Хано е сред защитниците на града, когато римската флота напада столицата на Нумидия. Под предводителството на генерал Акаций римляните печелят битката и Хано е един от пленници. После попада в гладиаторската школа на Макрин, а на арената се превръща в герой. Води го жажда за лично отмъщение, но неочаквано се оказва, че не е този, за когото се представя, и е замесен в политическите машинации за власт… „Гладиатор II“ е интересен феномен – дразни и омагьосва едновременно. Добрата новина е, че по време на гледането удоволствието преобладава. Раздразнението се промъква след това.
Първо, хронологията. Наясно сме (особено след „Наполеон“) с неуважението на Ридли Скот към историята – в случая римската, в резултат на което новият му филм е изпълнен с анахронизми. Югурта е управлявал Нумидия поне сто години преди новата ера, а битката с римляните, с която започва разказът тук, всъщност се е състояла през 106 г.пр.Хр., докато действието в сценария е разположено „шестнайсет години след смъртта на Марк Аврелий“ (т.е. 196 г.сл.Хр.?), което само по себе си също е несъстоятелно, тъй като братята Каракала и Гета пък са поели управлението на Рим през 211 г. … Следва измислицата, че императорите са близнаци, малко или повече лудички и умрели в една и съща година… И разбира се, „инсинуацията“, че Марк Аврелий е имал внук… А всички неправдоподобности можеха толкова лесно да бъдат избегнати с едно по-абстрактно римско датиране – в крайна сметка кому е нужна „достоверност“, която само имитира истината?!
Второ, приемствеността. Сценарният екип сериозно се е потрудил да свърже новата история с тази от първия филм от 2000 г. В резултат Максимий Децимий Меридий (измислен герой впрочем, което оправдаваше всеки биографичен ход) post-mortem се сдобива с втори син, който ту си спомня, ту не си спомня детството си, а фабулата на „Гладиатор II“ педантично следва драматургичната структура на знаменития си предшественик: храбър войн губи семейството си, попада в гладиаторска школа, отказва да се бие, получава обещание за отмъщение, народът започва да го боготвори, участва в заговор, изправя се в двубой срещу самозванеца…
Трето, грандоманията. Двама луди императори вместо един, носорог, акули и маймуни мутанти, вместо „простите“ тигри на арената; морска битка, а не само надпревара с колесници; клишето за упадъчния римски разкош; повече обрати; високопарна реч на финала и разбира се, тонове зрелищно насилие, сякаш конфликтите не могат да съществуват, ако не са удавени в реки от кръв…
Сега да се върнем към удоволствието. Понякога Ридли Скот е грандиозен, нерядко – патетичен, но винаги епичен. В „Гладиатор II“ той успява да удържи баланса между дивия брутален екшън, разгръщането на вътрешните конфликти у персонажите и обратите, свързани с подмолно свирепите политически игри. По-малко романтично и трагично в сравнение с първия филм, продължението е най-интересно в отликите си с оригинала. Основната от тях е своеобразното „разтрояване“ на протагониста. Там, където в „Гладиатор“ имаше откровено противоборство между доброто и злото, персонифицирани от Максимий и Комод, втората част ни предоставя доста по-сложна схема. Редом с потенциалния герой се изправят „енигмите“ Акаций и Макрин, противопоставени – всеки със своя интерес – на лудите императори. Разгледани в класическия триъгълник на „добрия, лошия и злия“, ролите се застъпват и злодеят постепенно избледнява, за да отстъпи място на… по-голямо Зло. В същото време всеки от „троицата“ дава възможност (която може би съществува единствено в интерпретацията на гледащия) на „Гладиатор II“ да обхване по-широк вътрешен спектър от жанрово-стилистични, философски и сюжетни нива – нещо като многопластов Максимий, превъплътен в три действащи лица. В измеренията на този „триглав змей“ Пол Мескал може и да не притежава харизмата на Ръсел Кроу отпреди 24 години, но неговият Хано чудесно приземява епоса, откроявайки се със своята „обикновена“ човечност. Уморен да убива за славата на един Рим, изправен на ръба на бездната, генерал Марк Акаций на Педро Паскал е истинският носител на геройските идеали на своето смутно време. Колкото до Макрин (за разлика от другите двама, Марк Опелий Макрин е съвсем реална личност, с берберски произход и 14-месечен статут на римски император), благодарение на Дензъл Уошингтън и неговия шекспировски талант този гений на двуличието носи същинската интелектуална наслада прит гледането на „Гладиатор II“. Нещо повече, в сложния образ е закодирано (може би неволно, като се има предвид, че съществуването му не е заслуга на сценарния екип) едно много интересно и особено актуално послание: всяка колониална империя трябва да има предвид (а още по-добре „да беше имала“), че един ден потомците на колонизираните ще дойдат да си потърсят благата или да предявят намерения към „съвместно попечителство“ на прехвалените земи на колонизаторите си…
Ако не сте гледали „Гладиатор“ (2000) – добре. Ако сте го гледали, не задълбавайте в сравнения – всеки от двата филма има своите достойнства и което е по-важно, доста точно отразява характера на времето си (не римското, а американското), в политически и народопсихологически план.
