„…Ей това е, помисли си Румата. Това ни е целият разговор. Винаги едно и също. Проверка, напрегната размяна на двусмислени притчи… Цели седмици погубваш душата си в пошло бъбрене с всякакви отрепки, а когато срещнеш истински човек, няма време да поговориш с него….”[1]

Ето това е, помислих си и аз, когато научих на 19 ноември 2012 г., че е починал Борис Стругацки. Замина надалеч, в недосегаемото и този мъдрец. Не успях да поговоря с него.

Макар че бих могла. На официалния интернет сайт на Стругацки http://rusf.ru/abs/int.htm от юни 1998 г. започва интервю, в което Борис Стругацки отговори на повече от 8 000 въпроса. Само че все отлагах. Някак си го приемах за вечен.

И сетне от тъга и в негова памет наизвадих от библиотеката си всичките книги, написани от него и брат му Аркадий Натанович Стругацки, и започнах да ги препрочитам. Всичките наред. И така, четейки, изведнъж ми просветна, че всъщност, той не е изчезнал от нашия, от моя свят. Книгите му са тук. Така разговорът ми с него продължава. И не е едностранен.

Чета отново и за кой ли път книгите им. Всички те ми харесват. Вярно, по различен начин и по различни причини, но всичките ми харесват.

За някого сега може да прозвучат наивно идеите за бъдещото комунистическо общество от книгите от цикъла „Пладне, ХХІІ век”. Но кой от нас не е мечтал на Земята да се живее така – в общество, в което са изчезнали гладът, болестите, престъплението и тиранията? Утопия? Да. Но тук с тази утопия са свързани и полетите към звездите. Също една от големите мечти на човечеството. Героите са изградени цялостно, те имат плътността на реални хора. Командирът Биков, аристократът учен Юрковски, Дауге, щурманът Крутиков. Тук започва изграждането на героите от няколко следващи книги – Генка Комов – Капитанът, Атос – Сидоров, Горбовски. Тук ще срещнете изграден образът на учителя – такъв, какъвто трябва да бъде, за да възпита правилните хора от своите ученици.

Давам си сметка колко е трудно да се пише за творчеството на братя Стругацки. То е толкова голямо и толкова многопланово. Всяко от произведенията им е многопланово, даже и най-ранните. При първото четене се увличаш по добре изградената сюжетна линия на приключенския роман, а после се досещаш, че май си пропуснал при това бързо четене, в увлечението от приключенския сюжет, много важни неща. И се връщаш към началото. Тогава установяваш, че зад интересния сюжет са залегнали много важни въпроси. Въпросът за контакта между цивилизациите е един от най-задълбочено разгледаните. За мен ключов тук е „Пикник край пътя”. Филмът „Сталкер”, създаден по тази книга от А. Тарковски, е прекрасен, той стана световно културно събитие, но именно този проблем в него не е видян по начина, по който е разгледан в книгата.

Другият основен голям въпрос, разглеждан в книгите на Стругацки е въпросът за намесата в развитието на цивилизациите. Има ли право по-напредналата цивилизация да се намесва в развитието на другата, считана от нея за по-изостанала, и до какво би довела тази намеса? Непрекъснато се сещам за разсъжденията на Странник от „Трудно е да бъдеш бог” по темата, наблюдавайки развитието на международните отношения на планетата Земя през последните 20 години.

Трети важен въпрос е намесата на човека в природните закони. За първи път тази тема се разглежда от Стругацки в „Далечната планета” (Далекая Радуга). С особена сила звучат тези въпроси в в „Охлюв по нанагорното”, „Пикник край пътя” и „Времето на дъжда”.

Не съм специалист по творчеството на братя Стругацки. Мога да изброя всичките им книги, но това го има в уикипедия, не виждам смисъл да го правя тук. От списъка със заглавия по години на издаване няма да се усети онова, което искам да кажа. А то е, че в творчеството на тези автори са залегнали всички големи мечти на човечеството от ХХ век и всички големи въпроси, тревожещи човешкото общество през този век. Един от тези въпроси, неспоменат до тук от мен, е въпросът за мястото на човека в социалистическото общество. Особено важни тук са „Обитаемият остров, „Обреченият град”, но преди всичко „Понеделник започва в събота” и „Приказка за Тройката”.

Имах приятели, които на времето можеха да казват наизуст голяма част от „Понеделник започва в събота” и особено от „Приказка за Тройката”. Като казвам на времето, имам предвид времето от преди 1989 г. Тогава, когато нямаше свобода на словото у нас. Дълго време само бях чувала за „Приказка за Тройката”, но не успявах да я намеря, за да я прочета. Просто не я издаваха. Най-сетне я прочетох и разбрах защо я рецитират моите приятели. Тя е гротеска на онова странно състояние на обществото, в което ни се налагаше да живеем. Тя предизвиква смях, но и подтиснастост. Защото с измитането на социалистическата бюрократична върхушка всъщност не изчезна бюрокрацията изобщо. А властта, попаднала в ръцете на невежите, при липса на контрол, винаги може да доведе до поредната Тройка, която да казва: „На народа не са му нужни нездрави сензации! На народа са му нужни здрави сензации!”  или пък „Предвид това че представеното дело номер тридесет и осем под название „Кравешко тресавище” представлява изключителна опасност за народа, да се подложи гореуказаното дело на висша степен на рационализция, а именно да се признае това необяснено явление за ирационално, трансцендентно, а следователно – за реално несъществуващо и като такова да се изключи завинаги от народната памет, т.е. да се премахне от географските и топографските карти.” И си припомних унинието, което ни обземаше от време на време и стигахме до състоянието, в което Саша Привалов (главен герой в „Приказка за Тройката”) си мисли следното: „И аз бих загинал, отровен от ужасните еманации на Големия Кръгъл Печат и бандата канализатори, и бих завършил живота си в най-добрия случай като експонат на нашия институтски виварий. И Едик също би загинал. Той още се дърпаше, още заемаше пози, но това беше само една видимост, а всъщност, както той по-късно ми призна, той в това време си е мечтаел как да измести Вибегало и да получи за застрояване участък край града. Да, бихме загинали. Биха ни стъпкали, възползвайки се от нашето отчаяние и упадък на духа. Но в един от тези страшни моменти гръм потресе наоколо ни вселената. Ние се пробудихме. Вратата беше отворена. …” Да, вратата беше отворена. И ние не загинахме. Но „Това, впрочем, е съвсем друга история.”  – така завършва „Приказка за Тройката”.

Последното съвместно произведение на братя Стругацки е пиесата „Евреите от град Питер, или Невесели беседи на свещи” (1990) – предупреждение за излишно горещите оптимистични надежди на новото време.

Произведенията на братя Стругацки са преведени на 42 езика в 33 страни в света – това са повече от 500 издания.

На името на Стругацки е наречена малка планета с № 3054, открита на 11 септември 1977 г. в Кримската астрофизическа обсерватория. И това ме кара да завърша тъжното си писание за Борис Натанович с един пасаж от „Малкия принц”: „… – Нощем ще гледаш звездите. … За теб моята звезда ще бъде една от звездите… Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Всички те ще бъдет твои приятелки. …”[2] 

Благодаря ви, Борис Натанович, че ми подарихте всички звезди!

Цитати от произведения на Аркадий и Борис Стругацки

Щастие за всички, даром, и нека никой да не си тръгне обиден! („Пикник край пътя”)

Какъв смисъл има да си купуваш кола, за да караш по асфалта? Там, където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, там няма асфалт. („Понеделник започва в събота”)

Глупака го лелеят, глупака грижливо го отглеждат, глупака го наторяват и не му се вижда краят на това… Глупакът стана норма, още малко – и глупакът ще стане идеал, и докторите по философия ще завъртят около него възторжени хороводи. А пък вестниците вече въртят хорà. „Ах какъв си ни ти славен, глупако! Ах, какъв си ни бодър и здрав, глупако! Ах, какъв си ни оптимистичен, глупако, и какъв си ни ти, глупако, умен, какво тънко чувство за хумор имаш, и колко си добър в решаването на кръстословици!” („Хищните вещи на века”)

Да спасяваш. Отново да спасяваш. Докога трябва да бъдете спасявани? Вие някога ще се научите ли сами да се спасявате? Защо вечно слушате фашистващите демагози, глупаците? Защо не искате да си затруднявате мозъците? Защо вие толкова не искате да мислите?” („Хищните вещи на века”)

Цялата тази сган изпитва наслаждение не само издевателствайки над онези, които са й паднали в лапите, тя се наслаждава и от своите собствени унижения в лапите на онзи, когото смята, за  по-горен от себе си. („Натоварени със зло”)

Невежеството винаги върху нещо се изпражнява. („Охлюв по склона”)

Това е нещо като демократичните избори: болшинството винаги е за отрепката… („Времето на дъжда”)

Когато хората говорят за себе си, те или се хвалят, или се каят. („Охлюв по склона”)

Всеки човек е човек, докато с постъпките си не е показал обратното. („Натоварени със зло”)

Естественото е винаги примитивно. А човекът е същество сложно, естествеността не му отива. („Времето на дъжда”)

Всеки прави каквото му е по силите. Един – революция, друг – свирчица. („Обреченият град”)

Когато пристигам в чужда страна, аз никога не питам добри ли са законите там или лоши. Аз питам само изпълняват ли се те. („Обреченият град”)

Всеки човек е маг в душата си, но той става маг едва тогава, когато започне по-малко да мисли за себе си и повече за другите. („Понеделник започва в събота”)

Разум това е способността да използваш силите на окръжаващия те свят без разрушаването на този свят. („Пикник край пътя”)

Братя Стругацки на български език он лайн:

„Обитаемият остров” http://lib.ru/STRUGACKIE/bolg_ostrow.txt

„Трудно е да бъдеш бог” http://lib.ru/STRUGACKIE/bolg_bog.txt

„Понеделник започва в събота” http://lib.ru/STRUGACKIE/bolg_monday.txt