0
3929

Плати ли сметките?

Александър Шурбанов, фотография Цочо Бояджиев, Николай Трейман

Слово, произнесено на 10 май 2021 г. в Народния театър при честването на 80-годишнината на Александър Шурбанов и по повод на книгата му Закуска с нар. Нови стихотворения и приписки, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

Когато боговете вече са те призовали, виждаш – останали са куп несвършени дела. И купища въпроси: целуна ли жена си на прощаване, сбогува ли се с близки приятели, не можеше ли да разтегнеш сроковете? Но само един въпрос е зададен дваж: Плати ли сметките? Така се и казва стихотворението. Кои са тези сметки, кои са сметките, изплащани от Александър Шурбанов?

Заявено е, че двадесет и седем са книгите му: изследвания, поезия, есеистика, съставителства. Премълчано е числото на преводите – знаменитите му преводи. Остават неспоменати и неговите академични дейности, обемите на културното му присъствие. Какво остава ненаправено? И къде е заявявано и премълчавано всичко това? В „Закуска с нар“.

Вместо да ползва достолепната си годишнина, за да издаде подбрани стари текстове, Шурбанов излиза (както вече акцентира Георги Цанков) със съвсем нова книга. Този път схемата е разделна. Напред вървят четири дяла поезия, следват ги четири дяла проза.

В поезията си Шурбанов е деликатен, тих, съзерцателен. Иска да бъде чинар: да не се вълнува от загадките на битието и грижите за хляба (с. 43), да прелита като лястовиците покрай световната история (46). Стремежът към равновесие е доминиращ дори когато навлиза в собствено драматични теми.

От всичко това в прозата е останала деликатността, и то не в екстремни обеми. Темите са роящо се множество: екзистенциални тревоги, мисъл върху историята, литературата, преводачеството, размисли психологически, културологични, философски, богословски… Тук няма да се заема с проследяването им, а ще потърся отговора на един само въпрос: кой е този, който плаща сметките?

Деликатно приписвайки го на Кристо, той изповядва критерия си за разлика между изкуството и занаята. Занаятчията постоянно мисли за употребата на творбата. Творецът създава неща, защото изпитва нужда да ги създаде. Ако насладата му се сподели и от други, би бил доволен, но не се интересува от това, докато създава (142). Без да подценява занаята, изборът му е за изкуството. Той иска да върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него.

Деликатният и сложен Шурбанов програмно заявява: „Съотношението между действителност и фикция е сложно и деликатно“ (112). В хода по границите на този проблематичен баланс, мисълта му се насочва главно от най-острата форма на осезанието, болката. На тях, на осезанието и болката, може да се разчита, казва, защото са единосъщни с живота (209 и 214). Задачата, която си възлага, е да разчита „непрозрачната същност на света“ (95).

Същностната неяснота на света, неговата безформеност (100) е онова, в което навлиза погледът, в света, изгубил прозрачност и сигурност, станал относителен (191). Формулата на действието изглежда така: задължително е в някакъв момент континуумът на съществуванието да се прекъсне и полученият отрязък да се представи като смислова цялост – така от безсмислието се произвежда смисъл (110).

„Плащането на сметките“ при Шурбанов е търпеливо производство на смисъл. Постиган въпреки непомерните количества лудост от всякакви видове, събрала се в човеците (143), и чрез усърдно превъзмогване на посредствеността, на която светът изглежда пределно ясен и справедлив (144) – територия на тържествуващата ентропия. „Плащането на сметките“ е упорито надмогване и подреждане на хаоса в космос (121).

Скептичен към „абстрактните идеали на просветеното съзнание“ (120), Шурбанов все пак настоява, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното: определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него (135).

Съществена в този процес на порастване (177) е свободата да се говори без притеснения и предразсъдъци (117). Решаващо е смирението, преодоляването на гордостта – първия от смъртните грехове (169). Жизнено необходими са диренето и градежът на неразрушимата спойка в душите, живата памет, която дава шанс да не се разпилеем (156). Дирене в смирение, което обаче по никакъв начин не е примирение.

Казано иначе: Александър Шурбанов взима страна в „титаничната борба на Бога срещу дявола“. Нали е преводач, превежда я така: в „борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота“ (192). Умножаването на доброто, превземането на досегашни владения на злото съвсем не е пренебрежимо завоевание (195).

Той влиза в нея с фундаментална предварителна увереност, основана впрочем в делото на Христа: злото няма да може да се умножи толкова, че да надделее докрай над доброто (193). Което от своя страна в превод изглежда така: „любовта е превъзхождащата всичко жизнеутвърждаваща сила“ (217). Любовта и смъртта именно са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Но любовта е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение (218).

Освен ума и талантите си, Шурбанов има още едно оръжие в тази битка. То е отказът му да изобразява себе си като стожер на морала или наложителен пример за подражание, отдалечаването му от всяка възможност да застава в монументална поза. То е ревнивото съхраняване на зрънцето самоирония, чувството за хумор, което привлича и усилва въздействието му над нас, простосмъртните (по 221).

Снимка на главната страница: проф. Александър Шурбанов в библиотеката на Софийския университет, личен архив
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияРаните на вярата
Следваща статияКнижарничка на края на света