Като гледам днешната ни младеж, аз мога да я виждам и тълкувам само през погледа на моята старост. Какво да се прави, човек е винаги субективен, и като автор, и като интерпретатор той – все едно дали го иска, или не – обсъжда и интерпретира хора, времена и нрави само на базата на собствения си биографичен опит, не и извън него. На базата на богато натрупания през годините и десетилетията собствен опит ще обсъждам и интерпретирам и аз. В тези си размисли съм само субект, не и свръхчовек, не мога да игнорирам субективността си, да надскоча себе си, себе си да пренебрегна в името на една преследвана обективност, която според мен е принципно непостижима дори за гения.
Нека тези ми уводни думи послужат като предупреждение към евентуалния читател, като предварителна информация, че ще анализирам, преценявам и оценявам само като човека, като субекта, който съм с всичките си достойнства, но и с всичките си кусури. Не само защото не бих желал да бъда някой друг, чужд на природата ми човек, а и защото считам подобен опит за обречен.
Чувствам, че след направената уговорка ми е по-леко да пиша – дано се окаже и по-плодотворно.
Като гледам как днешните подрастващи си живеят разкрепостено и ведро, с море до колене и с небе до рамене, как всички врати и прозорци към широкия и пъстър свят са великодушно отворени пред тях във всички посоки, как могат по собствен вкус да избират къде да преживеят, изживеят и доизживеят и младостта си, и всичките си предстоящи възрасти, си спомням себе си на техните години. Споменът е чаровен дотолкова, доколкото и младостта е чаровна. Но само дотам – и нито крачка повече. Вълнението да си млад е само по себе си безмерно витално и живописно, но извън неговото обаяние, на двайсетина години ти си вече социализиран – носител си и на собствен мироглед, и на собствено обществено съзнание. А това ти съзнание е неминуемо дори когато си решен да останеш аполитичен. Защото аполитичността е неосъществима, утопична цел. Оруел учи, че аполитичността е принципно непостижимо екзистенциално състояние. Дори самоопределяйки се най-чистосърдечно като аполитичен – разсъждава гениалният писател – ти вече поставяш себе си в съотношение към определена (национална и интернационална) политическа ситуация. А това по необходимост те политизира автоматично, превръща те отново и отново в гражданина, който в съвременния свят ти неминуемо си. И този процес е обективен – той няма субективна алтернатива. Субективен може да бъде само твоят личен избор на една или друга политическа позиция, избягването, заобикалянето на самия избор обаче е невъзможно – дори политическото ти безучастие е вече политическо отношение, политическо позициониране, формирано като естествена съставна част от процеса на израстване.
Тази закономерност е логично следствие и естествен продукт от природата на човека като обществено животно – закономерност, разкрита още от античната философия. И тази закономерност е желязна, тя не търпи изключения и компромиси. Нейна единствена алтернатива е отшелничеството, себеизолираността, пълното капсулиране. Но подобна алтернатива е измамна – тя по-скоро на безалтернативност прилича. Защото прекъсването на връзките с външния свят погубва и вътрешния, а това е равнозначно на обезчовечаване. Казано по-кратко и ясно, без взаимодействие, без взаимообмен между двата (външния и вътрешния) свята няма нито човек, нито човечество. А този взаимообмен е винаги обагрен политически.
Докато, както споменах, за днешните подрастващи външният свят е общодостъпен, за техните родители той беше малко или много недостъпен. А още по-недостъпен беше за техните деди. Ние, хората от моето вече стареещо поколение, живеехме в дом със затворени, със зазидани врати и прозорци. Във времето на нашата младост да отидеш дори в една социалистическа европейска държава беше малко вероятно, да посетиш някоя западноевропейска страна обаче бе направо абсурдно. Ако по рядко (ама много, много рядко!) изключение те пуснеха на групова екскурзия (за индивидуално пътешествие и дума не можеше да става!) в тъй наречения капиталистически, сиреч вражески лагер, трябваше на родна земя да си семеен с деца, така че близките ти да останат в НР България и да влязат в ролята на заложници, на неофициални гаранти, че няма да се превърнеш в невъзвращенец и ще се завърнеш обратно на родна земя. В суровите години на Студената война, когато всеки западняк и дори всеки югославянин имаше в джоба си международен паспорт, с който можеше всеки момент да тръгне на воля във всяка посока на света, а американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на Луната, с личния си паспорт гражданинът на НР България, гордият жител на най-добрия от световете, и до родния Петрич не можеше да отиде – за целта се изискваше специален придружителен пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната милиция само на политически благонадеждните. Какъвто аз, разбира се, не бях. По-точно бях, но само по семеен произход – не и по гражданска биография. Конюнктурно благонадежден не станах аз и впоследствие, не станаха такива и най-добрите ми приятели.
В една от най-тежките драми на стария ми живот се превърнаха моите окаяни опити да обясня всичко това на младия си, роден дълго след гибелта на тоталитаризма, син. Колко различна (и колко трагична в тази си различност) бе атмосферата в НР България сочи и станалата вече историческа фактология. Неотдавна моят всезнаещ приятел Красен Станчев ми предостави данни, цитирани от Националния статистически институт. Данни, според които през първото полугодие на 1956 г. в МВР са постъпили хиляда и четиристотин молби за пътуване зад граница, от които министерството е разгледало хиляда сто седемдесет и пет – останалите са били отхвърлени, без изобщо да бъдат разгледани. Казано по-откровено, те направо са били игнорирани. Как тази дискриминираща, тази обезчовечаваща селекция се съчетава с водещия принцип на марксизма-ленинизма „Човек – това звучи гордо!”, не питайте мен – питайте съчетаващите и игнориращи апаратчици. Ние пък да продължим по трасето на нашите нерадостни статистически и фактологически размисли. От разгледаните хиляда сто седемдесет и пет молби МВР одобрява малко повече от половината – шестстотин седемдесет и пет. Припомням: всичко това става не в дебрите на сталинизма. През 1956 г. Сталин е отдавна мъртъв, а (по примера на Великия Братски Съветски Съюз) страната ни е поела пътя на десталинизацията, Партията-ръководителка е запретнала ръкави да възстановява потъпканите от култа към личността ленински норми на политическо поведение. (Като че ли те се различават в същността си от сталинските!) През периода, който обсъждаме, вече се заражда и международният туризъм – в Златни пясъци и Слънчев бряг един след друг вдигат снага първите модерни курортни хотели. Всеки от които още с откриването си се превръща в едно луксозно и недостъпно за нашего брата гето. Гето, предназначено само за задгранични гости. Това обстоятелство пък трасира следващата форма на дискриминация – черноморската. Колко убийствена е тази дискриминация разказва една пародия на блестящия сатирик Марко Ганчев:
Аз съм българче, обичам
да летувам на море.
Българин да се наричам
тука хич не е добре.
Защо ли?
Син да бях на чуждо племе
в ресторанти всеки ден
щяха да намират време
да сервират и на мен.
Български в тези пищни курортни комплекси беше само персоналът. Който по правило беше колективна агентура на Държавна сигурност. Докато ние нямахме достъп нито до хотелите, нито до дискотеките и баровете. Така, пропъден от негостоприемството на международния туризъм към родния турист, нашият човек осъзнава с безпощадна яснота горчивата истина, каква би била неговата летовна ситуация, ако беше не генетичен българин, а задграничен гост:
Щях да се сближа свободно
с много хубави жени.
Всичко българско и родно
щеше да ме оцени!
Дискриминирането на наивния роден летовник завършва с убийствената констатация:
А така наум за мене
май че всеки си мълви:
„В наште планини зелени
този що не си върви?!“
Отново по данни на Националния статистически институт, докато всички наши сънародници, прекрачили зад граница в сянката на Желязната завеса, са има-няма по влак-два пасажери годишно, всеки туристически сезон почти два милиона чужденци се радват на прелестите на родното Черноморие. Според сатирика въпросът е въпрос на племенна принадлежност. При всички случаи обаче това цифрово съотношение между гости и домакини говори най-убедително за съотношението между човешките права и гражданските свободи в двата свята. От които с времето единият наистина се оказа излишен.
А доколко тази принадлежност към лигата на привилегированите беше племенна, доколко беше партийнополитическа и доколко – валутна, ще обсъдя в следващото си мемоарно есе.
