Жарък августовски ден, пазарче в малък градец в подножието на планина, слънцето напекло, улиците почти опустели, дините са под брезентов навес, до тях има кантар от онези, някогашните, върху които сигурно са се мерили щайги, ръждясал голям железен кантар с бронзов топуз, който се плъзга наляво-надясно и отмерва стоката. Тъй и не се научих да разбирам от дини, как се потупват, с пръст ли, с длан ли, къде точно, трябва ли да кънтят или не, на глухо ли трябва да бият, как се познава, как се усеща дали динята е зряла, коя е октавата на зрелостта и сладостта.
Зад мен е застанал един човек и струва ми се погледът му, също така озадачено и несигурно като моя, се мести от диня на диня по неголямата камара. Продавачът – висок, снажен мъж около трийсетгодишен – уморено и мълчаливо ни наблюдава. Очаква ни, но не ни се натрапва. Извинете, бихте ли ми избрали вие една диня, обръщам се към него най-накрая. Колко голяма, ме пита той. Ами средна, средно голяма, по-скоро няма значение, но да е хубава, казвам. „Дините са ми хубави, госпожо, всичките“, отсича продавачът и слага върху големия кантар избраната от него лъскава диня. В този миг човекът зад мен възкликва: „Е, ще видим, ще видим дали всичките ти дини са хубави, ха-ха-ха!“.
На пръв поглед нямаше нищо необикновено в това възклицание на човека зад мен. Просто изрази обичайното съмнение на купувачите пред продавачите, които хвалят стоката си.
Но го изрази някак лошо. Изрази го с ехидност, с язвителност, с иронично намигване, с подтекста – абе виждам те аз тебе колко струваш, що за стока си, зная ви аз, не ми се прави… не на мен тия…
Продавачът, който се беше превил над кантара и се взираше в цифрите на металната лента, за да претегли точно динята, внезапно се изправи, мълчаливо гледа човека зад мен известно време и после от него се откърти: „Знаеш ли колко съм плакал над тези дини, брат! Хубави са! Всичките са ми хубави!“.
Изрече тези думи тихо и спокойно, но уверено. В гласа му имаше и болка, и обида, но не те бяха на преден план, основното беше доброта и мек укор. На лошотата отвърна с доброта. Нарече го брат. Лицето му в този миг изрази цялата болка, труда, несигурността, зависимостта от дините. Било е на живот и смърт дините му да станат, да не хванат болест, да не хванат мана, земята да не се спече от суша, от небето да не връхлети градушка, бостанът да не бъде окраден. Вложил е всичкия си труд, цялата си надежда – ръцете, душата и сърцето си в този бостан, той е бил единственият източник на прехраната му, семейството му, децата му са зависели от тези дини.
Затова ги е поливал със сълзите си. Така си обясних необичайните му думи.
И Господ като е виждал сълзите и труда му, дал е дъжд, дал е слънце, налял ги е със сладост.
И над целия този труд – присмехулната ехидност, ироничната усмивка, презрителната надменност, безпричинната язвителност.
И защо? Защо трябваше да каже тези думи? Защо трябваше да изрази това недоверие? Защото всички са шмекери. Всички са измамници. Само печалбата ги интересува. Цените им високи, а стоката им не струва! Тези клишета в съзнанието ни се проявяват на всяка стъпка. Отравят отношенията ни. Дамгосват дните ни.
И стана ли му по-добре му на този човек като изрази недоверието и ехидността си? Няма да го минат. Дори да му се случи неузряла диня, няма да е минат, защото той е изпреварил. Няма да помисли за труда на този човек. А за сълзите му пък още по-малко. Той ни най-малко не се трогна, когато продавачът каза, че е плакал над дините.
Не зная дали си е купил диня. Стана ми тежко и отминах. Сигурно си е купил. Но дали му е била сладка? Дали на такъв човек нещо може да му бъде сладко?
Разказвам тази наглед незначителна, ежедневна случка, защото в нея, уви! печално се отразява наша типична, ежедневна психология. По-точно нашата типично езическа, първична българска душевност. Непознатият, другият, човекът срещу теб непременно е някой, чиято цел е да те измами и да ти навреди. Към него трябва да се подходи с недоверие и подозрение. Това се смята за проява на превъзходство, а при всяка среща с непознат, ти трябва да демонстрираш именно превъзходство над него. Непознатият, другият, човекът срещу теб със сигурност е някой тарикат, мошеник, макар и на пръв поглед да не му личи. Той само се прави на почтен, а вътре в себе си – знам аз какви ги таи. От него трябва да се пазим, а каква по-добра защита от тази да нападнеш пръв и ненадейно – знам го аз какъв е, затова ще му покажа аз кой съм! Най-добре е още от самото начало да му покажем кои сме ние, да му демонстрираме сила и бабаитлък, да го сплашим, да го разтреперим, да му вземем страха, така ще имаме преднина и той няма много, много да посмее да ни излъже, но при всички положения трябва да бъдем нащрек с човека срещу нас, с другия, с непознатия. Не само нащрек. Трябва да бъдем на нож. Да го сащисаме още с първото изречение. Да знае, че и повече можем. Да знае, че ако речем, можем да го изпратим с еднопосочен билет и в ада, стига да поискаме. Защото ако не постъпим така – ние ще бъдем прецаканите и животът ни ще бъде труден.
Ето така цяла България се превръща в пазар за дини. Едни плачат над измъчените си дини, с които се опитват почтено да изхранят семействата си, а други им подхвърлят язвителни забележки, с които демонстрират превъзходството си и вгорчават живота им. Унижават ги и ги обиждат просто така, пътьом, мимоходом, защото са в някаква „по-висша” позиция от тяхната, от която черпят самочувствие. Например успели са да се уредят на някаква службица чрез някое униженийце пред някакво началство и за да демонстрират превъзходството си, унижават и обиждат другите ей така, по всеки повод, за да отмият от себе си унижението, което самите те са претърпели. И на всяка стъпка и с всяка дума разпространяват убийствения вирус.
В подходяща политическа или идеологическа среда такива хора могат да „израснат” като палачи. Днес ги подминаваме като обикновени ругатели. Какво друго можем да направим, освен да ги подминем.
А динята, която ми избра този продавач, наистина беше прекрасна – червена, сочна, сладка, от хубав сорт, хубаво гледана. Все си мислех как е плакал този човек над своите дини.
Разказвам тази случка, за да изразя благодарността си за труда му, за старанието и страданието му, за любовта и за сълзите му, които са направили дините му толкова сладки. Защото те придават сладост и на нашия живот.
