След изложбата Pusta Ve4nost на Филип Бояджиев в DOM Concept Space през октомври
Във всяка постсоциалистическа държава можем да наблюдаваме невъзможността за изграждане на консистентна и кохерентна естетика. Според Борис Гройс, в опит да навакса, културната индустрия на подобни нации се „справя“ с тази травма посредством няколко неприятни практики на произвеждане на образи и култура изобщо (Groys, 2013). Един от по-известните подходи е митологизация на „славното, велико минало“, което води до абсурдно иконизиране на историята и ултранационализъм. Паралелно на това срещаме и евтина имитация на западни трендове, хаотично смесване на жанрове, шоубизнес, примесен с корупция, плагиатство и куп други фактори, които заслужават съвсем отделен текст. При всички положения това резултира в познатия ни източноевропейски кич.
Ако се говори за българския вариант на този кич, няма как да пропуснем чалгата (и турбофолка изобщо), която заема сложна и определяща позиция на културната ни сцена. В историята на близкото ни минало тя функционира като вододел между ниската, високата и всеки друг тип култура и манталитет в страната ни, независимо дали искаме, или не. Тя е и тотем, спрямо който ние винаги заемаме позиция.
Въпреки че естетиката ѝ търпи множество промени, през последните над тридесет години тя успява да удържи една кичозна и контрабандна идея за лукс, чийто последен вариант можем преспокойно да наречем пластмасов. Производните на пластмасовия лукс наблюдаваме не само при музиката, но и в интериорния дизайн, архитектурата, при инфлуенсърите, в телевизионните предавания, градоустройството на цели квартали и т.н. Неговите корени сe срещат не само в този тип музика, но и в евтините имитации на западна представа за лукс и новобогаташката естетика с локален привкус в определен тип ресторанти. Сякаш чалгата най-после е стигнала до някакъв по-синтезиран, по-минималистичен и консистентен на себе си вариант, който много по-лесно може да повтаря и продава като луксозен и желан, без дори да става въпрос за музикалния жанр. Голямата ирония е, че чалгата и нейните производни често вървят ръка за ръка с национализма, като в същото време изобразяват всички пороци, на които псевдородолюбието уж се противопоставя (или самото то често проявява). Тези сложни естетически взаимоотношения пък водят до други еклектични кичозни особености. Всичко това познаваме като наш културен мейнстрийм.
Навярно тук не трябва да се изпуска и паралелът с Бай Ганьо или неговия съвременен вариант, който търси само и единствено лукс, без да формира вкус, олицетворявайки балканската мечта за замогване и трупане на финансов, но не и на културен капитал. Може би един от най-добрите съвременни примери виждаме в лицето на един популярен инфлуенсър и футболист, безкрайно лицемерен, патриотичен, защитаващ семейните ценности патриархален мъж. Човек тънещ в пластмасов лукс, който едва спазва критериите на собствената си идентичност, ако съдим по жълтата преса и постовете му в Инстаграм.
Същата тази естетика заедно с нейния типаж добре пресъздава Филип Бояджиев в изложбата си в Dom Concept Space с куратор Снежана Кръстева. Влизайки в галерията, ставаме свидетели на добре овладяно пространство. Може би защото мястото е изцяло преобразувано благодарение на стотици обезличени консерви, които ограждат остатъка от имането на героя. Виждаме, че подът е гол и надраскан с български надписи на латиница, творбите са разположени добре на няколко „луксозни“ постамента, като остатъкът стои на дълга маса, а през цялото време кънти чалга/турбофолк. Сякаш пространството винаги е било гробница на бетонен фараон, какъвто е вече замогналият се съвременен байганьовски персонаж на Бояджиев. Именно за това ни разказват кураторският текст и другите обекти в помещението – тарикатът на Бояджиев е вече богат и дори увековечен (или поне се опитва да бъде).
Последния път, когато го видяхме, той беше с обикновен анцуг, вафла в ръка, торбичка Billa, джапанки и няколко ланеца, като този образ все още присъства в същата изложба, изтласкан като лош спомен зад консервите по пътя към тоалетната на пространството. Сега персонажът се е обградил с абсурдна серия от боядисани в черен мат предмети – символи на лукс, национализъм, вяра или лош интериорен дизайн, няколко постамента, изградени от други привидно „български“ обекти, консерви и отгоре им – статуетки на същия тарикат, вече в своята „най-добра версия“ от бронз, сребро или злато. Някои от предметите в пространството са изписани на шльокавица с различни тарикатски мъдрости или глупости от българското интернет пространство: da bi mirno sedqlo ne bi 4udo widqlo, v sofia e tesno, niama ve4e lesno и др. Безспорно е, че тук естетиката на пластмасовия лукс и вече залязващия мутробарок е изведена до един от логическите си финали.
Стените от консерви ни напомнят за странния и изпразнен консерватизъм и патриотизъм на главния герой, както и за обсесията на българското „колкото повече толкова повече“. От своя страна, те са и антиконсервативни от функционална и художествена гледна точка. Процесът по придаване на луксозна аура, без действително култивиране на вкус, тук работи на почти пълни обороти. Останалите образи допринасят за пародията и напомнят за българската „простотия“, над която сме свикнали да се надсмиваме.
За съжаление, отвъд добре изобразената естетика на пластмасовия лукс и неговия манталитет не срещаме много повече. Трябва да имаме предвид, че колкото пластмасовият лукс, примесен с „традиционни ценности“, да е станал норма във всекидневието ни, толкова са се утвърдили и претенциозното отвращение или подигравките към него. Изложбата на Филип Бояджиев не предлага друго освен огледало или поредната подигравка, която не е нито продуктивна, нито критично ангажирана. Още в една от предишните си изложби – „Съвременни герои“, Бояджиев добре апроприира езика на псевдопатриотизма и абсурдите му, без да поставя под въпрос неговите социални, класови, политически и полови особености. По същия начин Pusta Ve4nost не ни дава много повече за размисъл, защото изложбата е прекалено заета да иронизира фикционален персонаж по начин, който обектът на критиката дори не би припознал като критика. Артистът сякаш не се ангажира по-задълбочено с основните особености на проблема, отвъд естетиката му.
Именно това е и проблемът с критиките на българската „простотия“, балканския „манталитет“, псевдопатриотизма, местния кич и т.н. Често подобни критики изпускат социално-политическите фактори и предпочитат да пародират, без всъщност да конкретизират, или пък дори да коментират своята политическа гледна точка, каквато и да е тя. Критиката на тарикатлъка или пошлостта не отива далеч отвъд назоваването му, превръщайки всеки подобен опит в обикновена констатация. Има опасност да стане дори обидна, предвид класовите и педагогическите особености на критикуваното. Още по-показателно за самодоволството на една „критика“, която само и единствено показва, е допълнителното събитие към изложбата – вечеря с артиста и куратора на цената на куверт от 180 лв., на която можем да говорим за творбите и да хапваме сред пластмасовия лукс. В случая трябва да се замислим какво точно ни казва събитие към изложба, което неминуемо противопоставя една интелектуално-буржоазна/хипстър група на друга, новобогаташка мутренско-кичозна.
Основният въпрос, който трябва да си задаваме при този тип изложби, е какво постигат, освен да показват нещо, което не им харесва. Ако коментирането на проблеми или критикуването на образи се свежда до посочването, че те са там и са „такива“, то ние не правим нищо друго, освен да произвеждаме още празни образи, които дори не се доближават до абсурдната реалност на това, което коментират. За разлика от други художници като Аарон Рот и Мартина Вачева, Бояджиев не успява да изведе на преден план проблематиката и изкушението на чалгата (както Рот), нито да коментира по-сериозните импликации на псевдопатриотизма (както прави Вачева). Артистът наистина добре имитира празнината на пластмасовия лукс и псевдопатриотизма, но именно тази кухост е и фундаменталният проблем на изложбата във време, в което се нуждаем от повече конкретика.
Библиография:
Виж Beyond Diversity: Cultural Studies and Its Post-Communist Other и Privatizations, or Artificial Paradises of Post-Communism в Groys, B. (2013). Art Power. MIT Press. с. 149–171.
Георги Павлов е мултидисциплинарен артист, теоретик и куратор. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърската програма „Изкуства и съвременност XX–XXI век“ отново в СУ през 2024 г. Занимава се с експериментална музика и пърформанс. Организира и курира културни събития (концерти, пърформанси, изложби и т.н.) като част от Synaesthesia Collective. От 2023 г. е в екипа на Sofia Underground International Performance Art Festival като главен куратор и артист. Завършва училище за куратори към Центъра „Кристо и Жан Клод“ и Дома на хумора и сатирата в Габрово през 2024 г.
