Според Илф и Петров те са по-добрата част от човечеството. Те имат предимството, че не се движат с автомобили. Какво? – ще скочат опонентите. – Вие сте против прогреса? Не, другари, да бъдем наясно, както се казва в стихотворението. Ние не сме против прогреса. Ние само се изразяваме алегорически. Нашето желание е хората да ходят пеша, дори когато са в автомобили. Може би това изглежда противоречиво, но не е. Пешеходецът е, който извървява своята истина. Който пита за пътя, и търси, и се уморява, и кляка, и гледа земята, и гледа небето, и го вали дъжд, и среща други пешеходци, и се разделя с тях, и му е мъчно, и е неспокоен и спокоен едновременно.
Нека да кажем откровено – на нас не са ни симпатични автомобилистите. Те влизат в магазина и вземат своя Мерцедес (не Антилопа-Гну, а Мерцедес). Хиляди инженери са изчислили бурмите му. Бензиностанциите ще напълнят резервоара. Сервизите ще измият гумите. Автомобилистите са осигурени. Те трябва само да стиснат волана с жълти ръкавици и да се понесат триумфиращо. Рим е техен. Те не се изморяват, те поначало са изморени. И те не търсят, защото за тях са поставени пътни знаци. Те са консуматорите… и краят на света, ако им се позволи да вземат света, разбира се. Бързо върви техният Мерцедес, едно име, което произтича от „милосърдие”. Но милосърдие към какво? Към петите, които са набити с прах? Благодарим, наречете ни езичници, или ако щете, мазохисти – ние не искаме такова милосърдие!
В историята са известни много храбри племена. Племето зулу, което е давало най-добрите африкански войници. Племето сиу, което героично се е противопоставял на белите нашественици. И племето на пешеходците. То е повече от храбро, то е безсмъртно. Може би на повърхностното око ще се стори, че е в упадък, понеже му е тясно по тротоарите. Но няма сила, която да унищожи пешеходците – дори и само поради формалното основание, че дефиницията на човека е двукрако. Сократ е бил пешеходец, и Марко Поло, и Сирано дьо Бержерак, и Уитман, и Горки. И ученията, който стои сега някъде на североизток, между брези и борове, и конструира първия кораб за луната, той също е пешеходец. О, бъдете спокойни и спете без кошмари, вие, добри и честни граждани, пешеходците ще се справят с автомобилистите! Те просто ще влязат в техните Мерцедеси и ще ги изядат заедно с жълтите им ръкавици. Въпреки правилника за движението. Ще застанат пред волана и с безкрайно любопитство ще хванат скоростния лост. Колко скорости има това устройство? Четири. Нека сложим тогава една, пета, ей така, за да бъдат повече. И за да видим какво ще стане. И за да не се сбъдне утопията на Хенри Форд. Такива са пешеходците.
Автомобилистът е фотогеничен, пешеходецът сивее. Него го прашат. Понякога той се слива с храстите. Човек би рекъл, пешеходецът е масов. Но колкото и да е странно, той е хиляда пъти по-индивидуален от другите. Другият седи пред една стандартна конструкция и полека-лека психиката му става стандартна. После и физиономията му – нищо, че е фотогенична. А пешеходецът е обогатен и обогатяващ се. Някой стилист би казал – пешеходецът има широк диапазон. Вземете например неговия вкус. Той е и реалист, той знае точните форми на храстите. Той е дори натуралист, тъй като по пътя среща всякакви отпадъци. Но той е и романтик. Защото шосето стига горе, до баира, и се губи оттатък, и докато се качва, той мисли за това оттатък и си го представя, и има достатъчно време да се влюби в него. Пешеходецът е влюбеният в пътя, който още не е изминал.
Има един стар шлагер, изтъркан и наивен:
От Севиля до Гренада
аз пътувам във нощта,
за да правя серенада
на любимата жена…
Но колкото и да е наивен, той е шлагер за пешеходци. Вземете „любимата жена” като символ – вземете я като приятелство, вярност, мечта, идеал, свобода, човечност, живот! Тогава сигурно ще ви хареса. И ще кажете – нека бъдат благословени всички, които могат в една нощ да отидат до Гренада, за да правят серенада на това, което обичат! Тоест пешеходците.
(1956)
Текстът се публикува с любезното позволение на © г-жа Антоанета Войникова
Цветан Стоянов (1930-1971) е сред най-изтъкнатите български интелектуалци – културолог, критик, писател и преводач, една от най-емблематичните фигури за 60-те години на ХХ в. Роден е в София. Баща му – Сава Стоянов е и първият издател на сп. „Златорог”. Завършва право в Софийския университет, след което изцяло се отдава на литературна дейност. На него дължим прекрасните преводи от английски на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата” на Киплинг, „Тортила Флет” и „Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, на „Пътешествията на Гъливер” на Суифт и „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли. Автор е на прекрасните есета за „Броселиандовата гора”, „Невидимият салон”, „Орфей” и„Хубавите разговори”, на мащабните изследвания „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” и „Геният и неговият наставник”.
На главната страница: Рене Магрит, Афиш, 1924