Венелин Йорданов Ганев завършва право в Софийския университет и става доктор по философия в Чикагския; там започва да работи по тази книга през 1997 и я издава в университета Корнел през 2007 г. В оригинал на английски заглавието й е Preying on the State: the Transformation of Bulgaria after 1989. Посрещната е с адмирации от специалистите във водещи американски университети. Публикуваме предговора на Деян Кюранов и глава от книгата, издадена от „Изток Запад“.

„Плячкосването на държавата. България 1989–1997”, Венелин Й. Ганев, изд. „Изток Запад”, 2013, превод от английски Кънчо Кожухаров, 19 лв.

Опит върху научното мислене, от което отвикнахме

Деян Кюранов

1.

След като Венелин Йорданов Ганев завършва право в Софийския университет, той става доктор по философия в Чикагския; пак там започва да работи по тази книга през 1997 г. и я издава в университета Корнел през 2007 г. В оригинал на английски книгата се казва Preying on the State: the Transformation of Bulgaria after 1989. Посрещната е с академични адмирации от специалистите във водещи американски университети. В ред рецензии е подчертано, че пред международната научна общност е казана нова дума, валидна не просто за България, а и изобщо за научното (не)разбиране на преходите „от социализъм – към ?“, започнали преди четвърт век.

Да поспрем, за да преценим току-що съобщеното. Преди всичко –  кои сме тези „ние“, дето са приканени тук да преценят? Ще приема, че това са всички потенциални читатели на тази книга у нас, а това ще рече всички ония, за които реалността, в която живеем, е интересна, а пък научният език не е нещо, което я скрива –  а напротив, разкрива я и я прави още по-интересна! Та в преценката ни сигурно ще си кажем: „Ясно: човек с българска формация, дооформен впоследствие от американския академизъм. Щом го хвалят така, успял е, слава Богу, да надскочи схемата на провинциалиста, пристъпил в „големия свят“ – когото учтиво канят да разправи за своята провинция, зер не отбира от друго… Значи е видял у нас неща, които действително са важни за всички!“ –  В тоя пункт чувстваме приятния гъдел на патриотизма. И в следващия миг същият (или може би съвсем не същият, но това е друга тема) патриотизъм ни поставя нащрек: „А правилно ли е видял и вярно ли го е разказал? Да, писал е в Америка, но е работил и на място, разпитвал е хора, следил е медии и настроения – но в крайна сметка не е ли това един американски академичен поглед? Щом го хвалят толкова?“ И ето ни в типичната дилема, сочеща типичен комплекс: мятаме се между предубежденията, че една българска история, разказана автентично, ще бъде неинтересна за света – а ако я направим интересна, ще загубим истинността й. Нещо повече, и разказвачът ще е загубил българската си идентичност, ще се е превърнал от „наш“ в „техен“: „Това момче не е българче.“ Вероятно тук си имаме работа с една от конкретизациите на вехтата клетва: „Никой не е пророк в отечеството си!“

Да направим сега оптимистичното, но основателно предположение, че повечето от нас, българските читатели, ще сме направили нужните психометодологически стъпки, за да си разчистим пътя към тази книга от комплекси и клетви. Следващият ни проблем е относително по-технически и по-сериозен, и той е проблемът за превода. Не просто преводът от английски на български, тук затрудненията са банални (и започват още от заглавието), но преодолими: с малко замисляне мисълта на автора стига до нас. И тази мисъл ние я разбираме, но често недоумяваме: „Защо по този повод той казва това и мисли натам? Нали аз – ведно с нашата политически мислеща публика – по този повод винаги мисля нещо друго и отивам в разсъжденията си на другаде?“ Тук някои ще обявят автора за глупав или неосведомен, и ще се върнат към гореописания комплексен кръг. Градивната алтернатива е да осъзнаем, че авторът е поставил „нашето“ в „техния“ научен контекст и го описва с „техния“ професионален език. И да осъзнаем на второ място, че ако се опитаме да „преведем“ съвременния американски политологически език на масовия днешен българския политологически език – задължително ще изгубим онова различно и ново, което авторът е казал. Изходът е да се откажем от повече превод, а да се хванем да учим този нов за нас език – в крачка, четейки. Така той ще стане част от нашия език. И ще се случи едно най-буквално научаване, придобиване на нови теоретични инструменти, нещо рядко и полезно. А за онези, които вече са научили този език (аз сред тях не съм) също няма да е зле да си го преговорят.

Всичко това е възможно при едно условие: че гласуваме на автора доверие. Аз правя това, главно на две основания.  По-обективното е, че книгата събира и подрежда множество наши собствени мисли, подозрения и прозрения в свързана система. Неща, които всекидневно не забелязваме или ако забележим, наричаме ги – и в къщи, и в медиите – абсурд. В книгата те са придобили логика. И това е основната работа, която има да свърши ученият в такива ситуации: да преразкаже абсурда като логика. С което конструира възможността да променим абсурда поне в по-малко абсурден! По-субективното основание за доверие е болката. Автора го боли, и това прозира добре през най-плътния му академизъм. Затова, като чета, аз не се чувствам унизен до изследователски обект. Чувствам, че авторът, като мисли как да намали моята болка, се надява да намали и своята. Болката ни е една: в България се живее лошо. Има потенциални сили за по-добро, обаче не успяхме да ги отключим. За сметка на това се самоотключиха и развихриха силите за лошо. Трябва да се оправяме оттук нататък.

Съзнавам, че хвърлени така, тези твърдения стоят голословно. Няма смисъл да се мъча да ги доказвам тук: тях може да докаже или опровергае само личният прочит на самата книга. Но аз съм я чел – затова държа да ги кажа, пък другите прочели нека съдят. Книгата е сложно изтъкана, напредва бавно, авторът държи да подготви място в теорията за всяка поредна своя мисъл – а това значи позовавания на предходници, изпреварващи разяснения, критични бележки. И е ценна именно в своята сложност. Затова, вместо да я банализирам в сбит преразказ, ще коментирам само онова, което е основната й идея – и принос.

2.

Книгата разказва за прехода като раздържавяване на България. За пояснение –  да вземем една от формите му, например раздържавяването на Парламента. То напомня съзнателното декапитализиране на социалистическите предприятия като увод към тяхното приватизиране. Но при декапитализацията винаги съществува надеждата, че декапитализираното предприятие, станало веднъж частно, ще заработи като нормален субект на производството и пазара, и ще стане обществено полезно. Докато един държавен инструмент, веднъж раздържавен – например закон, съставен и приет в частен, а не в обществен интерес, – винаги само ще вреди. А иначе този антиобществен закон по правило бива гласуван много демократично и при досконално спазване на всички процедурни изисквания. Антиобщественото съдържание на такива закони се дешифрира лесно –  но борбата с тях е трудна, защото самата прообществена демократична форма ги крепи. Затова и част от борбените граждани в такъв момент могат да обявят за враг не раздържавителите в Парламента, а самият Парламент. Виновна е демокрацията: ако я нямаше, никой нямаше да я използва за антиобществено законодателство! И реакцията винаги е еднотипна и се е случвала многократно – да вземем от европейската история узурпирането на властта от Мусолини, или нашия деветнайстомайски преврат: ще разпуснем корумпираните партии, ще направим истинско народовластие, гарантирано от организираната сила на фашото или военните… Лозунги за „пряка демокрация“ и „власт на народа“ (която да бъде отнета от корумпирания и некадърен елит) се чуха и на нашите протести отпреди два месеца. Като призив за действие те не заслужиха внимание, протестиращите ги подминаха. Но те заслужават най-сериозно отношение като симптоми – симптоми на огромното разпадане на нашата държавност. Протестите заявиха и „голямото недоверие“ на управляваните към управляващите – което е и резултат от досегашните злоупотреби с държавността, и предпоставка за бъдеща безконтролност и ново раздържавяване.

Чест прави на автора, че е видял сериозността на проблема с държавата още през 1997 г.: сред първите, които го забелязаха по света –  и почти никой у нас. У нас тогава активните граждани трошаха прозорците на Народното събрание; изобщо цялото внимание беше приковано в политическото, но политическо – разбрано като не-социализъм, като демократизация (или обратно – като борба за реакционен реванш). „Ние да оправим демокрацията, тя държавата сама ще се оправи“  – това бе преобладаващата нагласа и на активистите, и на аналитиците на прехода. И схемата работеше – в Чехия, Унгария, Полша; приемаше се, че и у нас ще върви така, макар и по-бавно. Първото гръмко предупреждение дойде от Албания през същата 1997 г.: народът там се въоръжи с разграбеното от полицейски участъци и казарми оръжие, държавата престана да функционира и обществото тръгна към хаос. Гражданският мир бе спасен от демократичната машина: въоръженият народ отиде да гласува на избори, а след изборите постепенно сдаде оръжието, като избра практически същите партийни лидери, които преди го бяха докарали до тази буна. А държавата се позакрепи, но остана все така корумпирана и неефективна. (Паралелите с нас сега са търсени.) Но за наблюдателите – на фокус беше отново само демокрацията-спасителка от гражданска война; раздържавявянето на Албания, което беше породило проблема, пак остана само фон. По това време Лукашенко ставаше диктатор: наблюдателите окайваха беларусите, че доброволно сменят демокрацията с диктатура – но не видяха разрушената държавност, която той възстановяваше. Малко по-късно дойде Путин и схемата се повтори – той отнемаше демокрация, но даваше държавност. Обаче в демократическо заслепение и руската опозиция, и външните аналитици виждаха само отнемането, и отново обявиха руския народ за непонятен: как може да гласува за човек, който само им взема? (Редно е да отбележа, че през 2000 г. и аз виждах така частично – и нося съответната интелектуална  и морална отговорност.)

Днес тогавашните заслепености от скока тоталитаризъм-демокрация, които доминираха дискурса и практиката до към 2000 г., пораждат множество оправдателни обяснения: но те имат лична, а не теоретична ценност. Теоретична ценност има анализирането на държавността, на онова, което преди беше невидимо. През 1989 практиците изпреварваха теоретиците, те вършеха днес онова, което теорията довчера приемаше за невъзможно. В открояването на темата за държавността теоретиците взеха реванш: преодолявайки общото течение, намериха се хора, които успяха да осъзнаят проблема и да бият тревога (ще спомена Стивън Холмс, Томас Карътърс, Иван Кръстев). Не бяха чути веднага, изминаха десетина години, преди идеята да повлияе на действието. Идеята, че в прехода от тоталитаризъм към демокрация е важна не само демокрацията – но и държавата; и че – каква ерес! – има моменти в живота на едно общество, когато държавата е по-важна от демокрацията. Защото иначе раздържавяването поражда раз-обществяване: поемаме към една нулева степен на социалност. И не знаем в коя точка процесът става необратим, но знаем, че такава точка има. От там нататък всякакви термини, описващи формите и институциите на управление, стават наприложими: управление няма, върнали сме се в дополитическото царство на грубата сила на индивидуалните актьори.

В нашия преход, както и в други, отслабването на държавността вървеше редом с развитието на демократизацията. Но от логиката на книгата следва, че елементарна зависимост, примерно обратна пропорционалност, от типа „за да има повече демокрация трябва да има по-малко държава“ –   няма. Авторът знае сложността на тази материя, дава си сметка, че социалистическата държава трябваше да бъде променена – но резултатите показаха, че сме „преминали чертата“. Къде беше тази черта – и всички подобни „черти“ – е трудно да се каже дори впоследствие, камо ли по време на движението към тях. Но безспорно е, че ако тогава имахме сегашното разбиране, щяхме специално да я търсим, за да не я прекосим без да искаме. А в нашия случай, струва ми се, проработиха елементарни инерции – действащи именно, защото са елементарни – по схемата „Покрай наш Илия – и свети Илия!“. Първо рушахме социалистическата партия-държава, после държавата-партия, и накрая – просто държавата. Като добронамерените от нас се надяваха, че демокрацията в края на краищата ще оправи всичко (да се спомним аналогията с декапитализационната приватизация, дето щеше да я оправи пазарът). А някои други от нас решиха, че, първо, отслабената държава трябва спешно да бъде използвана за масово криминално присвояване, и, второ, че докато държавата си остане слаба, няма да ги заплашва съд. И ще им дава възможности за нови обогатителни беззакония. За такова поведение и демокрацията не е пречка – стига държавата да е слаба, както не е пречка и една слаба диктатура. Във втората половина на деветдесетте това се усети, започна укрепване на държавата – примерно чрез създаването на валутния борд. Но партизаните на слабата държава бяха достигнали критическата маса да могат да влияят на политиката и икономиката. Това удържа държавата слаба и до днес.

3.

Теорията ни помага да видим всичко това; но можем само да гадаем до каква степен (както беше споменато) процесът е напреднал – и дали не е станал необратим. И да се надяваме, че следващата политическа криза няма да ни изненада с успешен и радикален антидемократизъм. И да чакаме да дойде Венелин Ганев (или друг някой), за да ни изясни проблема, та да се хванем нещо да оправяме. Защото очевидно ние, местните, не сме се разбързали да работим по темата. Сякаш не ни засяга. Виж, да обясним защо протестиращите нямали основание за протест, което било проличало от факта, че не съумели да формулират реалистични политически искания – тук реагирахме светкавично.

София, април 2013

Победителите като рушители на държавата при посткомунизма

Като оставим настрана преразпределението на богатството, това трябва да е показателно за нещо.

Том-Стопардовият Гилденстерн, след като е залагал на „тура“ и е загубил при деветдесет и три поредни хвърляния на монета, „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“

Сред вихрушката, белязала ранните етапи на посткомунизма, на политическата сцена се появяват различни победители – мощни групировки, които окупират стратегически позиции и установяват контрол над жизнено важни потоци от ресурси. Взаимоотношенията между тези победители и посткомунистическите държави са измежду най-важните динамични фактори, задействали преструктурирането на посткомунистическата държавност. Дълбинният анализ на тези взаимоотношения и особено на това как те еволюират във времето е задължителен за разбирането на появяващите се форми на контрол над ресурсите и начините, по които конкретни прояви на новопридобитата власт посягат на ефективността и съгласуваността на управленската машинария. По-общо казано, едно изследване на алхимията на побеждаването може да предостави удобна позиция за свеж аналитичен поглед върху нестабилността на посткомунистическата държавност.

Едно проучване на зрелищния възход на „Мултигруп“, най-мощния икономически конгломерат в посткомунистическа България (1991–1997), осигурява емпиричния фон, който свързва изучаването на посткомунистическия успех с анализа на трансформацията на държавни структури. Както вече видяхме, в първите години след 1989 една кохорта от стратегически поставени агенти се оказва в състояние да експлоатира различни доходоносни възможности, атакувайки логистично уязвима публична сфера. Това, което остава да се проучи, е конфликтната природа на взаимоотношенията между такива агенти и техните сменящи се партньори в държавата, разрушителните размествания, към които тези взаимоотношения водят, както и техните институционални последици. Историята на „Мултигруп“ демонстрира точно противоречивата динамика, която характеризира взаимоотношенията между победителите и държавата, и по-конкретно как периодите на партньорство се редуват с фази на враждебни стълкновения и защо мощните индивидуални актьори в края на краищата се оказват въвлечени в антагонистични битки с ключови административни агенции. При едно подробно изследване на тези битки ние можем да се фокусираме върху структурния контекст, в който те избухваха; стратегиите, изпозвани от съперниците с цел да се обходят един друг по фланга; и как те премоделираха организационния пейзаж в посткомунизма. В тези конфликти е заложено преразпределението на национално богатство – и все пак те значително се различават от преразпределителните конфликти в общества, където могъщи действащи лица използват държавни агенции, за да присвоят активи, притежавани от други социални групи (например класова борба, политика в интерес на организирани групи, „патримониален грабеж“). Историческата отличителност на поведението на успешни хищнически елити в посткомунизма е, че те имат стимул да се държат като рушители, а не като строители на държавата.

Изследването, което представям тук, осветлява аналитичните теми, скицирани в предходните глави: уязвимостта на държавните структури, влиянието на действията на стратегическия елит върху капацитета на административните апарати и значението на обществено-историческия контекст за разбиране на преобразуването на управленската рамка. То допълва направения досега в предишните глави анализ в два решаващи аспекта. На емпирично равнище то демонстрира, че добрата връзка между държавни агенции и мощни елити не може да се изрази във вид на формула, защото тайното споразумение в ущърб на трети страни може бързо да бъде последвано от съперничество. На аналитично равнище то показва, че способността да се установи контрол над дадени ресурси се различава от способността да се удържи този контрол. За да защитят придобивките си, недържавните елити, които са се възползвали от разделението на партия и държава и от преобразуванието на власт, понякога са принудени са упражнят право на вето. Начините, по които те боравят с това вето, доста бързо станат мощен фактор, който влияе върху държавни институции. Историята на „Мултигруп“ илюстрира как съпътстващите разделението логистични конфликти еволюират с времето и как породените в резултат от преобразувания на властта ефекти се усилват в една динамично променяща се институционална среда.

Една нова концепция, „Ефектът на Дориан Грей“, ще ми помогне да представя по структуриран начин моите аналитични заключения. Основната й идея е, че следва да мислим по нов начин за съдържащите се в посткомунистическите трансформации предизвикателства. Разсъждавайки върху перспективите на демократичните реформи, Бари Р. Уейнгаст дефинира „фундаменталната политическа дилема“ на нововъзникващите политикономически системи по следния начин: „Една държава, която е достатъчно силна да защищава частнособственическите права, е също така достатъчно силна да конфискува богатството на своите граждани.“ Моят анализ откроява ясно друг монументален проблем: някои частни групировки, които са достатъчни силни, за да се съпротивляват на държавата, могат да се окажат достатъчно силни и да подкопаят организационната основа за ефективно демократично управление. Именно този аспект на „побеждаване“ в посткомунизма се стреми да улови „Ефектът на Дориан Грей“.

Посткомунистически победи: аналитични проблеми и емпирични ограничения

Преди няколко десетилетия Йозеф Шумпетер предупреди, че едва ли някога ще възникне консенсус по въпроса за това „дали възлизането и слизането по социалната стълбица чрез бизнес успех или провал означава положителен или отрицателен социален подбор“. Изненадващо обаче сред учените, които изследват ранния посткомунизъм, такъв консенсус се възцари доста бързо и този консенсус е, че след 1989 г. успехът бе присъщ за „лошите типове“. Термините „успех“ и „печеливши“ винаги се споменават в отрицателен, категорично антигероичен контекст: те са корумпирани бюрократи, безскрупулни предприемачи, кървави престъпници, кадри на зловещата държавна сигурност, лъжебанкери.

Колкото и да е скандален този монументален пример за „отрицателен“ социален подбор, ние не бива да позволяваме въпроса кои са се отскубнали напред да засенчи не по-малко значимия въпрос как те спечелиха своите победи и каква тактика използваха, за да задържат своите незаконно придобити трофеи. С други думи, институционалните последици от преразпределението на власт и влияние тепърва предстои да бъдат обстойно изследвани.

Един от трудовете, които се съсредоточават върху различни измерения на „посткомунистическото печелене“, се откроява рязко сред другите: пълната с прозрения студия на Джоуел Хелман „Победителите взимат всичко“. В тази великолепна статия Хелман представя свежа гледна точка към широкия кръг от проблеми, свързани с икономически реформи, демократизация и социална промяна в посткомунизма. Сред важните му приноси е, че той привежда достатъчно емпирични доказателства, за да дискредитира популярния довод, че радикалните реформи са едновременно жестоки и предварително обречени, докато „плавните“ или постепенни стратегии за промяна са хуманни и ефективни. Ала значението на неговия труд е другаде: той хвърля изобилна светлина върху политическата динамика, която позволява на победителите да натрупат своето богатство и върху същността на правото на вето, чрез което те са в състояние да запазят едно статукво, което им дава предимства. Хелман оспорва възгледа, че проблематиката на „реформите“ следва да се редуцира до политическите избори, направени от ключови политици в съдбоносни политически моменти (и особено веднага след първите свободни избори). Вместо това той твърди, че процесите на промяна могат да бъдат по-реалистично описани като „разположена във времето поредица от множество отделни избори на отделни компоненти от един цялостен план за реформи… които не съвпадат непременно с електоралния календар“. Ето защо „политиката на реформи“ включва много повече, отколкото изпълнението на международно одобрени проекти, които са администрирани с желязна решимост от местни водачи. Измествайки аналитичния фокус, който обикновено насочва изследването към „политикономията на посткомунистическите преобразувания“, Хелман изтъква като ключови играчи в този процес „най-ранните и най-големите печеливши“. Тези групи от действащи лица се облагодетелстват от инициирането на реформи, но по-късно се опитват „да спрат икономиката в едно равновесие на частична реформа, което генерира концентрирани печалби за тях самите“. Това равновесие се поддържа единствено защото „победителите“ са придобили достатъчно власт, за да блокират опитите статуквото да бъде променено – те притежават капацитета да блокират реформистки политики и да предотвратяват по-нататъшното пазарно отваряне на икономиката. Продължаващото господство на ранните победители и тяхната тактика на протакане ускорява „нарастващото концентриране на приходи в ръцете на победителите [което] следва да доведе до съответстващо намаляване на консумацията на губещите“. Същественото в доказателството на Хелман е, че поведението на печелившите представлява каузален фактор, който функционира независимо и от желанията на избраните политици, и от реакциите на недоволните избирателни кръгове. Едно основно заключение от този довод е, че аналитичните описания на цялостната динамика на трансформационните процеси, а също така и конкретните резултати от тези процеси следва да съдържат обзор на стратегиите на ранните победители. По този начин Хелман премоделира дебатите за посткомунизма – дебати, които регулярно се разклоняват на повече или по-малко извънконтекстуални обсъждания на основните принципи на политическата икономика, и по-специално, на принципите на „неолиберализма“ – в едно изследване на конкретни властови механизми, които структурират взаимодействията между една сложна мрежа от актьори, действащи в областта, където политическата и икономическата сфера се пресичат.

Хелман не говори пряко за проблема за трансформацията на държавни структури в посткомунизма. Само че неговото основно прозрение – че стратегиите, използвани от бенефициентите на ранните реформи, имат нещо общо със злините, струпали се върху посткомунистическите общества – може плодотворно да се използва при анализа на намаления административен капацитет на тези общества. При характерните обстоятелства на посткомунизма систематичното омаломощаване на определени държавни агенции задължително става елемент от стратегиите, чрез които „победителите“ се стремят да задържат своето привилегировано положение. За да обоснова това твърдение и за да придам плът на моя по-теоретичен аргумент, ще развия две фокусирани върху държавата теми, които в анализа на Хелман са третирани донякъде по механичен и повърхностен начин.

Първата тема се върти около въпроса как победителите успяват да поддържат статуквото, от което имат изгода. Опитвайки се да хвърли аналитична светлина върху тази тема, Хелман прибягва до малко озадачаващия израз „имплицитно право на вето“: „И наистина, разумно е да приемем, че победителите могат да имат имплицитно право на вето върху решенията за отделни компоненти на икономическа реформа.“ Това мнение обаче не определя точното естество на действията, чрез които победителите замразяват опитите за по-нататъшни реформи: дали те разчитат на регулярни политически процедури, или на други типове стратегически намеси? Кое прави тяхното вето ефективно? Как то влияе върху цялостния процес на управление?

Втората тема се занимава с въпроса защо продължаващото господство на победителите има такива катастрофални последици. Коя е обратната страна на посткомунистическия успех?

По начин, който напомня за господстващите тълкувания на преобразуванията на власт, Хелман изглежда убеден, че ефектът от „печелившите стратегии“ ще се усети най-остро в социалната и икономическата сфера. Колкото по-дълго обществата останат подчинени на стратегемите на победителите, толкова по-мащабно е преразпределението на ресурси и толкова по-високи са социалните и икономическите разходи, понасяни от гражданството. Макар и да е неоспоримо, че такива отрицателни тенденции поне донякъде са задвижени от логиката на „посткомунистическия успех“, изключителното фокусиране върху социоикономическото измерение замъглява факта, че процесът на обществено преразпределение е предшестван от организационни борби за контрол над определени ресурси в държавната сфера и че тези борби изправят държавните агенти срещу логистично добре осигурени съперници. Самият факт, че тези съперници оцеляват, показва, че те притежават власт; въпросът, с който се залавям в тази глава, е каква е тази власт и защо начинът, по който се борави с нея, има отношение към анализа на преконфигурирането на държавните структури. В съвсем непосредствен смисъл най-трайната щета, нанесена от победителите, е унищожаването на административните инструменти, които правят възможна държавната намеса в процеса на икономическо преструктуриране и, по-общо казано, на преразпределението на ресурси. След като покажа как темите за „побеждаването“ и „изграждането на държавата“ се преплитат, аз ще ги интегрирам в по-обща аналитична рамка, която адекватно представя динамиката на икономическата трансформация и флуктуациите на държавния капацитет.

Твърде често действията на „победители“ и „губещи“, „политици“ и „електорати“, „реформатори“ и „консерватори“ се извеждат априорно от абстрактни модели, които визират други епохи и места. Ето защо може би си струва да се вгледаме по-внимателно в това какво всъщност правят „победителите“. Съсредоточаването върху един-единствен конгломерат, докато той се развива във времето, е подходящо за една от главните цели на моето проучване: изследване на диахронното измерение на историите на посткомунистическия успех и анализ на това как еволюира стратегията на победителите.

„Мултигруп“: могъщият победител в българския преход

„Мултигруп“ е определено най-силният икономически конгломерат, който се появява в България след 1989 година. Институционално творение, замислено зад дебелите воали на секретността, той бързо се превръща във важен политически феномен по времето на правителствата на Любен Беров (1992–1994) и Жан Виденов (1995–1997). Едва ли има клон от националната икономика, в който „Мултигруп“ да не притежава значителен дял, а доста гъстата паяжина от компании, които той контролира, на практика покрива цялата страна. Икономически гигант в икономика с доста скромни размери, той си извоюва репутация на всемогъщ корпоративен актьор, способен да създава печалби дори във времена на остър и продължителен безпорядък. Каквито и да са магическите формули за успех в посткомунизма, очевидно мениджърите на „Мултигруп“ са ги познавали добре.

Въпреки повсеместното присъствие на „Мултигруп“ в българската икономика би било погрешно компанията да се характеризира като „финансово-индустриална група или… организация, формирана под егидата на държавата, вътре в която промишлени предприятия и финансови институции са комбинирани в една или друга форма за целите на координирана икономическа дейност“. Де юре и де факто „Мултигруп“ е частно юридическо лице – никакви държавни агенции не участват в процеса на неговото вътрешно вземане на решения. Терминът „елитна групировка“ с неговото подчертаване на ролята на личните връзки и неофициални начини за управляване на власт изглежда по-подходящо описание. „Мултигруп Интърнашънъл Холдинг“ е основан през 1990 г. във Вадуц, Лихтенщайн, и неговият първоначален капитал е петдесет хиляди швейцарски франка. Действителният собственик не е известен: според лихтенщайнския закон един холдинг може да бъде регистриран под имената на местни адвокати, които не са задължени да разкриват имената своите клиенти. Така че „Мултигруп“ е официално регистриран под името на един служител на местна адвокатска фирма. На 5 август 1991 г. друга холдингова компания, наречена „Мултигруп“, е основана в Цуг, Швейцария. На 27 юли 1992 г. в България най-накрая е регистриран „Мултигруп България“; той е притежание на швейцарския „Мултигруп“. На свой ред лихтенщанският „Мултигруп“ притежава мажоритарни дялове както в швейцарския „Мултигруп“, така и във филиала на холдинга в България.

Кой управлява „Мултигруп“ България? Един бърз поглед към списъка с имената на високопоставени държавни чиновници бързо ще разкрие, че новата организация разчита изключително на опита на бивши комунистически кадри, които са окупирали различни важни позиции. Президент на „Мултигруп“ е Илия Павлов, бивш борец. През осемдесетте години той е женен за дъщерята на директора на Военното контраразузнаване и по този начин с лекота получава достъп до мрежи, състоящи се от чиновници в тайните служби и други вътрешни хора, действащи в крепостта на комунистическата власт. Неговият пръв набег в света на бизнеса е с регистрацията на компанията „Мултиарт“ през 1988 г., тоест само седмици след като комунистическите власти най-накрая разрешиха ограничен кръг от частни икономически дейности. Макар официалните документи на компанията да декларират, че „Мултиарт“ ще търгува с „антики и предмети на изкуството“, компанията започна да изнася продуктите на „Кремиковци“, най-големия металургичен завод на България. В един момент в края на 1988 г., по време, когато българските граждани все още не могат да пътуват на запад, на Павлов му е позволено да отиде в Малта и да се занимава с бизнес. Документите му се уреждат лично от Григор Шопов, шефа на Държавна сигурност по онова време. Именно в Малта хитрият борец прави първия си голям „удар“: той купува подводници от съветския черноморски военен флот (Совморфлот), сетне ги нарязва на парчета и ги продава като скрап на турски металургични заводи. Доколкото съветските подводници не са – нека да се изразим по-меко – продукция, която може свободно да се купи на „световния пазар“, тази операция предполага, че Павлов е имал изключително добри връзки с мрежа от търговци на оръжие със седалище в Москва и обхващаща няколко нации. Очевидно Павлов се е справил добре със задачата си; след 1989 г. той бива изпратен обратно в България, за да управлява там операциите на „Мултигруп“.

Тримата вицепрезиденти на конгломерата също са тясно свързани със стратегически сектори: тайните служби, организираната работна ръка и държавната икономика. Единият е бивш началник на най-могъщия отдел в бившата Държавна сигурност – Шести отдел. Другият е бивш секретар на най-големия профсъюз в България, „Подкрепа“. Третият е бивш генерален директор на „Минстрой холдинг“, един от най-големите промишени холдинги, притежавани от държавата.

От двадесетте генерални директори, които оглавяват „стратегически отдели“ в началото на деветдесетте, един е бивш шеф на отдел „Кадри“ в Министерството на вътрешните работи (съвсем уместно той беше назначен да отговаря за отдела за информации и анализи на „Мултигруп“), трима са бивши директори на държавни предприятия (в нефтопреработвателната индустрия, промишлените инвестиции и микропроцесорната техника) и осем са бивши заместник-министри, служили при стария режим (в министерствата на енергетиката, промишлеността, селското стопанство, туризма и външната търговия).

След 1989 г. има постоянен поток на кадри от държавната администрация на добре платени постове в „Мултигруп“. Ето един приблизителен списък на важни действащи лица, които „емигрират“ от държавата към компанията:

Любомир Филипов, бивш председател на Българска народна банка; впоследствие нает от Кредитбанк, банката на „Мултигруп“;

Веселин Благоев, бивш председател на Агенцията за приватизация; в последния ден на поста му той продава на „Мултигруп“ 34 процента от дяловете на един луксозен планински хотел; на следващия ден той започва да управлява тази собственост като представител на „Мултигруп“;

Васил Попов, бивш директор на Националната спортна лотария (Тото); впоследствие нает като „личен консултант“ на Павлов за хазарта;

Трифон Цветков, бивш шеф на Националната електрическа компания; впоследствие служител на „Мултигруп“;

Димитър Соколов, бивш председател на Националната енергийна комисия, впоследствие нает като „консултант“ от „Мултигруп“;

Иван Колев, бивш заместник-министър на търговията, отговарящ за търговските връзки с Русия; Спас Гелеменов, бивш директор на „Булгартабак“, държавния монополист в търговията с тютюн и тютюневи изделия; впоследствие шеф на отдела по тютюна в „Мултигруп“;

Кръстьо Янков, бивш председател на съвета на директорите на притежавания от държавата ДЗУ, най-големият в България производител на електронно оборудване; впоследствие управител на приватизационния фонд на „Мултигруп“ и в това му качество мениджър на дяловете на холдинга в същото предприятие.

Веднъж имплантиран на българска почва, конгломератът започна бързо да расте; през 1993-а, само година след регистрацията му в България, обемът на неговите операции надхвърля 1 милиард щатски долара – повече от всяко друго държавно или частно предприятие в България, като се изключи „Петрол“, търгуващата с нефт и неговите производи държавна компания. Към края на 1996 г. „Мултигруп“ контролира над 120 български компании.

„Мултигруп“ рядко търси услугите на западни финансови институции и експерти, никога не проявява интерес към наемането на амбициозни млади български магистри по бизнес администрация и отбягва бизнес контакти с големи транснационални компании. Вместо това той играе ролята на фокус, в който се концентрира притежаваната от бившата номенклатура информация за държавната икономика.

Днес е вече банално да се повтаря, че ордите на бившата номенклатура, които се втурнаха на посткомунистическата икономическа сцена като предприемачи, са всъщност паразити, взели на мушка притежаваните от държавата предприятия. „Мултигруп“ не е изключение: неговият основен актив е статутът му на предпочитан „бизнес партньор“ на различни държавни предприятия. Едва ли е изненада – като се има предвид една тенденция, която се проявяваше навсякъде в Източна Европа, – че печалбите на частния конгломерат бяха неизменно съпровождани от загубите на неговите притежавани от държавата „партньори“.

В следващите страници аз ще изследвам с повече подробности три афери, в които участва „Мултигруп“: аферата „Топенерджи“, аферата „Химко-Кремиковци“ и аферата „ДЗУ“. Тези афери се проявяват на различни институционални нива, включват различни стратегии и се реализират с помощта на различни видове ресурси. Аферата „Топенерджи“ се разгръща на международно ниво. Тя води до налагането на един неизгоден дългосрочен договор на българската държава и е задвижена чрез мобилизацията на социален капитал, инвестиран в транснационални мрежи. Аферата „Химко-Кремиковци“ се разиграва на национално ниво. Тя е подпомогната от преструктурирането на българските финансови пазари и захранвана чрез връзките между „Мултигруп“ и високопоставени чиновници от изпълнителната власт. Аферата „ДЗУ“ се развива в една отделна компания. Тя е направена възможна чрез разпарчетосването на едно съществуващо държавно предприятие и включва използването на местните познания на отделни мениджъри. Освен това тези истории открояват ясно повтарящите се модели на динамично променящи се взаимодействия между „победители“ и държавни агенти. Моето проучване на тези взаимодействия е оформено от следващите въпроси. Как се съпротивляват победителите на опитите да се промени статуквото, от което те се облагодетелстваха? Какво е въздействието на тази съпротива? Как влияе тяхната тактика върху институционалната среда в ранния посткомунизъм? Чрез един емпиричен обзор, структуриран в тези насоки, аз ще изясня взаимодействието на структурни фактори, организационната динамика и появяващите се модели на действие, и ще обясня защо „успехът на победителите“ е фактор, който влияе пряко върху премоделирането на държавните структури при посткомунизма.

Топенерджи

Невъзможно е да се разбере напълно динамиката на българската вътрешна и външна политика през деветдесетте години, без да се отбележи значимостта на простичкия факт, че енергийно бедната България трябваше да внася практически всичкия газ, от който се нуждаеше, от Русия. Аферата „Топенерджи“ илюстрира как тази зависимост от един доставчик монополист е умело експлоатирана от посткомунистическите предприемачи.

Газът, който България купува, е монополистично разпределян на вътрешния пазар от „Булгаргаз“ – една притежавана от държавата компания. За да урегулират взаимоотношенията си, през 1994 г. правителствата на България и Русия се договарят да изградят съвместно предприятие. Руският нефтен гигант „Газпром“ придобива 50 процента от дяловете на „Булгаргаз“, а останалите 50 процента са поделени между български ДП, посочени от правителството.

На 17 май 1995 г. Софийски окръжен съд регистрира ново съвместно предприятие, наречено „Топенерджи“. Петдесет процента от дяловете му са притежание на „Газпром“ и 50 процента са притежание на „Булгаргаз“. Същия ден Никита Шервашидзе, председател на българския Комитет по енергетика (изпълнителна агенция с ранг на министерство) и близък приятел на „газовите и енергийните експерти“, работещи за „Мултигруп“, издава специално нареждане, което делегира на „Топенерджи“ правото да представлява България на преговорите с Русия. В добавка той нарежда да се разреши на „Мултигруп“ да закупи дялове от „Топенерджи“, въпреки че конгломератът няма законно право да участва в разпределението на собствеността. Когато заповедта на Шервашидзе е отменена от неговите колеги в правителството на Виденов, той назначава Андрей Луканов в съвета на директорите на „Топенерджи“. Междувременно Луканов, чиято роля в българската посткомунистическа политика беше обсъдена във Втора глава, вече се е утвърдил като най-важния бизнес наставник на Илия Павлов. Правителството отново се опитва да блокира маньовъра на „Мултигруп“: назначението на Луканов е отменено и Шервашидзе е уволнен. В този момент стратегията на „Мултигруп“ се променя. Разбирайки, че неговите „приятели“ в правителството не притежават достатъчно лостове, за да уредят влизането на „Мултигруп“ в газовия бизнес, Павлов търси помощта на чиновниците от „Газпром“, някои от които той познава от своите славни дни в Малта. Само няколко дни след изхвърлянето на Луканов „Газпром“ обявява, че Луканов ще бъде назначен в съвета на директорите на „Топенерджи“, този път като представител на руската страна. Така един член на българския парламент става официален представител на руска компания в нейните преговори с българското правителство.

Неспособно да се справи с безкомпромисността на „Газпром“, правителството на Виденов най-накрая се предава. Към края на 1995 г. е официално обявено: първо, че „Топенерджи“ ще стане изключителен доставчик на газ за „Булгаргаз“, и второ, че на контролирани от „Мултигруп“ компании ще бъдат разпределени 16,5 процента от дяловото участие на „Топенерджи“. И тъй като участието на българската държава в съвместното предприятие пада под 50 процента, „Мултигруп“ получава възможност да се съюзи с една от най-големите компании в света и да извлича печалби от една от най-бедните нации в Европа.

Незабавно след това цената на газа започва да се катери нагоре, въпреки че на световния пазар няма никаква тенденция към повишение, и за по-малко от две години България купува най-скъпия газ в Европа (цената се вдига от 85 щатски долара за 1000 кубически метра през 1995-а до 107 долара през 1996-а – 20 процента увеличение за по-малко от година). За сравнение: намиращата се на другия край на континента Франция плаща на „Газпром“ 90 долара, а Турция, която е по-далеч по газопровода „Север-Ю“, плаща само 98 долара. Ако българското правителство беше способно да уреди газови доставки на предложената на Франция цена – както бъдещото развитие на нещата щеше да покаже една не невъзможна перспектива, – всяка година неговата сметка за газ щеше да бъде със 100 милиона долара по-ниска. (За да се разбере какво представлява тази сума, нека посочим, че през 1995 г. заемите на Световната банка за инфраструктурни проекти в България бяха на обща стойност 125 милиона щатски долара, а през 1996 г. – 121 милиона.) Може да се твърди, че присвояването на тези пари е най-големият успех в кратката, но доста драматична история на „Мултигруп“.

В известен смисъл аферата „Топенерджи“ е учебникарски пример за схема за извличане на приходи: частна групировка се оказа в състояние да изисква от публичните институции изкуствено раздута цена. Забележителното в този случай обаче е, че когато взаимоотношенията между „Мултигруп“ и българската държава започват да се променят, сблъсъците около „Топенерджи“ прерастват от задкулисни административни маневри до чиста проба международна афера с осезаеми геополитически последици. Осъзнавайки, че връзките им в българското правителство могат да се окажат недостатъчни, Павлов и неговите съдружници избират по-амбициозна стратегия, която в крайна сметка води до вкарване на държавата в капана на едни дългосрочни взаимоотношения, от които бъдещите правителства много трудно могат да се отърват. Мрежа от високопоставени чиновници от бившата господстваща свръхсила – контакти, които президентът на „Мултигруп“ очевидно е успял да изгради по време на възложената му задача като търговски „партньор“ на Съветския военноморски флот – е мобилизирана, за да структурира газовата търговия в България по изгоден за конгломерата на Павлов начин. Да се търсят „имперски кроежи“ зад поведението на „Газпром“ може би е белег за неоправдана параноя. Но аферата „Топенерджи“ разкрива алгоритъма на действие на победоносните предприемачи в посткомунизма, и по-специално факта, че способността да накарат държавата да влезе в неизгодни дългосрочни договори е техният най-силен „коз“.

Аферата „Химко-Кремиковци“

Аферата „Химко-Кремиковци“ е сигнал за появата на „Мултигруп“ като мощен колективен играч, с когото всички трябва да се съобразяват. Замислена първоначално в потайността на непроницаемите кабинети на изпълнителната власт, накрая тя се превръща в драма с парламентарни разследвания, решения на Конституционния съд и опити за убийства. В България аферата „Химко“ се схваща повече от всеки друг епизод от бурната история на „Мултигруп“ като емблема на гъвкавостта, изобретателността и безскрупулността, присъщи на наглед хаотичното преструктуриране на бившата държавна икономика.

„Химко“ е огромен химически завод, разположен във Враца, Североизточна България. В началото на деветдесетте години на ХХ в. той произвежда разнообразни висококачествени химически продукти, радвайки се на практически не­оспорвания си монопол у дома и осигурения пазар в чужбина. „Кремиковци“, другият притежаван от държавата гигант, който участва в тази афера, е най-големият промишлен комплекс в България, специализиран в производството на стомана и черни метали за вътрешния и външния пазар. В началото на 1994 г. и двете държавни предприятия имат проблеми с плащанията си към „Булгаргаз“, притежавания от държавата монопол, който продава газ на всички промишлени консуматори в България. Опитвайки се да изпълни тези плащания, на 14 април 1994 г. правителството на министър-председателя Любен Беров издава специално разпореждане, с което постановява, че всички дългове към „Булгаргаз“ трябва да се разглеждат като дългове към държавната хазна и следва да се събират от държавните чиновници. На 16 май директорът на „Химко“ уведомява своя финансов началник, министъра на финансите, че е готов да възобнови плащанията към „Булгаргаз“ при условие, че се промени техният график. Министърът не отговаря. Но новината, че „Химко“ е заделил финансовите средства, необходими за покриване на дълговете си, очевидно не остава незабелязана. Две седмици по-късно, на 28 май 1994 г. има среща между директора на „Булгаргаз“ Ангел Попов и представители на „Мултигруп“. След кратки преговори и едно очевидно нарушение на разпореждането от 14 април частната компания е оторизирана да събере дълговете към „Булгаргаз“ от „Химко“ и „Кремиковци“, като „Мултигруп“ се съгласява да прехвърли малка част от събраните дългове в държавната хазна и да предприеме неуточнени „строителни дейности“ за сметка на държавната компания. Няколко дни по-късно с леки изменения подписаният от Попов и „Мултигруп“ договор е ратифициран от Министерския съвет. „Мултигруп“ става „собственик“ на дълговете на две от най-големите ДП в България към „Булгаргаз“.

В средата на деветдесетте години този договор е съвършена новост в българските бизнес практики. Търговията и прехвърлянето на дългове не са нито законово уредени, нито използвани във всекидневните икономически дейности. Предприетият от „Мултигруп“ новаторски подход свидетелства, че мениджърите на конгломерата притежават визия, опитност в законите и административна компетентност да измислят и изпълняват сложни финансови трансакции.

Когато „Химко“ и „Кремиковци“ започват редовно да правят плащания към „Мултигруп“, новината за сделката изтича в печата и незабавно става в голям проблем. Под натиска на обществеността следващото правителство, оглавявано от Жан Виденов (което встъпва в длъжност през февруари 1995 г.), обявява, че ще предприеме необходимите мерки, за да анулира договора. Месец по-късно кабинетът предлага на парламента специална поправка към Закона за бюджета за 1995 г., която със задна дата декларира, че всички дългове към „Булгаргаз“ са „държавен доход“ и не могат да бъдат прехвърляни на „трети лица“. В този момент се случва нещо неистина необичайно: петдесет и четирима депутати от различни парламентарни групи подписват петиция до Конституционния съд, твърдейки, че новата поправка нарушава гарантираната от Конституцията свобода на договаряне. Българската конституция не позволява на граждани, а също така и на граждански и бизнес организации да изпращат петиции до Конституционния съд и казусът „Химко“ е първият инцидент, при който членове на парламента се обръщат към това височайше тяло в интерес на частно юридическо лице. Само по себе си това е доказателство за факта, че „Мултигруп“ разполага с мощно политическо лоби. В едно широко разгласено решение съдът декларира, че поправката към бюджета е неконституционна и изтъква, че споровете между правителството и „Мултигруп“ относно „цесията“ следва да бъдат решавани от обикновените съдилища.

Така интервенцията на Конституционния съд води до смесени резултати. От една страна, опитът на правителството да отмени сделката чрез законотворчество със задна дата е блокиран от съдиите. От друга страна, започва една серия от административни и юридически битки, в хода на които щеше да се реши съдбата на „цесията“.

Именно на този етап от сблъсъка избухват схватки между „Мултигруп“ и различни държавни структури.

Директорите на двете притежавани от държавата предприятия са подложени на натиск по официални и неофициални канали да продължат с плащанията към „Мултигруп“ въпреки отделни съдебни постановления, които им го забраняват. Димитър Калистратов, директорът на „Химко“, оповестява, че ще представи на „Булгаргаз“ нов график за плащания – график, който е много по-изгоден от предложения от „Мултигруп“. Приятелски настроените към „Мултигруп“ чиновници в „Булгаргаз“ обаче отхвърлят предложението. Тогава Калистратов декларира, че ще преведе парите, които „Химко“ дължи, на Министерството на финансите; той наистина го прави и впоследствие сумите биват пренасочени към касите на „Мултигруп“. Междувременно Калистратов става мишена на три опита за убийство. Накрая той е уволнен и на 9 май 1995 г. неговият наследник на поста, позовавайки се косвено на „непреодолим натиск“, официално признава дълга на „Химко“ към „Мултигруп“ и обещава да възобнови редовните плащания към конгломерата. Така „Мултигруп“ продължава да получава огромни плащания от „Химко“. Не е необходимо да уточняваме, че строителните дейност, чрез които се предполага, че „Мултигруп“ ще се отплати на „Булгаргаз“, така и не са извършени.

Докато конфликтът с „Химко“ се задълбочава, „Кремиковци“ – другият длъжник, продължава да прави редовни плащания на „Мултигруп“ – въпреки че различни министри се опитват да ги спрат. Мениджърите на държавното предприятие упорито се съпротивляват на опитите на правителствени чиновници да следят финансите на „Кремиковци“. Когато битката се прехвърля в съдилищата, се появи нов модел на действие: сплашване на съдии и други съдебни чиновници. За почти година целият Врачански окръжен съд, където се гледа делото, е принуден да действа в обсадно положение. Местните съдии са многократно притискани и заплашвани. След поредица от решения, апелации и нови разпореждания, Окръжният съд най-накрая присъжда, че „Булгаргаз“ е прехвърлил на „Мултигруп“ нещо, което не притежава, и затова „цесията“ е анулирана. Върховният съд потвърждава това решение.

Дотогава обаче „Мултигруп“ е открил начин да трансформира оспорваните ресурси, с които се е сдобил, в нови ликвидни активи. Той предлага събраните от „Булгаргаз“ дългове като допълнителна гаранция за заем от Държавна спестовна банка на стойност над седемстотин милиона лева. Точно в момента, когато правителството оспорва претенциите на „Мултигруп“, друга държавна институция ги признава за легитимни и изявява готовност да ги приеме като залог. Естествено, когато първоначалната сделка между „Мултигруп“ и „Булгаргаз“ е анулирана, Държавна спестовна каса на практика изгубва този залог. Трудно е да се каже колко печели „Мултигруп“ от тази афера, но според най-добрите достъпни оценки, в касите на „Мултигруп“ се озовават някъде около 70 милиона щатски долара. И въпреки че „Мултигруп“ е задължен по закон да върне повечето от това, което е прибрал, на практика това не става никога.

Като цяло проточилата се битка дава съвсем изгодни за „Мултигруп“ резултати. Той успява да организира мащабно преразпределение в държавни предприятия и убеждава множество стратегически разположени чиновници да се включат в различните схеми за извличане на печалби от сделки с държавата. През всичкото време „Мултигруп“ е способен да блокира усилията на правителствени чиновници да сложат край на съмнителните му дейности. Павлов и неговите съдружници успешно пренасочват потока от ресурси от управлявани от държавата институции към един по-отворен цикъл с няколко „приватизирани“ изхода. Въпреки че в края на краищата „Мултигруп“ изгубва законовата битка, на практика той омаломощава всички участващи в нея юридически и административни институции до такава степен, че изпълнението на окончателното съдебно решение се оказва невъзможно. След като изцежда до капка „Химко“ и „Кремиковци“, „Мултигруп“ създава обстановка, в която пировите юридически победи на правителството не могат да доведат до реституция на заграбените ресурси.

Аферата ДЗУ

„Дискови запаметяващи устройства“, обикновено наричан ДЗУ, е един от бисерите на българската социалистическа промишленост. Той е създаден през осемдесетте години с цел да издигне престижа на България като централа на компютърните технологии в СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ), източноевропейския еквивалент на Европейската икономическа общност. За тази цел едно засекретено решение на Партийно-държавната комисия за научно-техническо развитие, прието на 30 октомври 1986 г., възлага „водещата роля“ на Министерството на вътрешните работи в целия проект. Министерството е оторизирано да регистрира на Запад различни фирми с цел закупуване на ембаргови технологии. Всички бизнес контакти следва да се контролират от офицери от вътрешното министерство. След 1989 г. ДЗУ продължава да се радва на привилегировано положение и неговите искания за кредити и допълнителни капиталовложения рядко са отхвърляни от местни и национални политици.

Връзката между „Мултигруп“ и ДЗУ е циментирана в началото на 1995 г. По това време Кръстьо Янков, бивш председател на съвета на директорите, е назначен за вицепрезидент на „Мултигруп“, отговарящ за приватизационните сделки, и Атанас Атанасов е отново назначен за директор на ДЗУ. Атанасов заема този пост през осемдесетте години, когато се осъществява стратегическата експанзия в чужбина. Временно освободен в началото на деветдесетте години, той става представител на „Мултигруп“ в Стара Загора, града, където е разположен ДЗУ. Смятан от мнозина за човек от най-вътрешния кръг, Атанасов незабавно се заема да проучи многобройните възможности, които новото назначение открива пред него и новите му патрони. Почти едновременно с това един трети член на конгломерата „Мултигруп“ – Лилия Христова, заместник-директор на „Мултигруп“ – е назначена да представлява държавата в петчленния съвет на директорите.

В средата на 1995 г. ДЗУ, който по онова време притежава единствената в България действаща производствена линия за компактдискове, създава джойнт венчър с една швейцарска компания, наречена „Интерком“. Въпреки че произходът на компанията е невъзможно да се проследи, за нея се знае един факт: неин представител в България е Сашо Дончев, тогава един от вицепрезидентите на „Мултигруп“. Това е сигурен белег, че швейцарската компания е част от конгломерата „Мултигруп“.

Целта на джойнт венчъра е да купува ново оборудване за производството на компактдискове. То е закупено и инсталирано в помещение на ДЗУ. Веднага щом оборудването влиза в действие, ДЗУ продава всичките си дялове на своя партньор. По този начин „Интерком“/„Мултигруп“ се превръща в едноличен собственик на производствената линия. Оборудването остава на територията на ДП, то се обслужва от работници, които получават заплатите си от държавата, а всички експлоатационни разходи са поемани от ДЗУ. Очевидно представителите на „Мултигруп“ приемат за даденост, че задължението да се плащат авторски права на музикантите, чиито компактдискове се произвеждат, е на ДЗУ. Когато това не е сторено и тъй като произвежданите от ДЗУ компактдискове наводняват доходоносния руски пазар, България започва да фигурира в списъка на държавите, които масово нарушават международния копирайт.

Интересната част от историята започва, когато след парламентарните избори през 1997 г. новоназначените правителствени чиновници се опитват да възстановят правителствения контрол над притежавания от държавата ДЗУ. Представители на Министерството на промишлеността бързо откриват, че договорът между ДЗУ и „Интерком“ всъщност липсва и че е невъзможно да се контролират бизнес трансакциите между двамата „партньори“. Решено да се справи с този въпрос, правителството назначава в съвета на директорите един генерал от Министерството на вътрешните работи. Той обаче скоро стигна до извода, че цялата документация, свързана с партньорствата и износните дейности на ДЗУ, е изчезнала. Тогава е направено усилие да се установи по-строг контрол над износа в Русия на произвежданите от ДЗУ компактдискове и да се приложат някои от разпоредбите на закона за авторското право. В този момент „Интерком“/„Мултигруп“ урежда самолети, притежавани от руския газов гигант „Газпром“, да товарят сидитата направо от Стара Загора и така да заобиколят българските митнически разпоредби. Вътре в самия ДЗУ поддръжката на оборудването за производството на компактдискове става в единствена задача на мениджърския екип на Атанасов и докато високотехнологичният бизнес на „Интерком“ процъфтява, ДЗУ – държавно предприятие, от което се очаква да е производител на електроника – свежда дейността си до произвеждане на фурни, прости алармени системи и лампи. В края на 1997 г. Атанасов най-накрая е уволнен (той продължава кариерата си в „Мултигруп“), ала последвалите усилия да се съживи ДЗУ са неуспешни. Нещо повече, с изчезването на информацията за българската електронна индустрия, която преди това е съхранявана в ДЗУ, в достъпните за държавни чиновници информационни бази от данни се отваря огромна черна дупка. Перспективите да се разработи в обозримо бъдеще национална стратегия за съживяването на този клон от икономиката са мъгляви.

Казусът с ДЗУ подсказва, че дейността на победителите може да бъде пряко свързана с това, което може общо да се определи като деиндустриализация на ДП в посткомунизма. В литературата за посткомунистическа Източна Европа този процес винаги се приписва на екзогенни фактори, като например превратностите на световната промишлена конкуренция и наплива на евтини вносни стоки след икономическата либерализация. В този случай обаче деиндустриализацията е ендогенно предизвикана от действащи вътре в самото ДП лица чрез това, което може да бъде наречено „разпарчетосване“. Границите между „високотехнологични“ и „слабо печеливши“ видове продукти са прекарани вътре в една и съща промишлена единица с предвидимия резултат, че държавата и нейните частни партньори ще се радват на съвършено различни нива на печалба. Деиндустриализацията чрез разпарчетосване се задвижва не от неконтролируеми световни процеси, а от местни номера за преразпределяне на печалби.

В крайна сметка „Мултигруп“ изгубва своята позиция на хегемон. След изборната победа на антикомунистическата опозиция през 1997 г. успехите на „Мултигруп“ секват и икономическото влияние на конгломерата започва да чезне. Но тези три афери несъмнено водят до заключението, че управляващите конгломерата „предприемачи“ са архетипични посткомунистически победители. Техните победи оказват влияние върху геостратегическата позиция на България, преобразяват цели сектори от българската икономика и променят моделите на управление на най-големите държавни предприятия. Ала в историята на „Мултигруп“ има нещо повече от обикновеното послание, че довчерашни номенклатурчици се превръщат в икономически Гъливери.

Природата и последиците от „правото на вето“ и от преразпределителните конфликти

Според мен най-важният извод, до който анализът на успехите на „Мултигруп“ води, е, че трябва да правим разлика между елементите на „сътрудничество“ и „антагонизъм“ във взаимоотношенията между победителите и различни държавни агенции. Неоспорима истина е, че „Мултигруп“ се включва в преобразувания на власт в относително ранен етап от процеса на икономическото преструктуриране – той мобилизира фокусирани около номенклатурата мрежи с цел да получи стратегически позиции в различни сектори на икономиката. Когато победители се опитват да получат достъп до държавни ресурси, несъмнено са използвани лобита, които действат вътре в администрацията. Контактите с вътрешни хора съставляват основополагащия камък на бъдещи победи. „Етапът на сътрудничество“ до голяма степен се характеризира със същата сила, която движи и ранните преобразувания на политическа власт в икономическо влияние: изчезването на – за да използваме един изкован от Гийермо О’Донъл израз – „обществения характер“ на държавните институции (и преди всичко на тези, на които е поверено управлението на държавна собственост) и тяхното преобразуване в използвани за частни цели инструменти. За отбелязване е обаче, че на този етап самите институции запазват своето съществувание. Но сагата „Мултигруп“ подсказва, че положението на ранните победители остава несигурно и че те скоро се сблъскват с перспективата да бъдат изместени от доходоносните ниши, където оперират. Ред правителства отново и отново се опитват да отстранят „Мултигруп“ от газовата търговия, да отменят неговите договори с големи държавни предприятия и да възстановят правителствения контрол над стратегически „места“, доминирани от конгломерата. Последва втора фаза във взаимоотношенията между победителите и различни държавни агенции. Този „антагонистичен“ етап е белязан от усилията на държавни агенции да си възвърнат контрола над богати на ресурси места и потоци от активи. От този момент нататък успехът на „Мултигруп“ остава да зависи от неговата способност да запази своя дял от газовата търговия, да попречи на правителството да надзирава финансовите операции на най-големите промишлени гиганти, собственост на държавата, и да отсрочи усилията на правителството да следи мениджмънта на ключови промишлени единици. Щом борбата конгломератът да бъде изместен се засили, оспорваните места на източване на приходи потъват в мрак и стават опасни зони, в които правителствените чиновници проникват все по-трудно. Не би било пресилено да се каже, че успели конгломерати като „Мултигруп“ притежават своеобразно „право на вето“ върху държавни решения – но е много важно да се уточнят аналитично важните аспекти на това „вето“.

В своя анализ за ролята на мощните актьори при вземане на политически решения Джовани Сартори доказва, че емпиричните твърдения за влиянието на „контролиращи групи“ (като победителите в посткомунизма) следва да се основава на концептуална рамка, която да осветлява естеството на упражняваната от тези групи власт. Съществуват два възможни начина да се концептуализират „механизмите за вето“, които позволяват на победителите да вземат връх, като и двата начина са свързани с противоречиви тълкувания на идеята за „точки на вето“. Според едно тълкувание, предложено от Елън М. Имергат, „точките на вето“ се дефинират като „точки на стратегическа несигурност, произтичаща от логиката на самия процес на вземане на решения“. Това разбиране за възможността за вето приема за даденост съществуването на процедури, които действат в сравнително кохерентна политическа среда. Съответно се набляга на това как политическите актьори биват овластявани или ограничавани от официални правила, от тяхното участие в изборни борби и включването им в динамичните процеси за институционализирано вземане на решения. Алтернативен възглед за „точките на вето“ е предложен от Минсин Пей в неговото сравнително изследване на „завършените“ и „незавършените“ форми на държавния социализъм. „Възможност за вето“ е способността на стратегически поставени актьори да забатачват политиките, които те схващат като застрашаващи, например чрез изтегляне на информация и предизвикване на процедурни спънки. Въпреки че политическите резултати все още отразяват предпочитанията на идентифицируеми организирани актьори, тактиката на тези актьори не прилича много на налагането на „вето“ в контекста на един конституционализиран процес на вземане на решения. Тук ударението е по-скоро върху неофициално влияние, подмолни саботажи и – по-общо казано – върху способността систематично да се възпрепятства прилагането на определени закони или административни мерки. Според мен е очевидно, че учени като Хелман биха охарактеризирали поведението на посткомунистически победители с терминологията на Имергатовите „точки на вето“; опирайки се на моето изследване, аз съм убеден, че в един посткомунистически контекст по-адекватно е тълкуванието на Пей.

Тази аналитична гледна точка дава възможност за важно настройване на фокуса. Тя изисква да се придвижим от официалната политическа арена към един по-дълбинен анализ на моделите на „локални“ взаимодействия между успешните посткомунистически предприемачи и конкретни държавни агенции. Освен това тя изисква иновационно тълкуване на връзката между икономическата промяна и преконфигурирането на държавните структури при посткомунизма. Хектор Шамис твърди, че „приватизацията има отношение повече към изграждането на държавата, отколкото към нейното свиване и оттегляне“, и моят анализ на успеха на „Мултигруп“ потвърждава неопровержимостта на това общо прозрение. Пътищата ни с Шамис се разделят там, където става въпрос дали взаимодействието между приватизацията и институционалната промяна усилва или отслабва държавата. Заключението на Шамис е, че тъй като „пазарната реформа не премахва рентиерските печалби, тя фактически може да генерира нови такива“, процесът на приватизация по необходимост води след себе си „възстановяване на властта на държавата“. За разлика от него аз смятам, че правото на вето, което недържавните актьори упражняват, може всъщност да подкопае логистичния капацитет на държавата да контролира организационния пейзаж. Моят анализ за успеха на „Мултигруп“ подсказва, че процесът на освобождаване на ресурси, които по-рано са разглеждани като част от публичната сфера, може в крайна сметка да намери своята кулминация в разчупването на държавния монопол над вземането на политически решения. Връзката между приватизация и държавна трансформация не преминава непременно през процес на вземане на политически решения, а появяващите се институционални конфигурации не отразяват непременно политическите предпочитания на политиците, които вземат тези решения. Именно динамиката на конфликта, задействан от логистични съперничества на микроравнище, а не макронесъвместимостта между „пазарни механизми“ и „бюрократично регулиране“, влияе върху флуктуациите на държавен капацитет в ранния посткомунизъм.

Нека сега призная какви са присъщите ограничения на подхода, включващ изследване по конкретен случай, при анализа на победителите и слабостта на държавата. Аз не мога да отговоря на важни въпроси, свързани с въздействието на „посткомунистическия успех“ върху държавния капацитет. Необходими са по-систематични данни, за да се формулира хипотеза относно факторите, които определят относителната сила на продържавните и антидържавните коалиции. И което е може би по-важно, аз не мога да определя при какви условия „победителите“ ще навлязат в нововъзникващата пазарна сфера и по този начин постепенно ще намалят своите хищнически набези в държавната сфера. Кога победителите ще почувстват нуждата от по-силна държава и ще пожелаят да сътрудничат за нейното изграждане и поддръжка? Едно изследване по конкретен случай не представлява добра емпирична основа за справяне с тези теоретични предизвикателства.

Друго предупреждение: историята на възхода и падението на един-единствен корпоративен актьор не съставлява обещаваща стартова площадка за онези, които искат да се впуснат в обобщаеми твърдения за това, което може да бъде наречено „дифузия на държавния разпад“. Някои държавни агенции със сигурност е по-вероятно да бъдат взети на прицел от хищниците, отколкото други; в някои случаи разпадът се разпространява отвъд локалните или непосредствените сблъсъци между победители и държавни агенции, а в други – не. Но според мен би могло да се твърди, че моят анализ прави възможно формулирането на следната важна хипотеза. Един поглед към конкретните държавни структури, които претърпяват логистични щети в резултат от това, че са набелязани за мишени от „Мултигруп“ –  държавни монополи, за които се предполага, че защищават обществения интерес (като „Булгаргаз“); големи промишлени единици в публичния сектор (като ДЗУ); бюрократични атенции, които контролират и координират дейността на държавни предприятия (като Министерството на промишлеността); ключови държавни институции, които укрепват инфраструктурата на пазарните размени (като съдилищата на ниско ниво) – показва, че победителите се стремят да неутрализират или да направят неефективни точно онези компоненти на държавната машинария, които биха могли да бъдат полезни при преследването на постепенни, педантично управлявани и рационално планирани модели на „преход към пазарна икономика“. Много е писано по въпроса дали шоковата терапия и други подобни неолиберални проекти за бърза маркетизация са „утопични“ – и консенсусът на учените, може би основателно, проявява тенденция да предпочете положителен отговор на този въпрос. Това, за което намеква моят анализ на последиците от поведението на победителите върху държавата, е, че стратегиите за маркетизация, приемащи за даденост съществуването на административната машинария, която е необходима за провеждането на внимателни, далновидни и социално отговорни постепенни реформи, са също толкова неосъществими. Грешка е да се смята, че дебатите между защитниците на „шоковата терапия“ и на „плавния преход“ противопоставят „фанатици“ срещу „реалисти“: и двете страни в този спор са запленени от утопична мечтателност.

Моят анализ едва ли ще сложи точка на подобни интелектуални спорове. Надеждата ми е, че той поне ще наведе читателите на мисълта, че проблемите на посткомунизма имат много малко общо с дефектите на капитализма и пазарите. Казусът с „Мултигруп“ осветява най-същественото различие между посткомунистическите и основаните върху пазара общества. Рандал Колинс твърди, че в капиталистическа икономическа сфера успехът отива при онези, които използват държавата, за да принуждават другите да играят по правилата на пазара, докато те самите остават свободни от тези правила. Посткомунизмът е хабитат, в който могъщи мрежи се стремят да се освободят от самата държава. Дотолкова, доколкото правото на победителите на вето засилва атрофията на държавните структури, които могат потенциално да бъдат използвани за обръщане в обратна посока на ранните посткомунистически успехи, това право създава конкретни институционални предпоставки за отслабването на държавността.

Икономически промени и държавно преструктуриране

Както Карън Барки изтъкна в една влиятелна книга, да се анализира държавното трансформиране означава да се направи дисекция на „разнообразието на конфликтите“, които избухват, ако и когато държавните структури са установени или радикално променени. Историята на „Мултигруп“ хвърля светлина върху една специфична фасета от конфликтите, оставила дълготраен отпечатък върху зданието на българската посткомунистическа държава: конфликтът, в който са въвлечени ранни победители, започващи постепенно да губят своето влияние. Това, което е особено важно да се схване, е, че когато периодът на „сътрудничество“ е заменен от периода на „антагонизъм“, съперничеството между победители и държава има структуроопределящ ефект. Сблъсъкът между държавни агенции и новопоявяващи се недържавни актьори произтича от самата природа на преразпределителните борби в посткомунизма: това, което подлежи на преразпределение, са натрупани в публичната сфера ресурси. Както отбеляза изтъкнатият български икономист Румен Аврамов, това преразпределение е „наистина онзи процес, който променя естеството на икономиката и обществото“. Държавният сектор на икономиката или ресурсната база, набелязана за мишена от мощните хищници, е същата онази ресурсна база, от която посткомунистическите политици извличат своите приходи – фактически тя е единствената ресурсна база, която е преднамерено подхранвана и неочаквано оставена незащитена от нефункциониращите режими на държавния социализъм. Бидейки такава, тя е обречена да бъде област на организационно заобикаляне по фланговете и хищнически кампании. Защо конкретни победители решават да изместят временно окопалите се недържавни актьори до голяма степен няма отношение към целите на моя анализ – такива стъпки могат да бъдат предприети от политици, желаещи да модернизират публични ресурси и да отговорят на натиска на избирателите, или от държавни актьори, наети от съперничещи си мрежи, които са решили да получат своя дял от плячката. Но решаващият факт е, че преразпределителните стратегии в посткомунизма неизбежно изправят едни срещу други победители и държавни агенции. „Мултигруп“ е принуден да прибегне към своето право на вето, когато българското правителство се ориентира към предоговаряне на стратегически газови сделки, когато държавните чиновници се опитват да установят контрол над финансовите трансакции и когато министрите сериозно се заемат да упражняват правата си на собственици. И – съвсем логично – той се оказва победител, когато способността на правителството да влияе върху резултатите от договорите е намалена, административните агенции са подкопани и генералите от Министерството на вътрешните работи не могат да възстановят жизнено важна икономическа информация. Щом разтълкуваме „икономическо преструктуриране“ като „преразпределение на държавни ресурси“, ние сме в по-добра позиция да проумеем различните видове „право на вето“. Тези дейности имат за цел не толкова да блокират конкретни политики, колкото да намалят обхвата на ефективното прилагане на политики като цяло. Трите казуса ни дават представа за видовете оръжия в арсенала на победителите: отмъкване на информация, кражба на важни документи, убийства или заплахи с убийство на държавни служители, прекъсване на комуникационни канали. Точно защото печеленето е подкрепено от особена амалгама от официални решения и неофициални практики, тълкуването на откриваните пред номенклатурата стратегически възможности изключително с терминологията на „търсене на рентиерска печалба“ и „изкривявания на пазара“ е в известна степен подвеждащо. Въпреки че тясно обвързаната група от кадри, които се сплотяват около шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов, се опитват да се възползват от своите връзки с държавни чиновници, тези паразитни дейности не представляват „извличане на рента“. Концепцията за „извличане на рента“ изкривява важни аспекти от стратегиите на победителите и по този начин замъглява измеренията на посткомунистическия успех. Посткомунистическите победители определено се радват на подкрепата на политически лобита, но както казусът „Мултигруп“ показва, прибягването към „нормални“ политики от организирани групи е по-скоро признак за слабост, отколкото за сила. Услугите на парламентаристи и съдилища се търсят само когато подполните връзки на ниско равнище са прекъснати. За да задълбочим нашето аналитично разбиране на ролята на победителите, е необходимо да минем отвъд абстрактните означения от рода на „извличане на ренти“ – означения, изковани предвид други икономически системи и инстутиционални подредби – и да си зададем контекстуално конкретни теоретични и емпирични въпроси; въпроси, които по-добре улавят особеностите на посткомунистическия институционален пейзаж. По какъв начин правото на вето на победителите влияе върху държавни структури и административен капацитет е въпрос, който отваря такава една алтернативна пътека. „Мултигруп“ налага своето вето не на националната политическа арена, а чрез систематично обезсилване на държавни органи, които се намесват в местните механизми за преразпределение на национално богатство.

Едно заключение от скицирания по-горе възглед за правото на вето е, че на институционалните последици от господството на победителите следва да се придаде повече значение, отколкото на неговите социални резултати. Хелман определено е прав да твърди, че проточилото се господство на ранните победители има пагубен ефект и ускорява такова едромащабно преразпределение на ресурси, което оставя повечето хора в много по-лошо положение. Но казусът с „Мултигруп“ също така подсказва, че преди да бъде феномен, чиито макроефекти могат да бъдат анализирани чрез терминологията на социалното разслояване, печеленето при посткомунизма следва да се разглежда като набор от микросоциални действия, които подкопават институционалната рамка на управление. Именно в сферата на политическите институции поведението на победителите започва да кънти със самостоятелна каузална мощ. Подобреното от анализа разбиране за естеството на представените в тази глава „вето“ – разбиране, което лежи в пресечната точка на две по-общи теоретични теми, посткомунистическия успех и трансформацията на държавни структури – ни позволява да схванем по-добре синдромите на държавната дисфункционалност, която парализира България след 1989 г. Действията на „Мултигруп“ доутежняват институционалните проблеми, предизвикани от разделението на партията и държавата и от превръщането на политическа власт в икономическо влияние. Щом победителите започват систематично да вземат на мушка богати на ресурси местни единици (като например ДЗУ), „трансакционните разходи за управление“ на тези единици се увеличават експоненциално – чиновниците по места стават по-трудни за контролиране, затруднява се поддръжката на механизмите за събиране на информация, а прилагането на регулативни норми на практика спира.

Притъпяването на съществуващите инструменти за управление не може бързо и лесно да се компенсира чрез изграждане на нови административни единици. Не бива да се приема, че след като веднъж информацията бъде отмъкната и каналите за комуникация – прекъснати, прозорливостта, политическата воля и ресурсите на държавните елити ще доведат до институционно прераждане на държавата. След като процесът на изграждане на институции е възпрепятстван от действията на победителите, може и да не се стигне до условия, при които „ефективната държавна намеса може да се приеме като даденост“. И щом победителите са предизвикани да реагират на опитите на държавни чиновници да възвърнат институционалното върховенство на държавата, те незабавно прибягват до това, което Джоуъл Мигдал нарече „политиката на мръсните номера“: непрекъснато и понякога насилствено сплашване на държавни агенти, което може да включва физическо нападение и убийства. Следователно ветото на победителите отслабва държавата, като прави различни сегменти от публичния сектор непристъпни за координирани реформи, бързо намалява оперативната способност на бюрократичната машинария и заразява обществената среда със страх, поставяйки под въпрос бързото възстановяване на държавни структури.

Историята на „Мултигруп“ подсказва още, че обратната страна на посткомунистическия успех е деинституционализацията на публичната сфера. Роналд Л. Джепърсън дефинира „институционализация“ по следния начин. „Една институция е социален модел, който разкрива специфичен процес на възпроизводство. Когато на отклоняването от един модел се противодейства по урегулиран начин, чрез повторно задействани, социално изградени методи за контрол – т.е. чрез някакъв набор от награди и наказания, ние говорим за модела като за институционализиран.“ Дългосрочни проекти на победителите от рода на казусите „Химко“ и ДЗУ в крайна сметка целят да осигурят следния резултат: на отклоненията от санкционираните от държавата модели на поведение да не се „противодейства по урегулиран начин“ и те да не привличат вниманието на правоприлагаващите органи. В хода на конкурентната борба за контрол над ресурси възпроизводството на неофициални мрежи изисква да бъдат извадени от строя някои официални държавни структури. Ето защо опитът на победителите да съхранят своето влияние ще има деинституционализиращ ефект върху системата за налагане на правила.

Следователно същината на историята на „Мултигруп“ може да се обобщи по следния начин: натрупването на частни богатства през ранния посткомунизъм е процес, който съставлява част от по-широкообхватното динамично преоформяне на инфраструктурата на управление. Но тя подсказва още нещо: най-важните функционални характеристики на посткомунистическите победители е, че те са рушители, а не строители на държавността. Разбира се, периодичните сблъсъци между могъщи актьори и отделни държави са нещо различно от популярните сценарии за разрушаване на съществуващи държави – сценарии, в които се описва драмата на етнически бунтове, отцепнически движения и граждански войни. И въпреки това институционалните съперничества на микрониво, трудно забележимата логистика на организационните обходи по фланга, които са централната тема в тази глава, оказват не по-малко дълбоко и омаломощаващо въздействие върху държавни институции. За разлика от „управниците“ на Тили, „управляващите класи“ на Маркс или „разпределителните коалиции“ на Олсън, притежаващите власт елити в посткомунизма не се нуждаят от държавата. Това е най-важният елемент от историческата специфичност при анализа на посткомунистическото политическо състояние. Победителите при посткомунизма не са принудени да разчитат пряко или косвено на извличащите и преразпределящите способности на държавата, защото всичко, от което се нуждаят, вече е било извлечено за тях и натрупано в нехайно контролираната „обществена сфера“. Оттук идва и преднамереното отслабване и дори разрушаване на държавни структури като условие sine qua non за „печелене“. Разрушаването на държавата не идва като осъществяване на един коварен разбираем план; държавните структури са одялквани до минимум, когато победителите се опитват да увековечат своите победи. Ето защо еволюиращите в хода на преразпределителните борби взаимоотношения между победители и държави трябва да са в центъра на вниманието на тези, които наистина искат да научат нещо ново от начина, по който Източна Европа се промени след 1989 г.

Какви са изводите от тези взаимоотношенията? В различни свои трудове Мансур Олсън възразява срещу широко разпрост­ранената метафора „да се подели тортата“ като начин да се опишат действията на „разпределителните коалиции“. Тези действия, твърди той, са много по-деструктивни, отколкото предполага успокояващата визия за деца, които празнуват рожден ден; по-адекватно е да мислим за тези актьори като за „борци, които се млатят в магазин за порцелан“. Дори осъвременената и емпатично по-зловеща метафора на Олсън е неадекватна в контекста на ранния посткомунизъм. Механизмите за пренасочване на ресурси при тези условия задействат това, което аз ще нарека ефект на Дориан Грей. Историята, на която се позовавам, е разказана от Оскар Уайлд в неговия забележителен роман „Портретът на Дориан Грей“. Дориан Грей е безогледен и арогантен тип, който държи свой портрет на тавана на къщата си. С годините той се свлича все по-дълбоко в пропастта на аморалността и престъпленията. По чудодеен начин обаче неговата изумителна красота изглежда неподатлива на промяна: нито бръчка, нито сянка от емоционално вълнение не опетняват младежкото лице, което запазва неустоимата си привлекателност. В същото време обаче лицето на портрета на тавана става все по-грозно и отвратително, променяйки се към по-лошо след всеки акт на морално прегрешение, извършен от Дориан. Тази странна синергия прави невъзможно съществуването на Дориан и на неговия портрет да са част от две различни сфери на живота. Портретът е това, което свидетелства за истинската природа на Дориановите действия; поведението на Дориан е ключът към разбирането на наглед неразгадаемите сили, които предизвикват деградиращата метаморфоза на портрета.

Струва ми се, че метафората с Дориан Грей улавя поне два аспекта от посткомунистическото преразпределение по-добре, отколкото Олсъновите „борци в стъкларски магазин“. Като за начало процесът е по-тих – той не произвежда обезпокоителния звук от трошащ се порцелан и че нещо важно се е случило става ясно доста по-късно, когато главните протагонисти вече са изчезнали от сцената. От обществена гледна точка пренасочването на ресурси става също тъй тихо, както магическите еманации на злодеянията на Дориан върху картината. Добре финансираните лобистки кампании, които изправят мощни организирани групи една срещу друга и задействат успешни турове от задкулисни и и сценични маньоври, нямат функционален еквивалент в ранния посткомунизъм. Дори в случаите, когато взаимоотношенията между победителите и държавни агенции ескалират до фазата на открита враждебност, информацията за важни събития е оскъдна и едва ли някой притежава информацията, която е необходима, за да се свържат отделните точки. Медийните кампании, токшоу дуелите, изслушванията пред комисии и официалните разкрития, в които Олсъновите добре организирани „борци“ са принудени да участват, не са взети като тактически оръжия от победителите през първото десетилетие от посткомунистическите трансформации. Второ, процесът се забелязва много по-трудно; той не са осъществява в някакъв магазин или на друго публично място. Всичко, на което обикновеният наблюдател става очевидец, са отделни престрелки, които рядко водят до арести. Посткомунистическото преразпределение рядко е „опосредствано“ от видимите части на институционалното здание (правителство или парламент); вместо това то се осъществява в непроницаемата вселена на административните агенции, министерските отдели и митническите канцеларии.

Ефектът на Дориан Грей изразява идеята, че тези, които анализират посткомунистическия „икономически успех“ – подобно на Том Стопардовия Гилденстерн – следва да подходят сериозно към идеята, че явлението е показателно за нещо друго освен за преразпределението на богатство. Обратната страна на увлекателните истории за триумфите на този или онзи конгломерат е свиването на активите, които могат да се използват за смекчаване на многобройните кризи на прехода – а също и на институционалните инструменти, които могат да се приложат при осъществяване на здравословна държавна интервенция. Ефектите от доминиращите модели на преразпределение в посткомунистическия политически капитализъм по необходимост водят след себе си задълбочаване на бръчките и белезите върху институционалното „лице“ на държавата. Доброто здравословно състояние на мрежите, близките приятели и победителите е причината за хроничното боледуване на инструментите за управление. Някои може и да се надяват, че рано или късно един посткомунистически вариант на процеса на Шумпетеровото „съзидателно разрушение“ ще помете хищническите победители от историческата сцена. Един бърз поглед към вездесъщите механизми, които подклаждат ефекта на Дориан Грей обаче ще подскаже, че е възможен и алтернативен изход: че именно държавните структури могат да бъдат унищожени и запокитени настрани като празни раковини, които да служат като последно напомняне за позорните деяния на посткомунистическите победители.