Слово, произнесено на 10 май 2021 г. в Народния театър при честването на 80-годишнината на Александър Шурбанов и по повод на книгата му Закуска с нар. Нови стихотворения и приписки, изд. „Жанет 45“, 2021 г.
Когато боговете вече са те призовали, виждаш – останали са куп несвършени дела. И купища въпроси: целуна ли жена си на прощаване, сбогува ли се с близки приятели, не можеше ли да разтегнеш сроковете? Но само един въпрос е зададен дваж: Плати ли сметките? Така се и казва стихотворението. Кои са тези сметки, кои са сметките, изплащани от Александър Шурбанов?
Заявено е, че двадесет и седем са книгите му: изследвания, поезия, есеистика, съставителства. Премълчано е числото на преводите – знаменитите му преводи. Остават неспоменати и неговите академични дейности, обемите на културното му присъствие. Какво остава ненаправено? И къде е заявявано и премълчавано всичко това? В „Закуска с нар“.
Вместо да ползва достолепната си годишнина, за да издаде подбрани стари текстове, Шурбанов излиза (както вече акцентира Георги Цанков) със съвсем нова книга. Този път схемата е разделна. Напред вървят четири дяла поезия, следват ги четири дяла проза.
В поезията си Шурбанов е деликатен, тих, съзерцателен. Иска да бъде чинар: да не се вълнува от загадките на битието и грижите за хляба (с. 43), да прелита като лястовиците покрай световната история (46). Стремежът към равновесие е доминиращ дори когато навлиза в собствено драматични теми.
От всичко това в прозата е останала деликатността, и то не в екстремни обеми. Темите са роящо се множество: екзистенциални тревоги, мисъл върху историята, литературата, преводачеството, размисли психологически, културологични, философски, богословски… Тук няма да се заема с проследяването им, а ще потърся отговора на един само въпрос: кой е този, който плаща сметките?
Деликатно приписвайки го на Кристо, той изповядва критерия си за разлика между изкуството и занаята. Занаятчията постоянно мисли за употребата на творбата. Творецът създава неща, защото изпитва нужда да ги създаде. Ако насладата му се сподели и от други, би бил доволен, но не се интересува от това, докато създава (142). Без да подценява занаята, изборът му е за изкуството. Той иска да върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него.
Деликатният и сложен Шурбанов програмно заявява: „Съотношението между действителност и фикция е сложно и деликатно“ (112). В хода по границите на този проблематичен баланс, мисълта му се насочва главно от най-острата форма на осезанието, болката. На тях, на осезанието и болката, може да се разчита, казва, защото са единосъщни с живота (209 и 214). Задачата, която си възлага, е да разчита „непрозрачната същност на света“ (95).
Същностната неяснота на света, неговата безформеност (100) е онова, в което навлиза погледът, в света, изгубил прозрачност и сигурност, станал относителен (191). Формулата на действието изглежда така: задължително е в някакъв момент континуумът на съществуванието да се прекъсне и полученият отрязък да се представи като смислова цялост – така от безсмислието се произвежда смисъл (110).
„Плащането на сметките“ при Шурбанов е търпеливо производство на смисъл. Постиган въпреки непомерните количества лудост от всякакви видове, събрала се в човеците (143), и чрез усърдно превъзмогване на посредствеността, на която светът изглежда пределно ясен и справедлив (144) – територия на тържествуващата ентропия. „Плащането на сметките“ е упорито надмогване и подреждане на хаоса в космос (121).
Скептичен към „абстрактните идеали на просветеното съзнание“ (120), Шурбанов все пак настоява, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното: определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него (135).
Съществена в този процес на порастване (177) е свободата да се говори без притеснения и предразсъдъци (117). Решаващо е смирението, преодоляването на гордостта – първия от смъртните грехове (169). Жизнено необходими са диренето и градежът на неразрушимата спойка в душите, живата памет, която дава шанс да не се разпилеем (156). Дирене в смирение, което обаче по никакъв начин не е примирение.
Казано иначе: Александър Шурбанов взима страна в „титаничната борба на Бога срещу дявола“. Нали е преводач, превежда я така: в „борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота“ (192). Умножаването на доброто, превземането на досегашни владения на злото съвсем не е пренебрежимо завоевание (195).
Той влиза в нея с фундаментална предварителна увереност, основана впрочем в делото на Христа: злото няма да може да се умножи толкова, че да надделее докрай над доброто (193). Което от своя страна в превод изглежда така: „любовта е превъзхождащата всичко жизнеутвърждаваща сила“ (217). Любовта и смъртта именно са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Но любовта е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение (218).
Освен ума и талантите си, Шурбанов има още едно оръжие в тази битка. То е отказът му да изобразява себе си като стожер на морала или наложителен пример за подражание, отдалечаването му от всяка възможност да застава в монументална поза. То е ревнивото съхраняване на зрънцето самоирония, чувството за хумор, което привлича и усилва въздействието му над нас, простосмъртните (по 221).
