0
3348

Писмото като изповед

„Мисля, че това е посланието в новата книга на Владислав Христов – сливането с всичко наоколо и чувството за принадлежност към света.“ Владислав Христов, Писма до Лазар, издателство „Ерго“, 2019 г.

Писма до Лазар. Защо Лазар? Какви отпратки прави Владислав Христов към библейското? Какво фокусира в себе си този библейски образ? Чудото, енигмата, светостта, тайнството… Може да се продължи още. Искам да разбера кой е, какъв е Лазар от неговата книга. Мисля, че тук крайъгълният камък е възкръсването. Колко ли пъти умираме и възкръсваме духовно в живота си. Когато любовта умре, когато отново се възроди. Когато се роди дете. Когато под перото ни се роди един образ. Когато загубим или намерим приятел. Всяка инициация, всеки катарзис е и умиране, и възкръсване. А всеки стих, всяка творба, в този смисъл и всяка нова книга е една поредна инициация в нашия духовен път.

Да си спомним проникновението на Фройд в описанието на случая „Малкият Ханс”, съдържащо толкова топлота:„…нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава неразрешен проблем”[1].

Защото един творец е винаги и изследовател. Може би на ничия земя.

Възкресяването на Лазар става четири дни, след като той умира. Това чудо е по-специално от всички останали чудеса, които Христос извършва и които са описани в Библията. То не е първото – Христос възкресява и сина на вдовицата, която много плаче за сина си, когото е изгубила. Лазар е братът на Марта и Мария от Витания. Нека не забравяме, че това е последното чудо, което Христос извършва преди да бъде разпнат. Затова е и толкова убедително. С това чудо той предизвиква гнева на фарисеите и решението им да го заловят. Като че с тази си постъпка Христос подписва своята смъртна присъда. Оттук насетне той не ще е земният човек, в който се е въплътил, а възкръсналият Господ – светлина. При възкресяването на Лазар Иисус Христос разкрива своята сила като Бог, факта, че е изворът на живота. Още преди кръстните си страдания показва, че е победител на смъртта.

И тази книга е победа на жизнеността и светлината.

Който познава досегашното творчество на Владислав Христов, ще разбере защо той се обръща към Лазар – символа на възкресението. Включеното в тази книга е своего рода възкресение. Възкресение на малко позабравени в забързаното ежедневие, но толкова важни и нужни неща в живота ни. Поетът иска да възкреси по пътя си всяко нещо, което среща, всяко нещо, до което се докосва. До голяма степен тя е и възкресение на спомени, защото стиховете, поместени в нея, са писани в продължение на 20 години. Може би е и своеобразен вододел, възможност за равносметка.

Това е дълго чакано възкресение. Ето началото на поемата „Писма до Лазар“: „отвори сърцето си лазаре чакам те от няколко века…“. И единението, сливането с всичко: „слял съм се с всичко около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре“.

Всичко, което е около нас и ни докосва, и всичко, което докосваме, е божествено проявление, самият Бог в различни форми. Затова всеки досег е общение с Бога, сиреч е едно възкръсване за нас. Всеки миг е възкръсване и живот и е на по-малко от един дъх разстояние. Цялата книга е единение с всичко наоколо. Владислав Христов не създава своите ескизи, следвайки строгите канони на граматиката. Няма главни букви, няма препинателни знаци. Това е неговият начин да каже, че всичко е еднакво важно, няма защо да открояваме едно от друго с формалните знаци на граматиката. Този начин на писане е отдавна известен. Още Аполинер в своите „Alcools“ създава дори калиграми (визуална поезия) – „Окото“, „Гълъбът“, „Фонтанът“. Усещате ли това особено напевно люлеене, този ритъм в поемата, подобен на литургия, сякаш сме в защитената утроба на света, Земята, Живота. Радостта от чудото Живот. Стиховете в книгата на Владислав Христов са и римувани, и неримувани, те са такива, каквито ги е почувствал поетът.

И друго, този модерен начин за графично полагане на словото напомня за потока на съзнанието и свободните асоциации. Той прилича на защитено конфиденциално споделяне по време на психотерапевтична сесия. Там сме най-близо до несъзнаваното, което винаги може да премине в нашия Аз и в Свръхаза ни. За да споделиш интимността със света, се иска кураж.

Щом се докоснем до нещо или то се докосне до нас, то възкръсва. Макар и само в нашите тленни човешки умове. Спомнете си цар Мидас, който превръща всичко, до което се докосне в злато (това става и негово проклятие). Но ние по човешки сме своеобразни богове, защото общувайки със света, го възкресяваме. Светът съществува, защото го отразяваме с нашите сетива и неврони. Ние това осъзнато даване на живот го правим още в детството, в детската игра, когато светът още не е разомагьосан. Докосваме куклата и ѝ казваме: яж, ходи, говори. Защо да не запазим тази си детска креативност и в зрелостта. Христос казва: „Станете като децата!“. Поетите го могат. Детската игра е по същество една добавъчна реалност, подобна на атмосферата, която се създава със сценичността в психодрамата. Тя не е нито въображаема, нито е от реалността. А е едно гранично, фикционално, защитено пространство. Но това е възможно само ако отворим сърцето си. Защото душата е безсмъртна и има способността да възкръсва и самата тя да възкресява.

„Писма до Лазар“ е необикновена поема, необикновена е и цялата книга на Владислав Христов. Стига да прозрем тази нейна тъй проста истина, но нали гениалните неща са прости. Нека прочетем поантата пак: „слял съм се с всичко около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре“.

Мисля, че това е посланието в новата книга на Владислав Христов – сливането с всичко наоколо и чувството за принадлежност към света. Ние възкресяваме заобикалящото ни, като го осмисляме. И то нас също възкресява, поддържайки сетивата ни живи.

Това е като да се върнем към сетивността на новороденото. Яков Леви Морено, създателят на психодрамата, социометрията и груповата терапия, нарича този период от живота на човека „първа вселенска идентичност“. Когато дете, майка и вселена са в неразривна симбиоза. А поетът е със сетивата на дете, незатлачени от цивилизационните наслоения. Фройд ни напомня, че човек заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

Когато избираме до кого да напишем писмо, ние избираме един довереник, едно алтер его. В психодрамата има участник, който е алтер его на протагониста, и техника на огледалото, която ни дава възможност да видим сцената отстрани. Подобна сценичност дава нова перспектива на образите.

По същество това е писмо до себе си. Този довереник е твоят огледален образ. Твоята душа. Твоята съкровена същност. Но искаме да оповестим това и на света наоколо. Може би писането в „Писма до Лазар“ е близо до фасетъчното отразяване. Всяко наслагване на частици от образа-живот създава един нов фикционален свят.

Разгръщайки книгата на Владислав Христов, първо се зачетох в стихотворението „Към себе си“:

нека думите не описват път
те самите път да бъдат
нека не описват любов
те самите любов да бъдат
ако няма път и любов
нека думите не описват смърт
защото в смърт
ще се превърнат
адът е място без поезия.

За автора е важен пътят, процесът. Не докъде ще те отведе този път или целта. По този път можеш да срещнеш всичко – и тъга, която е облагородяваща и катарзисна, и еуфорична радост. Харесвам душевната насоченост на този млад човек към светлите и възвисяващи вибрации. Това не е една подозрително-симптоматична позитивност, а нагласа на сетивата да улавят спонтaнното и креативното. И то тук и сега. Неговите усети са като уязвимостта на кожата. А тя е орган (според медицината), който ни защитава, макар сама да е тъй уязвима и ранима. Уязвими са и клетките в нашето тяло – всяка от тях има памет за всички наши емоции и преживявания. И кожата, и клетката обаче са едновременно с това устойчиви и ревитализиращи се. Подобно на устойчивостта на духа. Башлар в „Поетика на пространството“ говори за „…най-дълбоката литература, тоест за поезията, а не за сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“.        

Според мен в тази книга си дават среща Изтокът и Западът с техните начини на светоусещане, оформящи и ценностната система на Владислав Христов. Източната духовна истина за живота като път и модерната форма на изказ на Запада. И друго, модерният западен начин на изразяване и по-конкретно този на френските поети. Неслучайно авторът има отпратки-посвещения към Блез Сандрар, Артюр Рембо, Андре Бретон.

За мен първите впечатления от човек, книга, място, са най-важни. Защото са интуитивни. После, дори да подложиш емоцията си на белезниците на разума и умозрителните доводи, кръгът отново ще се затвори и ще дойдеш до първоначалното – импулса. Спонтанността и креативността са там. Харесах книгата на Владислав Христов с първото отгръщане на страниците. И първо ми направи впечатление прецизността. Прецизност в подбора на творбите – 21 стихотворения и поеми, писани в продължение на 20 години (1998–2018). Прецизността и грижата към чувствата, мислите, думите. Това качество не се среща често, при това у млад човек. Обикновено е белег на възрастова умъдреност. Нека вметнем, че Владислав Христов има вече осем книги зад гърба си – от хайку до фейлетони и публицистика.

Новата книга „Писма до Лазар“ е изтъкана от две амбивалентни чувства: безпощадност и нежност. Те и двете са облъхнати винаги и от малко тъга. Но няма нищо лошо в това да потъжим. За тъгуването се искат също сетива. Обратно, неспособността да тъжим е симптоматична и патологична. През 70-те години Франсоаз Саган ни поднесе книгата си с великолепното заглавие: „Добър ден, тъга“. Нека приветстваме и благословим тъгата. А между тези две чувства са и всички нюанси и деликатни белези, от които се раждат поетичните образи на Владислав Христов.

Може условно да приемем, че първото стихотворение в книгата – „Мементо“, е програмно. Затова казвам, че основните акорди са възкресението и спомените или възкресението на спомените:

как да започна
на двадесет
може да не са години
може просто де е дата бронзова
особено през май
сред кестени
и мокри гарги пръскащи кристали
помни:

Фотографското око на Владислав Христов улавя всяка капка, скъсаните джапанки по плажа, тортата от детството, врабчетата, къпещи се в локвата, болката от загубата на любимата – защото всяка загуба се преболедува. Владислав Христов има стихотворение за любовта с толкова поетичното и нежно заглавие „Раните пеят“. Толкова е хубаво! Вълшебно и терапевтично! Ако се обърнем с такава нагласа към раните си, никога няма да се почувстваме като жертви. Замислих се, имам ли слух за песента на раните си или болката от тях я заглушава. Досега и на моята възраст не съм срещала подобна метафора. Благодаря ти, поете, за тази спасителна котва, за това възкресение. И това преливащо от божественост късче природа и любов завършва така: „и слънцето ще ни венчае/ без да знае имената ни“. Този негов свят диша и пътува, следвайки своя верен път. Поетичният свят на Владислав Христов е като детския калейдоскоп. С всяко помръдване цветните стъкълца в него се преподреждат в нови и причудливи форми.

Една от най-силните творби е поемата „Жена“. Тази своеобразна апология на жената ми е любима. 33 куплета започват със стих-обръщение: „жена, с коси падащи…“, като обръщението е към различна част от тялото. Това е един своеобразен портрет на жената, като се започне от косите и се стигне до ходилата. Една изключителна еротика – дръзка, но и нежна, метафорична, стилна. Само творец, който има какво ново да каже за женския образ сред толкова шедьоври на поетическата култура през вековете, ще се осмели да създаде такава поема. Особено интимно звучи стихотворението „Изронване на синьото“. Стихотворение за отминалата, неосъществената любов. Ето краят му. Това е силата на добрата поетична форма: да ти разкаже една цяла история само в четири стиха – нещо, което белетристичното платно ще раздипли в двеста страници. И този приглушен, моментен импулс, в който избухва цялото чувство:

понякога само понякога
ще изпратиш мъжа си без нужда до магазина
колкото набързо да ми кажеш:
обичам те

Когато пише за Блез Сандрар, поетът ни потапя в една особена полифоничност. Поемата „Транссибирски експрес“ наподобява цял роман в стихове. Тук е и войната. Това са силни, безпощадни, мъжки стихове (не рими), които въвеждат и Форест Гъмп на сцената. По мъжки изразени чувства, както в романите на Хемингуей или в разказите на Екзюпери. По мъжки изстрадващи света. Тук безпощадност, страдание, сдържана нежност са неразривно вплетени. Успоредиците с преживяването на Блез Сандрар, които Владислав Христов прокарва, пресичайки сибирските полета, са може би реперите, през които един мъж трябва да мине по пътя си – външния и вътрешния. Да почувстваш мириса на живота и смъртта, мириса на гарите, мириса на шемета и скоростта. И там някъде, в тракащия влак винаги има място за образа на една жена, която трябва да подслониш. Тук също има сливане на стогодишното и неизменно улегналото с онова, което е винаги изненадващо, ново и индивидуално:

Виж ме:
заприличал съм
на Транссибирския експрес
който от сто години
по релсите потраква
трака–трак
и спирките си знае наизуст…
загледан във степта
чертаех нови пътища

В „Избори“ Владислав Христов поставя екзистенциалния Хамлетовски въпрос за избора:

рембо или верлен
поезия или проза
убийство или самоубийство
този който пише
или този който чете

Тази симетричност на фразата създава особена метрика и ритъм. Една особена полярност и амбивалентност, която окръгля света. Тук са Изтокът като змия, която е захапала опашката си, и Западът с полярните полюси на диалектиката. В книгата са включени стихове с имената-емблеми по пътя на автора: Форест Гъмп, Антоан, Силвия, Мария, Халкидики – все маркери по пътя на духовното израстване на поета.

Ще завърша прочита си на „Писма до Лазар“ от Владислав Христов с част от негово стихотворение, наподобяващо филиграните на хайку. Ала няма да го тълкувам, за да не изчезне поезията:

сутрешно цвете
имаш ли възраст
тъй спящо

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

На главната страница: Юлия Станкова, Възкресението на Лазар, 2006 г.

––––––––––––––––––––––

[1] Зигмунд Фройд, Анализ на фобията на едно петгодишно момче [Малкият Ханс] // Зигмунд Фройд, Детската душа, София, 1993 г., с. 129.