0
2002

Повтарящият се ритъм на живота

Златозар Петров, „Машини“, изд. „Жанет 45“, София, 2020 г.

Ласло Мохоли-Наги, 1946 г. © 2016 Hattula Moholy-Nagy/VG Bild-Kunst, Bonn/ Artists Rights Society (ARS), New York

Златозар Петров е повече или по-малко познат на читателите, които харесват, обичат поезията и искат да я четат. Автор е на няколко стихосбирки, появили се в периода между 2006 и 2020 г. Аз лично познавам само „Топло животно и други стихотворения“ от 2017 г., за която поетът има номинация за Националната награда за поезия Иван Николов, и най-новата му книга от тази година – „Машини“.

Това, което не може да не се каже веднага, е как тази стихосбирка „отказва“ да я подредим някъде, да я сложим в групата на „такива“ или „онакива“ стихове. Да причислим автора ѝ към „тази“ или „онази“ поетическа общност или група със сходство във възприемането на света и нещата.(Лично аз по-скоро интуитивно усещам в някои стихотворения състояния, сходни с тези на големи, вече не живи наши поети. Но не говоря за Вапцаров, стих от  чието „История“ е използван съвсем „нарочно“ в поемата „Дървото от пчели“. Но не затова ми се иска да пиша сега).

„Машини“ е искрена, разнообразна, играеща и разиграваща книга, в която е възможно машините да „заспиват и сънуват“, „животни и кукли потъват в бавната есенна кал“, „звездите са животни овце“, „между топлите машини танцуват статуи от мрамор“… В този лирически свят е възможно преобръщането на нещата, на преминаването им едно в друго, на сливането на живо и неживо, възможно е някакво уникално единосъщие.

Въпреки че, четейки едно или друго стихотворение, усещаме различни пластове на времето – минало, сегашно, бъдеще, всъщност в цялостта си стихосбирката има основа, някакъв по-дълбок фундамент, който е непроменлив. Много харесвам това внушение, поне така аз го възприемам, за еднообразие и ритмичност. Точно когато си в развихрената игра на хора, богове, машини, животни, идва някакво успокоение, съзнаване на безсмислието на всичко, на неговата повтаряемост, отново и отново…

Човекът, какво е той? Не мисля, че имаме отговор тук и това е толкова важно. Човекът е много и малко, едно или друго, но никога – това. Не можем да кажем – ето това е човекът, не можем.

Другото голямо достойнство на поезията на Златозар Петров е свободната игра с формата. „Машини“ е стилистично нееднородна, разнообразна и това е прилягащата форма на стихотворенията в нея.

Има и още нещо, което впечатлява в стихосбирката – при съзнаването на „съвършеното безсмислие“, на невъзможността да съществуваш повече в такова днес/“не мога повече да съществувам в този ден“/, при всичкото това  „онемяване“, потъване в „подлата и мръсна мъгла“, „неподвижна и зла“ – човекът има къде да се приюти, да усети топлотата на живота, да има миг, в който да каже – „…Гледах всичко това, слушах тихото жужене на пчелите/ и бях щастлив“.

НЯМА И НЯМА

Настъпи съвършеното безсмислие.
Преплетени са паяци и вълци.
Машината на тялото полита.
Душата се оглежда: няма, т’ва е.

Идеи и неща се сливат,
а по-нататък – твоята родина.
Стихът се рее. Шипков храст,
ще надживееш моята родина.

Един невероятен, мъртъв вятър
лежи в краката ми. Все тая.
Годините са чиста биология.
Не си се раждал, ни живял, ни пял.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияБутане на плевня
Следваща статияМатериалният живот