0
1966

Погазването на нормата

Измина седмица на тежки скандали, които се характеризират с нарушаване на нормата, в което на практика са ангажирани различни държавни институции – изпълнителната власт в лицето на МВР, президентството в лицето на подчинената на президента НСО, съдебната власт в лицето на главния прокурор.

Трудно е да се обхване целият събитиен поток в ежечасно променящата се обстановка през изминалите дни. Основната характеристика на ситуацията е тоталното отклонение от нормата. Бруталните сцени на полицейско насилие в петъчната нощ, побоят над демонстранти, ритане по главата, блъскане, хвърляне и влачене по земята напомнят на една друга нощ – на „Добревите сопи”, когато мирни граждани бяха бити, удряни, ритани, непосредствено преди Виденов да си отиде окончателно от политиката, а в малко по-близкото минало и на нощта „на белия автобус”, когато полицията окървави протеста срещу Орешарски. В последната петъчна нощ със спускането на мрака беше легитимирано разграничението между светлина и тъмнина, което Румен Радев направи в импровизираната си реч пред президентството. Тъкмо Борисов се похвали, че сме се наредили сред „белите” европейски държави, и инстинктът на силовия подход заработи, въпреки че изпълнителната власт трябва да е била наясно с всички рискове от погазването на протеста. Дългата политическа биография на премиера често е задавала общите параметри на дилемата между балканското и европейското като осъзнат жизнен избор. Доколкото той разполага с мощен институционален ресурс, включващ и контрола върху вътрешното министерство, може да се каже, че вината за полицейското насилие тежи и върху неговите рамене, че вече в българската история ще остане и нощта на Борисов.

Измина седмица на тежки скандали, които се характеризират с нарушаване на нормата, в което на практика са ангажирани различни държавни институции – изпълнителната власт в лицето на МВР, президентството в лицето на подчинената на президента НСО, съдебната власт в лицето на главния прокурор. При опита за първо посещение на активисти на „Да, България“ в района на парка „Росенец”, те не бяха допуснати до плажната ивица с мотива, че това е частен имот. Впоследствие се оказа, че охранителите са от НСО и след брифинг на Борисов, на който беше съобщено за скандална заповед за охрана на обекта, президентът поиска оставката на директора на службата. Достатъчно е да се вземе само тази ситуация като пример за натрупване на проблеми от институционален характер. Доколкото по закон морските плажове са изключителна държавна собственост, възниква въпросът защо служители на НСО твърдят, че охраняват частна собственост. Обстоятелството, че президентът дълго време не е бил информиран, че служители на специална служба, намираща се на пряко негово подчинение, са извършвали противозаконна частна охранителна дейност на държавна територия, свидетелства за вътрешен пропуск при контрола върху работата на НСО. Още повече, че пропускът е свързан с името на влиятелен политик. На пръв поглед Борисов направи успешен PR ход, като разпространи писмото, с което се изисква охрана на обекта за периода от 15 юли до 15 септември, и предизвика оставката на ръководителя на НСО. Вината падна върху Радев и разрешението на конфликтната ситуация изглеждаше постигнато до сутринта на 11 юли, когато събитията претърпяха нов обрат. Край резиденцията на Доган не можа да се състои планираното мероприятие на активисти на „Да, България“, защото полицията не допусна гражданите заради събитие на ДПС и риск от сблъсъци. Очерта се нов институционален проблем: режимът на гражданските протести е уведомителен, хората на Христо Иванов имаха предварително разрешение, издадено по надлежния ред. Въпреки това полицаите отказаха да пуснат протестиращите, мотивирайки се с издадена заповед, която противоречи на ЗМСМА и съгласно субординацията, предвидена в Закона за нормативните актове, не би следвало да бъде изпълнявана. Наблюдавахме две огледални антиинституционални действия, продуцирани съответно от НСО и МВР, които пренебрегват правната норма и внасят допълнително напрежение в публичния скандал. Оттук следва, че ходът на Борисов далеч не е бил толкова успешен, защото след като е неутрализирал противозаконните действия на НСО, е допуснал нови от страна на МВР.

Междуинституционалните напрежения продължават своето развитие и по другите линии, споменати по-горе. Те бяха катализирани от акцията на прокуратурата в президентството и по-конкретно в кабинетите на президентски секретар и на президентски съветник. От строго формална гледна точка акцията беше правомерна, конституционният текст забранява президентът и вицепрезидентът да бъдат задържани и срещу тях да бъде възбуждано наказателно преследване, но не споменава нищо за служителите на тяхната администрация. Подобна теза обаче олеква изцяло и става нелегитимна на фона на хронологията на политическите събития. На единия ден Гешев задава политически въпроси към Радев, действие, което през призмата на институционалната позиция на главния прокурор прилича на заплаха с репресия. Квалификацията, че държавният глава „се е превърнал в обикновен политик на прехода” е политически коментар с оценъчен характер и обстоятелството, че главният прокурор говори политически, го поставя на ръба на правната норма, на границата между политиката и правото. Настървената политическа реакция на Гешев спрямо президента прилича на политическа атака и поставя под съмнение обективността на предприетите действия спрямо служители на неговата администрация. Това е прецедент, който позиционира представител на независимата съдебна власт като участник в открита политическа и институционална война. В отговор Радев застава на страната на народа, на демократичните принципи и на правовата държава в обръщение, в което иска оставката на правителството и на главния прокурор. Основание за размисъл е доколко призивът за оставката на Гешев е в съзвучие с принципа за разделение на властите и зачита независимостта на съдебната власт.

Не по-малко интересна е позицията на Румен Радев, който по Конституция олицетворява единството на нацията, която в момента се намира в състояние на дълбоко разделение, разделение, което в петък беше наблюдавано в буквален смисъл от двете страни на бул. „Дондуков”. От едната страна президентът призоваваше да не се делим на българи и турци, леви и десни, русофили и русофоби, да изгоним мутрите от управлението. От другата страна премиерът съжаляваше, че в момента на приемането на България в чакалнята на еврозоната не е постигнато национално единство, че Радев не е застанал редом до Борисов, за да споделят заедно радостта от новината, а видни представители на ГЕРБ задаваха пред камерите въпроса дали са мутри. За да бъде разбран обективно контекстът, не бива да се тълкува превратно конституционната постановка. Политици и анализатори никога не забелязват следното – в Конституцията пише, че президентът олицетворява единството на нацията, а не, че той е обединител на нацията. Единството би следвало да се разбира като съвместно общо живеене в една плуралистична среда на хора с различни политически убеждения, вероизповедания, социален статус, етническа принадлежност. Обединението предполага унификация на народната воля и се свързва със съвсем друг тип политически парадигми с антиплуралистичен характер. На митинга пред президентството се бяха събрали и леви, и десни, и русофили, и русофоби, и привърженици на Радев, и противници на Гешев. Телевизионните репортажи показваха, че те отправят разнородни искания – за оставките на Борисов, Гешев, Кошлуков, за вдигане на пенсиите, за по-добър живот, за премахване на мерките срещу коронавируса. От страната на президентството хората скандираха „Радев”, от страната на МС – „Бойко”. Спонтанният протест беше доминиран от млади хора с гражданска позиция, с воля за смяна на елита и на системата, с различна политическа ориентация. Това не беше хомогенно множество от симпатизанти на президента за разлика от симпатизантите на ГЕРБ. Оттук пред Румен Радев се очертава проблемът дали той може да обедини нацията, или е в състояние само да катализира и временно да консолидира антиправителствените настроения, които впоследствие ще се разпръснат в различни посоки. Картините на протеста от нощна София потвърдиха една тенденция, която се развива от 2013 г.: в България изглежда има активно гражданско общество, което излиза на улицата при всяка ескалация на политическия процес извън границите на нормата. Сега очевидно нормата е нарушена, институции като прокуратурата и изпълнителната власт излизат извън рамките на своите правомощия и застрашават правата на гражданите и функционирането на демокрацията. Следват протести и искания за избори. Когато обаче тези искания бъдат удовлетворени, наблюдаваме ниско гражданско участие в изборния процес, което се обяснява с общественото недоверие към партиите и институциите. В настоящия политически момент алтернативите на ГЕРБ са толкова много и разнопосочни по характер и идеологически ориентации, задава се фрагментиран вот и не може да се говори за консолидирана политическа алтернатива. Резултатът от всичко това може да се изрази в познатата закономерност, при която Борисов пада, за да се върне отново на власт. Разбира се, възможно е да се очаква и изненада в напълно противоположната посока. Доколкото всички тези размисли са по повод позициите на Румен Радев, е резонно да отбележим две неща: първо, ако приемем безрезервно проблематичната теза за ролята на президента като обединител на нацията, не е ясно в каква конфигурация ще се структурира обединението, дори и хипотетично да изключим от него избирателите на ГЕРБ. Второ, взаимодействието между институциите в момента е нарушено и този фактор затвърждава политическите и обществените разделения. От формална гледна точка актуалната тема не е единството на нацията, а необходимостта от реална, истинска консолидация на гражданското общество. Подобна консолидация би била ефективна само ако се структурира върху няколко базови принципа: на първо място, това е противопоставяне на правния и политическия произвол в структурите на съдебната власт, който вече поставя под съмнение нейната независимост. На второ място, необходимо е да се даде мощен граждански отпор на действията на всички политически институции, които се противопоставят и дори директно се конфронтират с постулатите на правната норма. На трето място, активните граждани трябва да се дистанцират от мощните средства за манипулация и пропаганда, които се използват от определени медии и буквално замърсяват публичната среда с жълта информация и с кални средства за дискредитиране на политическите опоненти. На четвърто място, но с първостепенна важност трябва да отбележим, че основен индикатор за наличието на гражданско общество е гражданското участие в политическия процес. Политическата система може да се стабилизира не с протести и с разнородни искания за промяна, а чрез преодоляване на кризата на нейната легитимност. Изборите са един от най-демократичните инструменти, а партиите са основният посредник между гражданското общество и държавните институции. Ако гражданите торпилират партиите, излизането на улицата остава само част от омагьосания кръг. Нужна е ясна визия за реформа на политическата система, която трябва най-напред да започне с радикална реформа на съдебната система. Това, което се случва там днес, вече не може да се търпи от критически настроената публика. Погазването на нормата застрашава не само държавните институции, но и основните човешки права.            

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияВ памет на Гергина Тончева
Следваща статияКанарата Вазов