„Не“, Александър Христов, ред. Р. Бакалова, В. Дишев, издателство Scribens, 2024 г.

Издадена през 2024 г., тази книга стигна късно до мен, но след като я прочетох, за пореден път се убедих, че „пиша“ е екзистенциален глагол. Стихосбирката на Ал. Христов е карта на паметта с места, обозначени от детски приказки, библейски притчи, митологични дълбинни изригвания, думи, стихове на четени някога поети, исторически разкази. Това е поезия на деконструирана субективност, позиция на поетически „аз“ – когнитивен екстракт от фрагменти на спомени, отломъци от езикови светове в края на времето. Паметта, героят на тези стихове, е лабиринт с входове от различни времена. „Нетактични вълшебници“ отварят далечни галерии, в които: „Отдавна / не приспиват приказките, / че само си играем / на стражари и апаши“ („Не, остави, не съм…“); водят ни към безначалност, която „По детски – винаги – / насън си играе / на отворени-затворени порти“ („Безсъницата е изоставена / детска площадка…“); оказваме се сред познати персонажи – „дребен пинокио“ и после „храбри шивачи“, Алиса – „А наоколо – / само заключени врати“ („Как винаги е подредено…“). Проправяме си път през затрупани пространства с „ключа на вратата“, разделяща обичта, и вече сме на „адреса / на дома, в който / никой от нас не живее“ („Толкова си приличаме…“). Беглите пейзажи от облаци, дъжд, отнесено от вятъра листо се редуват с морета и „кораб – призрак“, дълбинна вода, риби и удавници.

В аграфичен синтаксис стиховете са композиция от фрагменти. Маркировки на огън променят картата: „светът – / прекрасна нова мрежа, / стотици оръжия намират ръце / и сърцето / заживява с приклада“ („Когато приемаме…“). Природата се въоръжава: „Облак / от изтребители“ („Черен шал / около шията / на небето…“). Тези визии не са лична актуалност, те носят следите на колективна памет, белязана от грижа и страх за живота. Емоцията в стиховете е преживяване на цивилизационен колапс. Човекът картографира жертвата, болката, страданието: „паметта е клада“ („След поредната / глътка оцет…“). В огъня на настоящето или във вълните на забравеното минало „паметта е кръгла“ („В пушека след залпа…“). Паметта е кръгла като земята, която се опитва да спаси с предупреждения за минали епохи, безпомощна пред унищожението – безвремие на неизписани страници на „непозната история“. Стиховете на Ал. Христов са предчувствие за вече живяно предсказание за минало, притчи от края на времето, строшени огледала на разума.

Неоспорим,
неизбежен е страшният съд
на дяволските спомени,
докато подсилва жаждата
да открием ангели
вместо причините

(„Ако знаех, че накрая…“)

Метафоричността на изказа се уплътнява до афористични синтези. Човекът сглобява времената, събира отломки от спомени. Човекът е норма и мярка на живота, „възел, / който никога / не се развързва“ („Развързват се …“). Човекът е цялост и свят, но: „защо ти е / свят, ако заличава / света“ („И нищо / не следва…“). Поезията е форма на свобода. Стихосбирката с категорично краткото заглавие „Не“ е прорязана от конфликтни въпроси, морални дилеми, казуси на свободния избор. Поезията на Ал. Христов пита за личността. Отговаря: в „древната игра / на глашатаи и придворни“ личността е „без значение / от личността“ („Ще продължи…“). Не приема отговора и противопоставя стих: „в разкъсания свят – / личността друго / не може и да бъде“ („Да премине…“). Личността е цялост, крехка точка на съпротива за неразпадане на живота. „Отказваме / да слушаме…“ е стихотворението, отварящо сбирката, в която граматичните форми се колебаят между обобщеното „ние“ и диалогичното „ти“ – универсалия на смисъл: „Дори да се разпнеш, / казано е…“. В някои стихове изказът деликатно спира до лична позиция без лично местоимение: „Не питам / защо накъсваме думите…“. Личността е избор в множествено число. Екзистенциалността на тази поезия е дълбоко укрита в психографията на паметта – съкровена в културните архетипи, сякаш непреднамерена, конфликтна – палимпсест на времена и човеци. Наблюдателният пост към света е вертикала към критично непознатото в себе си, разполовено от два стиха: „Ти за себе си си светлина“ и „Ти за себе си си тъмнина“ („Дори в гората…“). Извън този непрестанен път на проясняване, по който човекът върви към неизвестното в себе си, е вечният въпрос: „какво има / да се проумява / освен самото съществуване“ („Толкова дълго повтаряха…“). Извън него е поривът към битийност, надмогнал страха, че човешкото е само „скелет, / който да придържа, да предпазва / пръстта – отвътре – от свличане“ („Ако знаех, че накрая…“).

Освен травматични белези, паметта е и хуманистичен трезор. Питаме се кои са „децата, които бяхме, / децата, / от които се отрекохте, / децата на думите“ („Отказваме / да слушаме…“), чиито гласове се чуват в началото на книгата. „Деца на думите“ е чудесна метонимия по възраст за човечеството. В стиховете не говори ли тази хуманистична, цивилизационна памет, която човечеството носи като предпазител срещу унищожението на живота? Крехкостта на отделния глас звучи почти като поетически манифест в последните стихове на поемата, затваряща стихосбирката:

Какво пък, ето, ще израсне
непознато, трънливо,
ще се роди
непрочетено, отказано
и все пак мое
стихотворение

(„Ако знаех…“)         

Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).