Начало Идеи Гледна точка Писмо от Одрин
Гледна точка

Писмо от Одрин

3620

Неведоми са пътищата Господни. Едва ли тази седмица – преди изборите, насред политическата криза и при продължаващата война в Украйна – щях да се сетя за Балканската война и за годишнината от падането на Одрин (13 март 1913 г.). Ала ето че едно писмо, дошло при мен ненадейно, като бутилка с послание от времето, ненадейно обърна мислите ми в тази посока. И към него се добави едно друго свидетелство.

Винаги ме е интересувала „другата страна“ на тази война – не толкова битките, победите, маневрите на военни части или имената на славните генерали – а свидетелствата, разказите на обикновените войници и офицери, изгазили калта на бойното поле, изранени и тежко ранявани, непощадени от бича на болестите, особено на холерата. Струва ми се, че зад този разказ най-добре се очертава „фактурата“ на Историята, а войнишките писма и дневници са може би най-автентичната такава литература. В повечето европейски страни има разтърсващи публикации с писма от фронта. У нас не е така, независимо че архивите, а и старите скринове ревниво пазят не една и две подобни лични истории.

В семейния ми архив (заради бомбардировките над София) не са се съхранили подобни свидетелства. Ала ето че това писмо, подарено ми от моите приятели Радина и Никодим, ме върна 110 години назад. Разгръщам го с вълнение. Писано на лъскава, жлътнала от времето хартия. Двоен лист от тетрадка, прегънат на четири, буквите са като мъниста, грижливо нанизани с мастило. И, забележете, това е двойно писмо – до бащата и до брата – изпратено преди окончателната развръзка. Което е напълно разбираемо: пишеш до най-близките, когато те чака неизвестността. Датирано е на 11 март (23 март) 1913 г. Ден-два преди развръзката, сиреч преди падането на Одрин.

И тъй, ето го писмото до бащата:

С. Бали Ходжа
При гара Муратли
11 март 1913 г.

Почитаемий татко,

Писмото ти от 3-ий т.м. приех и четох с удоволствие, ала тъжно ми стана като виждам, че пишеш какво още не си оздравял съвършено. Вярно е, че аз писах по-първото си писмо при мрачно настроение и при такова душевно състояние, което извинява употребените в писмото доста силни и обидни фрази. Но какво да се прави! И нам вече доста омръзна, та сме станали нервозни и нетърпеливи до безобразие, още повече като се минат няколко дни и не получим писмо отникъде. Тук сме разположени по течението на р. Еркене в две села – Севендикли и Бали Ходжа, села турски. Ала обитавани от новите им обитатели – български войски, които заместиха избягалите от Анадола турчоля. От няколко дни насам голяма и неестествена жега е тук, но дано се позахлади, защото такива пекове не са хубави отсега, особено за хората, които се движат пешком. Хайде много здраве на всички вкъщи от мене.

С почитание
Твой син Пенчо

Никога не съм знаел, че Одрин е бил обсаждан накрая при толкова високи и необичайни за месец март температури! Снимките, които съм виждал са от предходните месеци на годината – на непроходими снегове, от които войниците са си майсторели за отмора ледени фигурки. Една такава снимка (дело на габровския предприемач Генчо Стайнов) става световно известна, публикувана е във френското списание „Илюстрасион“. Балканската война е може би първата „най-медиатизирана“ война в историята. Това е времето, когато вестникът се превръща в решаващ политически и културен фактор. Цял свят следи събитията чрез военни кореспонденти, които впоследствие събират дописките си в книги. И публикуваните книги за въпросната война са дори не десетки, а поне сто-двеста – което свидетелства за огромния медиен интерес към Балканите и съдбата на Турската империя от онова време. Щом дори Пикасо прави серия от дадаистични колажи в края на 1912 г., озаглавени „Ура, Чаталжда!“. Не че е бил наясно с войната на Балканите, просто използва заглавия и изрезки от в. „Пти Паризиен“ за своите колажи. Дано някой ден видим негова изложба с тези творби.

Писмото на Пенчо Пенчев, озовало се ненадейно у мен, ме подсети и за друга една находка, която преди два-три месеца попадна в ръцете ми. Става дума за „Дневник от обсадата на Одрин“ (1913), воден от френския дипломат Гюстав Сирили, по съвместителство и кореспондент на френския всекидневник „Матен“, едно от най-четените тогава световни издания. Не подозирах за съществуването на този дневник, нито бях виждал някъде той да се цитира. А е толкова интересно да видиш същите събития през погледа „отвътре“, колкото и той да противоречи на някои от привичните ни представи, често дори да е неприязнен към българите. Гюстав Сирили е туркофил, не може да прости на Европа, че тя е изоставила вярната си съюзница Турция. Ала това му пристрастие не му пречи да е реалист, щом грабне перото.

Той напълно съзнава стратегическото значение на Одрин – в настоящето и историята. Не само като място на среща между народите, но и вечен залог на битки. Още от времената на тракийски племена като бесите, сетне – при Константин Велики, който там побеждава Лициний. Мярват се имената и на българските царе Калоян и Иван-Асен II, които тук водят решаващи битки. После идва ред на турците – Баязид, Мехмед I, Мурад II. През 1877 г. Одрин е завзет от Царя Освободител и руснаците. А ето че през 1912–1913 г. българите прииждат към него. Одрин е подстъпът към Константинопол и съответно лелеяна мечта за всекиго, включително за новото българско царство.

Дневникът на Сирили, вероятно писан като военни кореспонденции, започва от първите дни на октомври 1912 г. Ето и първите от тях:

11 октомври. Не знаем как да се държим. Дали е мир, или е вече война? Българите не казват нито не, нито да. Техният консул все още се намира в Одрин, а знамето им се развява над резиденцията му. Дипломатическите отношения се поддържат, но още за колко време? Турците вече мобилизират; всеки ден виждаме нови и нови части.

12 октомври. В Одрин се свикват и войниците немюсюлмани. За първи път Турция използва в една външна война войници от тази категория – гърци, българи, арменци, евреи. Каква помощ очаква от този вид поданици? Вярно е, че те имат правото да се откупят за около 40 турски лири; това е начин да се попълнят касите на армията. Мнозина не очакват да ги мобилизират и емигрират. Мобилизираните не изглежда да изпитват ентусиазъм. Отоманските българи са склонни да минат на страната на врага, когото възприемат като истински освободител. Струва ми се капитална грешка попълването на турската армия с подобни елементи.

Постепенно Одрин се превръща в обширна казарма. Жителите му са вцепенени от страх. Недалеч е българската заплаха, а в града, концентрирал толкова много войска, е също опасно. Започват мародерства, насилия. Затуй въвеждат военен час. Гражданите не си показват носа навън след 20 ч. (после след 19 ч.). Войната е обявена. Скоро болниците в града се пълнят с ранени, които донасят от фронта. Времето също се сменя.

20 октомври. Вали проливно; улиците се превърнаха в реки. Чува се как водата се стича по покривите; по плочника остават вади, наноси от пясък и слама.

21 октомври. Твърди се, че българите са превзели Мустафа паша (Свиленград). Новината бе опровергана от властите, но не закъсня да се потвърди, защото е в реда на нещата. Мустафа паша е оправна точка на атакуващата армия; тя осигурява пряка комуникация с тяхната главна квартира в Пловдив; позволява да се извършат операции срещу Одрин в една страна, която вече няма приятели.

22 октомври. Ние сме напълно изолирани; не получаваме нито писма, нито вестници. Пощата още приема писма, но не е ясно кога ще могат да заминат. Телеграфът все още изпраща депеши. Пратих няколко статии на „Матен“, чийто кореспондент съм.

Безпокойство във въздуха. Нищо не е известно, но се очаква сериозна акция.

29 октомври. Оръдейни залпове от зори. Тактика на българите е да атакуват предимно нощем и да се възползват от мрака, за да изненадат позициите на врага. От прозореца си ясно чувам тракането на картечниците, острите височини на шрапнелите, доминирани от баса на оръдията.

Бойните действия се водят недалеч от Одрин. Страх цари сред жителите, чиито въображение работи. Те си представят как бомбите се стоварват върху главите им и подпалват града от четирите му страни. Сирили описва в края на октомври една Пирова победа. Българите увличат турските войски, които пробиват първия обръч на отбраната им. Оказва се, че зад него има втори обръч от укрепления и турците, макар и два пъти по-многочислени, се оттеглят, давайки доста жертви. В основата на успеха на българите според онова, което той е узнал, били офицерите, които повеждали войниците си напред със сабя в ръка. Колко ли жертви са били дадени по този начин? Отговор намираме в следващите записки на Сирили:

8 ноември. Оръдията отекнаха тази сутрин с нова сила.

Изглежда, че българите атакуват от три страни – от юг, север и изток. Опитват се да установят господстващи позиции на Папаз тепе, на Картал тепе и на Мараш. Турците се огънаха, но изпратиха свежи попълнения и на свой ред с помощта на артилерията си върнаха изгубения терен.

Разказват ми, че битката била ужасяваща кланица. Малко пленници, много ранени, извънредно много убити.

Като куриоз ми цитират случая на български войник социалист, който сам се предал в плен на бойното поле. Заведен пред властите, той декларирал, че съвестта го възпрепятства да стреля по онези, които смята за свои братя, и като доказателство представя пушката и недокоснатия си патрондаш. Войникът е гледан с подозрение; турците не са свикнали да чуват подобен език, чиято теория им се струва опасна за собствените им войници.

Що се отнася до офицера Пенчо Пенчев, чието първо писмо цитирах, той е имал щастието да не бъде сред многото жертви. Роден е през 1881 г. във вече свободна България, което означава, че по това време е бил на 22 години. Завършил е Военното училище в София, но и агрономство във Франция (Екол нормал сюпериор д’агрономи в Гриньон). Брат е на Михаил Пенчев, бащата на поетесата Станка Пенчева, и е един от тези, които минават през битките в Мустафа паша и Чорлу, за да стигнат до Одрин. Нямаме негово писмо от самата обсада на града, явно е бил в резервната армия, която в последния момент се включва в боевете, но ето какво пише до брат си два дни преди Одрин да падне:

С. Севиндикли при гара Муратли                                          
11 март 1913 г.

Милий ми братко,

Много се зарадвах, когато получих писмото ти на 2-ий т.м. и го четох с голямо наслаждение, защото то беше толкова интересно за мене, като се има предвид, че то е първото писмо, получено от мене с такова подробно и живо интересующе ме съдържание. Излязохме вече от Чорлу, от този мръсен град с вонящи улици и отвратителни обитатели – гърци, фанатици и лицемери, за да дойдем тук сред събуждащата се природа. Ще ти опиша накратко тукашната местност, тъй наречената Чорлу Кърънда. Пространно поле с малки вълнисти пъпки, съвсем рядко населено, слаба и почти неразработена местност, обширен кър, безводен при това и по който окото напразно се опитва да намери поне едно дръвче, поне един храсталак. Из нея лъкатуши р. Еркене с притока си р. Чорлу, от които първата с тясно, но дълбоко корито, без бродове и пълна с хубава риба, която иска тежка мрежа и майстор рибар.

Селата, в които сме разположени, броят по 30–40 къщурки, в които са живели преди няколко месеца аргатите турци, обработващи слабите и песъчливи бейски земи. От тези турци днес и помен няма, селата са почти разрушени и покрай тях белеят нашите палатки. Сега сме тук на мирна обстановка. Събираме се другари-офицери, опечем си ягънце, поопържим малко рибица, хапнем по малко ряпа, кусваме чашка винце, демек цапардосваме му, завършваме яденето с десерт – кадаиф с лошо масло, после хубави портокали, запалваме по една цигарушка и пускаме… грамофона. Ще кажеш, че е разкошно, нали? И имаш право.

Но утре като удари дъжд, кипнат калове, кажат хайде там и там отивайте, па да видиш заседнали кола, зарязали оръдия и ракли, застанали коне и какво ли не още. Тъй щото медалът си има и лице, и опъки. Какво да го правим, чувахме за война, разправяха ни бащи и деди за теглила, но видяхме и ние. Животът на човека се брои и цени толкова, колкото оня на една муха. Много узаптиса тази работа, брей! Този пусти Одрин в „Дневник“ и „Утро“ всеки ден пада и се предава, но види се, че нашите, които са го наобиколили, тъй здраво го крепят, че не му дават възможност да падне. Инат Шукри паша, да го дявол вземе….

Твой брат Пенчо

А в дневника си Сирили отбелязва:

Казват – или така поне се разказва – че цар Фердинанд решил да пие кафе в Одрин на третия ден на Димитровден (8 ноември), един от най-важните православни празници. Слухът показва докъде може да стегне въображението на личности, откъснати от останалия свят.

Шукри паша заяви пред войниците си: „Одрин няма да се предаде!“

Отзвук от тези думи на Шукри паша долавяме и в писмото на офицера Пенчо Пенчев. А пък цената на всичко това е подробно фиксирана в дневника на Гюстав Сирили: четири месеца и половина обсада на Одрин, ожесточени бомбардировки от сръбските и български батареи. В града положението е тежко, понякога почти е невъзможно да се живее. Цари глад, липсват лекарства. Храните скачат петдесет, сто, двеста пъти, че и по-нагоре. Монотонни дни, които се влачат под грохота на снарядите. Раздават по 75 грама хляб на човек, примесен с клечки, слама и пепел.

В средата на февруари – пише Сирили – късната зима допълнително усложни положението. Градът е под две педи сняг, погледът не среща друго освен безкрайна бяла покривка, заслепяваща очите и бръснещия леден вятър. Термометърът показва 18 градуса под нулата. Клетите войници замръзват на предните постове. Връщат ги буквално вкочанени; тези, в които има все още дъх, скоро след това издъхват в болниците.

Животните също измират на място, поради липсата на фураж и храна. Избиват коне и мулета, превърнали се в скелети; труповете им хвърлят в Марица, защото и човеците отказват да ядат месото им. Парижаните не са чак толкова придирчиви: при обсадата на града през 1870 г. конското месо се смяташе за деликатес. Но отнемете на един ориенталец неговия пилаф и шиш-кебап и ще имате един отвратен човек.

Каква чудно тогава, че влизането на българите в Одрин се приема едва ли не като избавление… Така поне е в дневника на Сирили, набрал инак доста гняв срещу нашите войски:

Още в 7 ч. сутринта българската и сръбска кавалерия завзе централната улица, конака, военното командване и кметството.

Около тези ескадрони се тълпяха хора, цареше неописуем ентусиазъм. Гърци, евреи, арменци, всички тези, които доскоро бяха в краката на турците, сега издаваха викове на радост и посрещаха с овации частите на новия Цезар.

В 10 ч. Втора пехотна дивизия на генерал Вазов пристигна с военна музика и се разгърна в победен строй. Начело се носеха три турски знамена, на които имаше стихове от Корана, богато избродирани върху зелената коприна. Генерал Вазов, оглавил своя щаб, бе посрещнат с френетичните акламации на някогашната рая. Войниците му са тежки, масивни, носят позагубили цвета си униформи; повечето от тях имат бради; на физиономиите им има дълбок отпечатък от всички тези месеци на обсадата

И няколко думи за екземпляра от този дневник, попаднал в ръцете ми. Когато го купих, ми направи впечатление колко грижливо е обвит в хартия, по страниците му имаше леки подчертавания с молив, белег за внимателно четене. Но най-удивителното беше, че когато го разгърнах от импровизираната обложка изпадна лист хартия, писан на машина. Така разбрах, че тази книга е семейна реликва в рода на офицера Григор Пейчев, описан на страница 186 в дневника. На това място Сирили описва впечатленията си от висши български военни, като се изказва особено ласкаво за генерал Велчев. След което стигаме до следния пасаж:

Колкото до г-н Пейчев, тук не може да се говори за войник. Той притежава във Варна най-голямата търговска къща в страната. В Марсилия е изучил изкуството да се търгува и завръщайки се у дома, е преуспял в търговията. В скоро време е натрупал богатство, изградено с ред, познание и почтеност. Но при първия повик на родината напуска младата си жена и двете си невръстни деца, като с двамата си братя заминава да попълни редовете на действащата войска. Като поручик от запаса е зачислен към Втора армия, командвана от генерал Радко Димитриев. Сражавал се е при Кърк Клисе (Лозенград) и Узункьопрю, в кървавите дни край Люле Бургас, където хората на първа линия са били подложени на такова изпитание, че е воювал като обикновен войник. Бива ранен в крака и известно време е изваден извън строя. По-малкият му брат, доктор по право, е убит при Чаталджа. Както и да е! Този търговец с добри доходи, който няма нищо общо с военната кариера, се връща в редовете на армията, насочила се към Цариград. През време на дългото примирие от два месеца, което демобилизира и двете армии, запасният лейтенант Пейчев се разболява от холера. Той смята, че си отива, но здравото му телосложение му помага да преодолее болестта. Повторно се завръща в армията и е от попълненията, предрешили превземането на Одрин. Назначен в щаба на военното командване, той урежда съдбата на турските военнопленници.

Аз лично опознах този любезен мъж. Рядко съм срещал такава кротост в характера, свързана с голям патриотизъм и здрав разум, с толкова енергия и добро настроение. Младата му и очарователна съпруга го смятала за загинал – началниците в българската армия позволяват на войниците да пишат до семействата си само от време на време по една картичка и то със закъснение. Затова младата му жена е тръгнала да го търси чак до Одрин и в тяхното приятно общество можахме поне за малко да забравим тягостните часове на тази обсада.

Ръката на наследника на Григор Пейчев е добавила още няколко машинописни реда за неговия баща, който след Балканската война решава да се установи в Швейцария, където търговията му процъфтява. Своеобразен послеслов към свидетелството от Одрин. През 1916 г. той получава повиквателна по телеграфа и се връща отново в България. Повишен е в чин майор и е военен комендант на Кюстенджа през Първата световна война. Затова в дома им висяла картина от онова време, рисувана от художника Христо Каварналиев: българският обоз минава край площада в Кюстенджа, където е паметникът на Овидий, а в дъното, на синия фон на небето, се белее джамията…

Историята е свидетелство тъкмо когато се пише от първо лице.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора