… а за живите – „нито едното, нито другото“

За песента на Борис Гребеншчиков „Да поговорим за мъртвите“

През януари „посетих“ онлайн концерта „БГ+“, който се превърна в невероятен отдушник в нашето безкислородно време. За първи път чух песента „Да поговорим за мъртвите“ на този концерт. Отдавна не съм плакал заради музика, но тук нещо наистина дълбоко ме докосна и проби шперплатовите ми прегради от света. Борис Борисович[1] не спира да вади от музикалната си ракла шедьоври – „гълъби на мира“. Повече от две седмици тази песен беше на първо място в личната ми класация, беше като гвоздея, с който БГ някога караше хората да разбъркват водка в мислите и сърцата си.

Затова реших да отделя време и внимание на любимия си жанр – училищното съчинение, интерпретиращо поетичен текст. Любим, защото в този жанр винаги е имало елемент на някаква психотерапия. Както е известно, психологът не критикува, не оценява и не тълкува до определен момент, позволявайки на потока на съзнанието на автора да тече и да извади всички боклуци, от които понякога избуява поезията, както уместно отбеляза Анна Андреевна Ахматова. И разбира се, помня предупреждението на БГ към някоя си Дария: „Можете да постигнете истинско сходство или дори феноменално сходство, но винаги ще рисувате себе си, а мен няма да ме има“. Но помня и цитата на БГ, че щом една песен се появи, тя вече е достояние на народа и на всеки отделен човек. В нея, като в огледало, всеки може да види своето отражение. Без да претендирам за висока филологическа значимост, ще споделя някои мисли, събудени от песента на БГ „Да поговорим за мъртвите“.

Не знам дали алюзията към поемата на Михаил Дудин „Славеи“, призната за класика на фронтовата поезия, с нейното начало: „За мъртвите ще говорим по-късно“, е съзнателна или несъзнателна. Но това няма значение. Важно е, че БГ, подобно на старозаветните пророци, упорито ни призовава към диалог и то не по-късно, а точно тук и сега. И за онези мъртви, които земята вече диша и чиято кръв вика към небето (Бит. 4:10), и за онези, които са все още живи, но бидейки разменна монета за амбициите, глупостта и алчността на властимащите, с естествен страх чакат своя час или в окопите, или във все още непокътнати къщи.

Борис Борисович, като визионер, съобщава изначалното: смъртта е ужасна и неестествена в Божествения план. Дори самият Христос, когато се изправя пред нея, плаче и страда. И хората не могат да бъдат обект на разговор по принципа „мъртвите са си мъртви“, те въобще не могат да бъда обект. Ето защо, когато човек, превръщайки се в статистическа единица, се заличава и се превръща в „нито едното, нито другото“, авторът настоява, че човекът е толкова значим, че заслужава поне разговор за него.

Смъртта винаги е била свещена, тайнствена форма на преход от земята към небето. А цинизмът по отношение на смъртта е знак за цинично и грубо отношение към живота.

„Да поговорим за мъртвите“ много ми напомня руско-абисинската песен на пришълците „Лой Быканах“[2]. Нека си спомним цитата от филма на Сергей Соловьов: „Всички чакат извънземни. И това е погрешно. Всъщност те вече бяха тук. Те дойдоха, погледнаха ни и си тръгнаха“ (от филма „Черна роза – емблема на скръбта, червена – емблема на любовта“). Това е еклектично произведение, където съставките са ритуални песни на руския народ, тибетски будизъм и в резултат на това в музикална форма това е погребален плач, погребален марш, молитва и призив към мъртвите за завръщане от небитието към битието.

Всеки поетичен текст ни призовава към интроспекция: затворете очи и си представете. Когато затворя очи и слушам текста на „Да поговорим за мъртвите“, ясно виждам погребална процесия. Погребалните химни на познатите и обикновени погребения често се прекъсват от възклицания: „За кого?“, „За какво?“, „А ние как?“. И тук ритмичният модел на песента се прекъсва от въпроси и възклицания на лирическия герой. Строгата метрична структура и повторението на мотивите създават хипнотичен ефект. Повтарящият се рефрен превръща текста в заклинание. Но линията не поддържа ритъма и се „скъсва“. Това създава емоционално напрежение, а лично при мен е буца в гърлото. Например в началото текстът демонстрира ясен, маршов ритъм, но в края има умишлено нарушение на ритъма:

Небето не се вижда зад купчината тела,
Ти получи това, което искаше!

Текстът, излизайки от рамките на ритмичната организация, се превръща във вик на болка. Разпадането на ритмичната структура отразява разпадането на пълнотата на жизненото пространство.

Борис Борисович, използвайки кратки, нарязани фрази, създава ефект на афоризъм и лозунг. Това е особено забележимо в рефрена („Да поговорим за мъртвите“), който подчертава монотонността на публичния дискурс и фиксацията върху темата за смъртта. Но не върху мисленето за нея и екзистенциалния ужас, а върху нейния култ. Това придава на текста нотка на обсебване, както в пропагандните лозунги.

Но гротеската, иронията и сарказмът водят слушателя в точно обратната посока – към разкриването на жестоката истина. Подобно на Брехт, БГ създава отчуждаващ ефект, представяйки карикатура на пропагандата.

Между редовете е скрита библейската апокалиптична идея, че ще дойде време, когато живите ще завиждат на мъртвите: „И казах: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял лошите работи, що се вършат под слънцето…“ (Екл. 4:1–3). Тук мъртвият става свещена категория, използвана от обществото за оправдаване на жестокостта:

Мъртвите са празник, те са нашето всичко.

Синтактично простата и преднамерено разговорна конструкция „това-онова“ подчертава безгрижието, с което се манипулира паметта за мъртвите. Думата „празник“ придобива зловещ смисъл: мъртвите престават да бъдат хора и стават обект на спекулации. Живите се обезценяват, съществуването им няма стойност („има ги по стотинка дузината“), а „мъртвите“ се митологизират, като по този начин биват убити за втори път, превръщайки се в музейни експонати.

Саркастичният тон личи и в следващата строфа:

Не е изгодно да живееш мирно;
скрил юмруци,
ще трябва да строиш,
но да строиш без ръце.

Обществото е забравило как се създава и гради. Необходими са усилия не само за изграждане на нещо количествено ново, но и за формирането на мироглед, в който Бог е Отец и Господ, а светът е Дом (а не хотел с услуги и ресурси). Първото изисква отношение към другите като към братя и сестри: изслушване, търпение, прощаване. Второто декларира отговорност за общото пространство в Дома. Тази идея е красиво изразена от БГ в неговата стара песен: „Просто се опитвах да отгледам градината си и да не разваля красивата гледка“. Само такова творческо отношение предполага, че живите стават важни, а мъртвите престават да бъдат „нито едното, нито другото“. Неуспехът да се положат тези усилия за запазване и увеличаване на живота ще доведе до фатална екзистенциална катастрофа.

БГ използва метафора на Шекспир, за да илюстрира идеята, а песента кулминира в образа на разрушен театър:

Спектакълът ще свърши, светлините ще угаснат,
Виж как по отломките на театъра скача скелет.

Театърът тук са обществото, политическият ред, театърът на войната, и може би действително разрушената сграда на театъра, и светът, и всичко това е разрушено. Скелет, прескачащ развалините, е празнотата след бедствието.

Образът на „струпаните тела“ препраща към военни и тоталитарни катастрофи от миналото, превръщайки текста в пророчество, предупреждение и осъждане на идеологията на насилието.

С кого разговаря лирическият герой? БГ е поет мъдрец, който има способността да гледа на планетата отвисоко. Затова този апел е към всички, които изповядват идеята за войната като единственото вярно средство за постигане на всяка цел.

Текстът може да се тълкува като преосмисляне на библейски мотиви, но по обратен, сатиричен начин. За библейски образованите хора някои редове със сигурност ще бъдат особено значими.

„Мъртвите са като медал на гърдите ни“ е възможна препратка към Книга Откровение: „И ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му“ (Откр. 6:8), където смъртта се разглежда като награда и символ на сила.

„Така че слава на мъртвите, чест и хвала!“ – лозунгът контрастира с библейската идея „Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32). Обществото заменя живота с култа към смъртта. Виктор Франкъл говори за две реакции на екзистенциалната празнота: конформизъм и нихилизъм. И двата механизма са очевидни в текста.

Войната е почитана, но не закривай светлината!
Войната е зачитана, по-добро от нея няма.

Тук прославянето на войната се превръща във форма на самозаблуда, начин за избягване на съзнателно съществуване. От друга страна, нихилизмът е очевиден в кулминационните реплики:

Ти постигна това, което искаше!

Това е резултат от екзистенциален бунт. Нихилизмът може да бъде междинен етап на криза, последван от търсене на нов смисъл. Важно е да успеете да преминете през него и да не заседнете. Личната отговорност е на всеки отделен индивид. Въпросът е дали индивидът има възможност да разбере последствията от решенията си и да премине от разрушение към съзидание, да преодолее обезценяването на живота като форма на отчуждение. Съзиданието започва с осъзнаването на уникалността и ценността на всеки живот.

Текстът на отец Сергий Рибаков е публикуван в „Новая газета“

Превод от руски Александър Бакалов

––––

[1] Руското министерство на правосъдието го смята за „чуждестранен агент“.
[2] Песен на група „Аквариум“, изпълнена във филма „Черна роза – емблема на скръбта, червена роза – емблема на любовта“, другото ѝ название е „Руско-абисинска песен на пришълците“.