Романът е написан през 60-те години на ХХ век, но излиза едва днес в издателство „Кибеа”. Предлагаме предговора на философа Красимир Делчев – на неговите усилия се дължи до голяма степен появата на книгата – и първа глава от „Платото”.
Владимир Свинтила (1926-1998) произхожда от възрожденски род. Завършва италианската гимназия в София. Учи за кратко медицина и режисура. Следва романска филология и право в Софийския университет. Завършва право през 1952 г. Затворник в лагерите в Куциян и Богданов дол.
Дебютът му на преводач е със „Сонети” на Шекспир и „Песни и поеми” на Робърт Бърнс. Работи като журналист и редактор, известно време е драматург. Автор е на повече от четири хиляди публикации в печата и на 20 книги. Реализира се като публицист, есеист, художествен и литературен критик, кинокритик, историк на българската култура, поет, белетрист. Сред книгите му са „Длета и ружи”, „История на самоковската живописна школа”, „Слово за зографа Захарий”, „Аз бях Леонардо”, „Милионерите на София”, „Писма на една актриса”, „Спомените на джебчията” и др.
„Платото”, Владимир Свинтила, изд. „Кибеа”, 2013, 10 лв.
Предговор
По време на т. нар. „априлска пролет” у нас изниква най-противната лъжа – за „хуманен социализъм с човешко лице”. Поредната измамна „маска”, която бързо се свлича и пак се оголва демоничното лице на болшевизма. Танковете на Варшавския договор смазват през 1968 г. опитите за истински промени в Чехословакия. Това слага край на „разведряването” и желязната завеса пак се спуща.
Две десетилетия по-късно „реформаторите” ще организират своята още по-нагла лъжа за т.нар. „перестройка, гласност и демокрация”. Думи, зад които прикриват ловкото си превръщане в капиталисти.
Едва сега разбираме защо тази книга не е излязла през 1965 г. Защото е имала насреща новата лъжа на старите и нови мошеници – политически, стопански, културни, медийни, религиозни, литературни и други, едри и дребни.
Що се отнася до литературно-философската страна, и тук нещата стоят по-особено. Поради дългото доминиране на мито-поетични нагласи в манталитета и на наивно-колективистични традиции, идещи още от„славянската задруга”, редом с преобладаващо „селския”, а не „градски” манталитет – у нас сериозно е затормозен модернизмът. Истинското му ядро – свободната индивидуалност– така и не пуска трайни корени. Тоталитарните режими (най-вече болшевизмът, националсоциализмът и маоизмът, с изключение на Мусолини и до известна степен Франко) преследваха модернистите, пращайки ги в емиграция или в концлагери, конфискувайки, унищожавайки или преправяйки /фалшифицирайки творчеството им. Те възродиха мита и утопията в расова, класова и/или национална форма.
В студията си „Културкритика и общество” от 1951 г. Адорно констатира, че „… няма вече никакви идеологии” в собствения смисъл на „фалшиво съзнание”. Остават само „рекламата” и „провокативната лъжа, която не иска да бъде вярвана, а заповядва мълчание”. Това важи и за епохата на хрушчовизма – комунистите реформатори бързо млъкват и заменят откритата си критика с „езопов език”. Лъжата се себепрославя. Сее неискреност и двуличие. Дори абсурдът се себеопровергава: от една страна, „Сизифов труд”, от друга – скатаване и хитруване. И тъй, и инак („двоемислието” на Оруел). Епоха на социално раздвоение на психиката и на шикалкавене. Мошениците печелят, честните – губят /„тъй върви светът!”/.
Към това у нас се добавя сложната амалгама от закъсняло Просвещение и нови вълни на позитивизъм, материализъм и марксизъм. Ето защо ние имаме „диаболична” и „фантастична” литература, но не и антиутопична. А тъкмо антиутопичната литература, редом с т.нар. от него „стултология” (учение за човешката глупост) бяха част от любимите полета в широкия кръг от енциклопедични интереси на Свинтила. Той беше в състояние да говори увлекателно и с часове за Суифт, Уелс, Хъксли, Чапек, Замятин, Оруел, Бредбъри. Както и за „Възхвала на глупостта” на Еразъм, за Рабле, за „Корабът на глупците” на Себастиан Брант, за „Симплицисимус” на Гримелсхаузен, за Швейк, за дуращината, за традицията на наивизма и глупащината (не става дума само за „трима глупаци”, а за много повече в България). При наличието на толкова социална глупост и страх е неизбежна появата на хитреци, бабаити и патрони (Хитър Петър, Бай Ганьо, батковци и бащици, Тато).
Всичко това обяснява защо тъкмо Свинтила се оказа автор на единствения (засега) антиутопичен роман у нас. С този роман ние се нареждаме до цивилизованите европейски страни, които познават и опияняващите блянове на утопията, и отрезвяващата културкритика на антиутопията.
Красимир Делчев
Платото
1
Мцири вдигна глава. Високо над него бръмчеше джобен вертолет. Наричаха ги „бръмбар”, работеха със спирт. Човекът на бръмбара не се виждаше поради слънцето, което хвърляше лъчите си отвесно. Мцири засенчи очите си с ръка. Бръмбарът бавно се отдалечаваше.
Тогава Мцири се наведе и вдигна отново раницата, която беше свалил, за да си почине. Оставаха му още около хиляда метра височина, за да стигне платото. Добра височина. Пътеката се качваше стръмно нагоре. Някъде бе направо изсечена в скалата. Андезит. Една от най-древните породи. Около няколко ядра андезит се е образувала в течение на милиард години планетата Земя.
Мцири погледна небето. Погледна слънцето. Беше към десет часа сутринта, така че до дванадесет той сигурно щеше да изкачи платото. Край него почваше алпийската флора, започваха ручеи. Звънлива вода слизаше от ледника. Мцири пи от нея. Тя бе чиста, почти дестилирана.
Долу оставаше градът. Въпреки пречиствателните станции, които всумкваха въздух и го изпускаха пречистен и обогатен с кислород и озон, градът оставаше в полусянка. Огромните бетонни фасади грееха на слънцето, отразяваха го в голяма далечина, но и на техните блясъци лежеше една полутънка синкава мъглица. Казваха, че се образува от диханието на самите жители.
Планината бе над града. Започваше внезапно, неочаквано, без предпланини и се издигаше високо, почти отвесно, до четири хиляди метра височина. Там беше платото. Но планината не свършваше там. След платото започваше – сякаш втора планина, не така висока – един масив, който стигаше до три хиляди метра.
На този втори масив Мцири не се бе качвал. Човек трябваше да е трениран. Някои направо носеха и кислородни апарати, за да подхранват от време на време дробовете си. Но Мцири не обичаше изкуствените неща.
Разходките по платото той издържаше добре. Платото бе голямо. Трябваха два дни, за да се изброди. И той го бе минавал много пъти от единия до другия край.
Сега му бе трудно. Не се бе движил много време. Излизаше от затвора. Там бе прекарал четири години. Физическа работа – товареха и разтоварваха ръчно вагони, за да спестят електроенергия – това постоянно усилие, каквото е ходенето по стръмнина, го уморяваше.
Мцири попадна в затвора съвсем случайно. По време на прожекция в едно кино съседът му по стол постоянно и просташки коментираше филма. Мцири му каза гневно да млъкне. Онзи млъкна, но след прожекцията го помъкна към полицията. Оказа се, че е от Надзора. На Надзора бе възложено всичко: общественото възпитание, нравите, поведението в дома и на улицата. Надзорът особено яростно наказваше Възражението. Според Надзора Мцири бе възразил. И Надзорът сам определи размера на наказанието му. Поради Надзора се бяха отказали от древната практика на съда.
В затвора Мцири прекара все пак не зле. Имаха телевизори и то от модерните, от тия, които излъчват изображенията вън от апарата. Героите на филмите се движеха в затворническата килия, сядаха някъде около затворниците, пиеха джин с лед. Затворниците гледаха, седнали съвсем до тях.
Мцири чете и някои книги. Книги нямаше много. На населението се даваха книги само от последното половин столетие, само след Великата културна революция, която бе прочистила всички библиотеки от книгите на миналото.
Великият конвой, който оглави тази революция, бе стигнал до идеята, че с глупостта на миналото трябва да се свърши. Занапред могат да пишат само оторизирани от Великия конвой лица. Старата литература да се заключи в подходящи помещения и да се консултира също така само от оторизирани лица и то само във връзка с обществени затруднения, които биха възникнали.
Мцири не разбираше смисъла на всичко това. Защо се прави?
Той се радваше на деня, на слънцето, което възхождаше огромно над него, на въздуха, който трептеше над боровите дървета, на безкрайната дълбочина на небето. След четири години затвор пространствата го опияняваха и особено песните на дивите птици, които прехвърчаха над пътеката.
Мцири бързаше да излезе на платото и поради една друга причина. В дълбочината на платото бе построен нов хотел, където можеше да се преспи. Хотелът бе много деликатно направен, като една от характерните за пейзажа теренни форми. Върху неговия покрив бяха засадени храсти, хвойна и други. Мцири бе чел за това във вестниците и бе видял откриването на хотела по телевизията.
Представител на Великия конвой го бе открил. Великият конвой! Това бе станало преди петдесет години. Великият Конвой бе направил Великата културна революция. В центъра на града имаше паметник. Няколко души вървят и край тях на кон върви човек от Великия конвой. Човекът носеше сабя – дълъг нож, с който някога са убивали. До човека имаше надпис: „С теб съм докато съществува Човечеството”.
Мцири всеки ден минаваше край този паметник.
Кон той бе виждал само на паметник и на състезания. Коне имаше само за надбягвания. Някога, в безкрайната далечност на времето са яздили коне и така са преминавали пространствата. Не е ли смешно!
Пътеката стана небивало стръмна – той бе пред самото плато. Още половин час и Мцири стигна на върха. Пред него се просна безкрайната дълбочина на платото. От дясно се възвисяваше вторият връх – снежен в огромното небе. Под него, към края на платото, се редяха високи могили, подобни на египетските пирамиди. Но те не бяха направени от хора, бяха естествени.
Мцири отдъхна.
Тук беше мястото да направи първата си закуска.
Той извади от раницата си една кутия, в която имаше печено месо. Извади друга, в която имаше ситно нарязана салата. Поля допълнително салатата с оцет. И като отчупи от мекия хляб, заяде.
В краката му стоеше градът.
Той не бе нито щастлив, нито нещастен в този град. Щастлив не бе, защото Надзорът непрекъснато се занимаваше с него – от детските му години. Той се бе занимавал като ученик с биология, но Надзорът му забрани да се занимава с тази наука, защото поставяше непозволени въпроси и защото се съмняваше в мнения на академици.
После се увлече в гледане на стари филми – отпреди две и три столетия.
Филмите бяха добре подбрани. Опасните места в тях бяха изрязани и за да не се чувстват празнотите бяха прибавени нови епизоди със същите герои и изображения. За съвременната техника това не бе трудно. Никой не схващаше къде започват тези нови епизоди и всички бяха много доволни. Мцири единствен разбра кое е истинско във филма и кое – реставрация. И тогава му се забрани да гледа стари филми.
Тогава останаха разходките в планината. Новите книги не бяха интересни. Повечето бяха написани от компютри по задание от академик. Може би тези книги бяха полезни – Мцири не спореше. Но просто те не го увличаха. И каква книга е книгата, която не увлича?
Природата оставаше. Той събираше камъни и минерали и се осведомяваше от други за тяхното наименование, разпространение и произход, тъй като на самия него бе запретено да чете минералогия. Някои хора му разказваха обстойно историите на гранитите, гнайсовете, на варовиците и шистите. Мцири слушаше захласнат.
Така че и в града той не беше щастлив.
Не беше и нещастен.
Градът някога, в края на последното хилядолетие, бе запазил нещо от своята история. Тия остатъци Надзорът и Великият конвой бяха унищожили напълно. От Великата културна революция насетне на историята се гледаше с огромна предпазливост. От нея идеха какви ли не примери и образци. От нея се връщаха за живот – за да довършат делото си – мъртвите.
В този град с унищожена история Мцири се бе чувствал щастлив – поне в определени минути. Когато вървеше по нощните улици, струваше му се, че чува конски тропот – тропота на онези карети и файтони, които им показваха – много предпазливо – в училище. Струваше му се, че среща хора от други, по-щастливи времена: мъже с високи цилиндри, жени с кринолини. Това бяха видения, които шестваха по улиците.
Мцири се вплиташе в тези видения и беше честит.
Все пак не можеше да се счита нещастен. Въпросът е да не влиза в противоречие с Надзора. На кино отиваше с известна предпазливост. Гледаше със страхопочитание триизмерните изображения, които, за щастие, оставаха в рамките на екрана. Защото при холографията на телевизията те шестваха в спалните помещения на зрителите. И се случваше някоя актриса от малкия екран да заспи на някой чужд креват. Тогава викаха специалисти по телетехника да я отстранят. В киното изображенията бяха ограничени. И Мцири сядаше винаги в края на реда – ако възникне някакво недоразумение – да избяга. Надзорът не обичаше и недоразумения.
Беше седнал на ръба на една огромна скала, която се спускаше отвесно хиляда метра. И размахваше краката си. Под него летяха птици, над него прехвъркаха птици. Той беше между небето и земята.
Какъв чудсен излет. Сигурно щеше да остане още дълго така, ако погледът му не бе паднал на огромната часовникова кула в града. Тя бе нова – показваше едновременно часовете на Земята, Луната, Марс и Венера.
Споменът за Времето го накара да скочи. Той имаше поне шест часа ход до новия хотел.
Така излезе на платото. Според телевизионното предаване до хотела водеше пътека, дебело настлана с пясък. Но никаква пътека не се виждаше. Впрочем от нея нямаше нужда – посоката беше известна.
Мцири пое по познатата посока.
Времето бе удивително. Летяха високи и бързи облаци, които хвърляха бързо летящи сенки над тревите на платото. Блестяха снопове лъчи, величествено се издигаше белият от снегове масив.
– Когато човек гледа природата – помисли Мцири, – той наистина може да се излъже, че тази земя е обетована за него.
Подпираше се на бастуна си, не защото имаше нужда, а ей така, за туристически шик. И все повече напредваше в дълбочината. Сега, обърнеше ли се и назад, виждаше само плато, само треви. И бяха останали той, тревите, планината и слънцето.
Беше делничен ден – Мцири ползваше отпуска – и затова туристи не се срещаха. Беше самотен, мамеше го дълбочината. В нея и отново в нея той нахлуваше като в чужд дом с чувството, че не е искан – тази природа бе достатъчна сама на себе си. Открай време тя не обичаше нахалниците.
Минаха около пет часа, слънцето превали зенита. След още два часа то щеше да изчезне зад масива и щеше предварително и неочаквано да се стъмни.
Мцири седна на тревата и направи втората си закуска: отново печено месо, отново с обилна салата. Той се хранеше добре.
Сега вече хотелът трябваше да се появи. Пое с решителна стъпка на запад. И както ходеше, внезапно видя една голяма купчина пясък. Някакъв човек – съвсем дребна фигурка – стоеше пред купчината. Все пак човек. Мцири усили хода си.
Когато се приближи, човекът стана и го поздрави:
– Добър ден, къде така самотно през платото?
– Търся новия хотел, имам намерение да пренощувам.
– Хотел ли? – каза човекът. – Значи хотел?
– Защо? Странно ли е?
– Не е странно, но хотел няма. Ти си повярвал на телевизията. Единствен. Работата стана така. Аз докарах с голям транспортен камион тази купчина пясък. И отчетох това в дирекцията. А там отчели поставянето на основите. В района отчели поставянето на покрива. В центъра се престарали и отчели завършването и откриването на сградата. Няма нищо, освен тази купчина пясък.
Мцири наистина се бе подвел. И той знаеше за тези трикове на модерната техника. Вземат един проект, развият го холографски, населят го с фигури, заети от илюстрованите журнали и го представят като завършен и открит.
Мцири тикна шапката на тила си. И свирна с уста.
Човекът бе добър, възрастен човек. Носеше широкопола бяла шапка и гащеризон от някаква дебела материя.
– Ако искаш – каза, – можеш да пренощуваш при мен. Имам палатка.
– Благодаря – рече Мцири. – Аз си нося шлафзака. Ще преспя нейде на платото.
– Ако чуеш да вият вълци, не се бой. Ей там, горе, на онова било, ги хранят. Всеки ден им носят месо с вертолет. Така че не са гладни и не нападат.
– И аз знам тъй. Така че остани си в твоята палатка. Благодаря ти. Но трябва да вървя.
Зовеше го пространството – властно и тиранично, влечеше го самотата. След четири години затвор самотата никога не стига и никога не е достатъчен просторът.
Затова той крачеше изпълнен с решителност, сякаш бе тръгнал нещо си да осъществява. И остави далече зад себе си купчината пясък и човека с гащеризона.
На главната страница: Гариф Басиров, Лежащият, 1986 г. Третяковска галерия
