дори повече от излъченото.) Ако „Работническо дело” обаче откаже да ти публикува текста, който се разминава идейно с линията на вестника, ръкописът ти няма да бъде изхвърлен, а ще бъде по-внимателно обгрижен и от идейно най-здравия ръкопис. Той ще бъде съхранен и предаден на съответните органи. После? После твоето авторство ще бъде зачетено по следния неприсъщ на Запада начин: при теб начаса ще дойдат двама с меки шапки и шлифери, за които Георги Марков казваше, че ще ги познаеш още от гарата, ще ти надянат белезниците и ще те поведат по следствените килии и етапите – понякога за броени дни, понякога за месеци, понякога за цели години, а понякога и доживотно. При което, доколкото реалният социализъм възроди родовата памет от кошмара на тъмните векове още с „Интернационала”, Мечът и щита на Партията-ръководителка ще удари съответно и подобаващо и всички твои роднини и приятели – и най-близките, и не съвсем близките, и още неродените дори. Ето, и тази доктринерска вендета съдържа качествената разлика между класово-партийната и парламентарната демокрация. И тази разлика, както вече отбелязах, е също съществена – на живот и смърт, на смърт съществена.

Та такива ми ти работи изпонаписах аз на Георги Марков с простодушието, с което ми беше писал и той – моят отговор се оказа по-дълъг и от писмото му. Георги прочете, размисли и като човек от невероятен духовен формат се съгласи по същество. Моят избор между фронтовете на Студената война беше и негов, в крайна сметка като политически емигранти и двамата бяхме загърбили един и същ свят, за да тръгнем към друг – също общ. Като врагове на народа и предатели на родината, поставили перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили, и двамата бяхме осъдени в задочни наказателни процеси по едно и също време на дългогодишни присъди – обстоятелство, което също трасира принципното несходство между двата свята. Бяхме, казано кратко и ясно, хора с еднородни политически светогледи, служехме на една и съща политическа кауза: той – по-литературно, аз – по-малко литературно, но и двамата – с еднаква вътрешна убеденост. Кауза и убеденост, за които Георги загуби живота си, аз пък загубих приятел, скъп като самия живот. И още нещо важно: ценяхме общността на възгледите и принципите си, изпитвайки обаче огромен взаимен респект пред различията си. Струва ми се, че този респект, съзнанието, че ако човек е достатъчно цивилизован, той може да има за личен приятел и свой политически опонент, и свой политически противник дори, ни спои с времето още по-силно, свърза ни така неразривно, че, както вече писах в друго посветено на литературния и граждански път на Георги есе, не само него – и мен убиваха през онзи проклет септември над Темза. Убиха част от мен – по-добрата част. А ако не ме доубиха, то е не на последно място, за да споделя и настоящия текст – поне така виждам, така изживявам аз паметта за един от най-значимите писатели не само на нашето време. Споделям споделяното с твърдата увереност, че Георги би подписал настоящите ми размисли и с двете си ръце. И с колебливата надежда, че ще променя кое-що в традиционното ни отношение към духовните ни учители. В духовността и таланта им аз ни най-малко не се съмнявам – лошото е само, че са тръгнали да облагородяват и одухотворяват една нация, която нехае за техните завети, нация, която неведнъж е доказвала през вековете, че не й достига съзнание за историчност. Което ще рече, че и ресурс за бъдеще ни й достига…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЩо е Църква? (3)
Следваща статияЧедото на безчадната