0
2582

Поглед през стъклото

За експериментите през съня, погледа през стъклото на прозореца и екипната работа по време на пандемия – разговор със София Грънчарова, Марта Джурина и Мария Налбантова

Изложбата Чух трептене на крила през прозореца ( I heard a flutter of wings at the window) е част от фестивала „Културама“ и е разположена в столичната галерия за съвременно изкуство „Структура“. Тя е създадена от младите художнички София Грънчарова, Марта Джурина и Мария Налбантова, които са финалистки на Националната стипендия „С усилия към звездите“ в област „Визуални изкуства“. В инсталацията отделните авторски позиции се сливат в общ език, а споделеният процес и обменът на идеи между трите авторки създава кохерентна среда. Проектът се случва по идея на Ина Кънчева, а времето, в което се ражда, е особено, безтегловно и виртуално, точно като усещането за нашето съществуване в този момент.

Чух трептене на крила през прозореца“ има експериментален характер и е разговор през транзитните полета на съня. Какво скрихте там като внушение и какво открихте за себе си в процеса, през който преминахте?

София  Грънчарова: Проектът започна и се разви изключително експериментално като напипване на всяка следваща стъпка в тъмното. Важно беше, както при всяка работа, която правим индивидуално или колективно, да бъдем искрени и да не се отказваме, докато не намерим точните начини за изпълнение на всяка идея. Мисля, че стигнахме до нещо, което самостоятелно започна да придобива нови смисли и нива на интерпретация с всеки изминал ден, и това смятам за доста ценно.

Марта Джурина: Ако разделим въпроса на две части, то тогава бих започнала с втората. Това, през което се минава в точно този тип колаборативна работа, е нещо като огледало. За да можем да боравим с нещо ново и общо, ние трябваше да се откъснем от „своето“ в прекия смисъл на думата и да създадем метаморфозна среда, за да се развие новото и общото. Експерименталният характер се проявява във всеки аспект на инсталацията, дори и тя на пръв поглед да изглежда много изчистена. След първоначалното натрупване на идеи и форми, започнахме да ги изчистваме и конкретизираме. Ние боравим, особено при работите върху стъкла, с момента на скриване, дематериализация и на едно ново показване на фрагменти и части, навигирано от сянка и светлина.

Мария Налбантова

Мария Налбантова: Работата по проект, в който авторството е общо и всички елементи са взаимосвързани, е голямо предизвикателство. Процесът премина през различни фази, в които споделените сънища и индивидуалности се сляха в обща енергия. Опитахме се да осветим едно общо пространство, в което да поставим скритото в сенките. Това беше повод да си задам важни въпроси, свързани с доверието и размиването на границата между индивидуална и обща работа.

Как ви се отрази екипната работа?

Марта Джурина: Екипната работа е голямо предизвикателство. Отне ни дълго време да намерим темпото на работа и да развием общ визуален език. Интересно е да се търсят пресечните точки помежду ни и пипнешком да стигнем до общите интереси. Смятам, че този процес ще остави следи и върху самостоятелната ни работа, а може и да задейства развитие и задълбочаване на споменатите пресечни точки. Важното е да продължим интензивния контакт помежду си и след този процес, тъй като идеята за колаборативността беше и тази – обмен и контакт.

Мария Налбантова: Екипната творческа работа е сложен процес, който преминава през множество метаморфози, особено когато участниците не се познават добре. За мен беше полезен период, в който имаше различни трудности, но някои от оставените „следи“ създадоха пространства за разговор и поле за преосмисляне. Откритите пресечни точки се превърнаха във възможност за допускане на другия по-близо, за смяна на центъра и промяна на вътрешните граници.

София  Грънчарова: Екипната работа беше изключително засилена. Решенията се взимаха заедно, идеите се обсъждаха заедно. В момента не мога да си спомня кое решение от кого е било предложено, кой детайл от кого е бил изпипан. До такава степен нещата могат да се слеят в процеса, което определено беше любопитно и полезно като опит. За да върви този начин на работа, егото трябва да бъде успокоено.

Контекстът на локдауна, в който е роден проектът, доколко повлия на усещанията ви? 

Мария Налбантова: Той забави нашата непосредствена връзка, но улесни честотата на общуване помежду ни. Търсихме преодоляване на изолацията и доколкото успяхме, го постигнахме.

Марта Джурина

Марта Джурина: Контекстът беше много специфичен и продължава да бъде. Той е такъв за всички нас. Не можем да кажем, че не ни е повлиял, но как точно, извън конкретиката на изпълнението на работите, ще се разбере занапред. Комуникацията ни през нематериалността на екрана, на неговото стъкло, през натрупването на информация, която се припокрива и преплита, има формални връзки с фрагментарността в изпълненията на гравираните от нас стъкла, а също и със самия материал стъкло. От друга страна, погледът през прозореца, който стана неизменна част от живота през последната година в световен мащаб, неминуемо е запечатан в работите от стъкло.
Звуковата среда, направена с помощта на саунд артиста Конрад Екер, от своя страна, също отразява чувството за самота с помощта на друг вид улавяне и документиране на времето, на интимното време през нощта. Абстрактни звуци в далечината ни карат да се пренесем в обстановката от вътрешната страна на прозореца, докато записи на дишане и нощни звуци ни настройват за воайорско съпреживяване.

София Грънчарова: Не беше първоначално намерение, но оказа влияние, защото живеехме в тези условия, докато правехме проекта. Многобройните ни разговори се случваха онлайн, гледахме се през екраните и стъклата, имаше известна доза безтелесност и виртуалност в голяма част от времето.

Реално и иреално промениха ли своите очертания в това пандемично време? Как щяха да изглеждат, ако я нямаше пандемията?

София  Грънчарова: Случиха се толкова много неща, които мислехме за невъзможни. Когато повечето събития и начинът ни на живот се случват някак дистанционно и безплътно, тогава състоянието на нереалност или сън става много по-правдоподобно и реално.

Марта Джурина: Самата изложба е създадена по време на пандемията и представлява нашият начин да боравим с новите обстоятелства. Конкретно на въпроса – не е нужно да гадаем, нека по-скоро се съсредоточим върху постпандемичното време, когато вирусът бъде овладян. Наяве излязоха редица социални и политически проблеми, които не трябва да допускаме да изчезнат лесно в сянката на COVID-19. Те са реалните.

Мария Налбантова: Противопоставянето на реално и иреално не е било нашата цел. По-скоро изследването на територията помежду им. Пандемията ни показа, че редът може да бъде и друг.

Сънят ли е езикът, който споява проекта? 

Мария Налбантова: Състоянието на дезориентация между будност и сън, първичен и вторичен образ, виртуално и реално, очертават територията, в която експериментирахме.

София  Грънчарова: Сънят беше отправна точка, нещо като първо стъпало от една дълга стълба. Много са стъпалата, които споиха проекта.

Марта Джурина: Сънят е изначална точка, която ни създаде една определена рамка на работа. Той е по-скоро инструмент. Разделя се на отделни теми, които ние преплитаме в цялостната сайт-спесифик инсталация в галерията. 

Това сън за щастие ли е? 

Марта Джурина: Това не е един конкретен сън, а амалгама от много преживяния, идеи, спомени и мисли, общи и лични.

София Грънчарова

София  Грънчарова: Може би има някакви допирни точки с едноименния сборник, с търсенето на покой и лутането. Не мисля обаче, че нашият проект може да се обвърже с темата за смъртта така, както „Сън за щастие“ го прави. Нашият „сън“ е част от един активен и богат живот, едно лудо кръжене, покрито от крехката обвивка на покоя и статичността.

Мария Налбантова: Само ако държим в ръката си захарен памук. Ако той липсва, ако е изгубен или е отнет и няма откъде да си набавим друг, тогава няма как да е сън за щастие.

Какъв е светът, който сънуваме, какъв е сънят, който живеем? 

Марта Джурина: Те са силно индивидуални, но когато ги споделим, можем да намерим общи допирни точки, защото са и най-неизменната част от живота. Можем ли да разделим съня от реалността и дали те биха били това, което си представяме от тях, ако не толкова разграничени един от друг? Има редица изрази, които ги свързват – например „като на сън“ –какво означава това? Неосъзнатост или замечтаност? Спомен от нещо реално, преработено от съзнанието ни? Страх от нещо, случило се, или нещо предстоящо? Чупливост и фрагментарност на спомените. Невъзможността да ги запечатаме, да си ги спомним два пъти по един и същи начин, да спрем времето.

Мария Налбантова: За мен сънищата са ключове и отговори, които се вплитат в реалността.

София  Грънчарова: Такива, каквито си ги изфантазираме.

Ако разкажем една история безброй много пъти, тя винаги ли остава същата? Как функционират спомените ни и какво се появява в сънищата ни? Вие намерихте ли отговори на тези въпроси?

София  Грънчарова: Намерих голямата субективност и многото променливи, на които крехко се крепят паметта и отправните точки в нея.

Марта Джурина: Всяка от нас е намерила отговори за себе си, тъй както тези толкова универсални теми са също така силно индивидуални преживявания. Експерименталният характер на проекта задава въпроси сам по себе си и дестабилизира елементите на инсталацията. Историята никога не е една и съща, както и спомените не са. С всяко преразказване, тяхната сянка в съзнанието ни или се смалява, или се променя. Нека зрителите се разходят из пространството и усетят сами неспособността да видят един и същи фрагмент по един и същ начин два пъти.

Мария Налбантова: В градината на моите сънища спомените са покълнали като различни видове, които продължавам да изследвам.

Стъклото е основата, която материализира вашата идея. Неговата чупливост всъщност е невъзможността да запомним всичко сънувано. Днес по-чупливи ли сме? И в какво състояние е паметта ни? 

Марта Джурина: Работите на стъкло са част от общата инсталация, която се състои от три елемента – звукова среда, гравирани стъкла и видеоработа със скулптурен елемент. Като говорим за чупливостта, тя не се съдържа само в гравираните текстови фрагменти с рисунъчен характер или в покритите с лак части от стъкло, та дори не само в светлинните рисунки, създадени във фотолабораторията, които получават нова материалност на повърхността на стъклото – запечатани по един постоянен начин. Гравирането е свързано отчасти точно със запечатването и увековечаването на информация, за което има редица референции в културната история. От друга страна, то наранява стъклото и го прави още по-чупливо. Ние се съсредоточихме върху идеята за фрагментарност и чупливост като нещо, което можем да провокираме. Ако гледайки стъклата, ние си представяме потенциала им да се счупят, то тогава във видеоработата (направена с помощта на Калин Серапионов и Тилман Рюдигер) чупливостта е провокирана. Видеото борави с момента да заспиш, за да се събудиш – метод, ползван от редица учени и мислители, с цел през първата креативна фаза на съня те да се събудят сами и да запишат мислите и идеите си. Изпускайки една стъклена топка, протагонистката се буди сама, докато топката се пръсва на малко парчета и се слива с пространството.

Мария Налбантова: Стъклото едновременно отразява, поглъща и пропуска образи. То е толкова чупливо, колкото и постоянството на паметта ни.

София  Грънчарова: Паметта ни е в същото състояние, в каквото, струва ми се, винаги е била – непълна, крехка и субективна. С други думи – човешка.

И светлина, и сянка има във вашата инсталация. Пространството, уж привидно празно, всъщност е изпълнено с емоцията на зрителя, който е тук и сега. Какво е „агрегатното“ състояние, което сте закодирали в движенията в пространството и на светлините и сенките, които създава човешкото присъствие в Чух трептене на крила през прозореца“? 

Марта Джурина: Състоянието, през което всяка зрителка и всеки зрител ще преминат, е индивидуално и ние искаме да разберем повече за него. Движението през пространството е повлияно от много фактори – сянка, светлина, собствената сянка, хвърлена в пространството. Ние работим с привидната празнота във всеки елемент на инсталацията по различни начини. Ако всеки си остави време да се срещне с тях, ще сме постигнали част от търсенията си в този проект. Мога да повторя, че това е изложба, която трябва да се преживее и не трябва да бъде усетена само онлайн. 

София  Грънчарова: Ако човек попадне сам в пространството и не мърда много, светлините постепенно ще изгаснат и той ще остане с мрака и звука. Колкото повече се движи, толкова повече светлина и сенки от гравюрите ще види. Светлината би останала за по-дълго и ако има повече хора в пространството, които да се движат.

Мария Налбантова: Осветителните тела се активират от движението в пространството на галерията. Чрез светлината стават видими следите от нашите съвместни разговори. Нощната пеперуда се ориентира по небесните тела. Кои са нашите ориентири днес?

***
В рамките на проекта Чух трептене на крила през прозореца /  I heard a flutter of wings at the window на 21 март, от 11 часа ще бъде проведен уебинар с проф. Орлин Тодоров. Темата е „Психоанализа на сънищата“ и ще се излъчва наживо през Фейсбук каналите на PRAKTIKA, Фондация „Културни перспективи“ и Галерия „Структура“.

Изложбата се осъществява от фондация Културни перспективи в партньорство с Галерия „Структура“. Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Столична община.

***
Мария Налбантова (р. 1990 г., София) работи в областта на съвременните визуални изкуства. Завършила е магистърска степен (2015 г.) в НХА – София, катедра Книга и печатна графика. Специализира за един семестър по програма Еразъм във Факултета по изящни изкуства в Universidad de Granada, Испания (2012 г.). Самостоятелни изложби: хибридно-чисто, Галерия Сариев, Пловдив (2020 г.); Прогноза за времето, куратор Даниела Радева, Галерия „Васка Емануилова“, София (2018 г.). Носителка на Наградата за съвременно изкуство БАЗА през 2020 г. Нейни творби са част от колекцията на Софийската градска художествена галерия и частни колекции.

Марта Джурина (р. 1991 г., София) започва образованието си по история на изкуството в университета „Хумбол“ в Берлин, продължава в магистърска програма по изкуствознание и технология на изкуството в Техническия университет в Берлин, а през 2018 г. се дипломира в Катедрата за изящни изкуства на Берлинската художествена академия. През 2016 г. печели втора награда в конкурса за фотография, организиран от ИББ (Инвестиционна Банка Берлин) в сътрудничество с фондация „Карл Хофер Гезелшафт“. Нейни творби са представяни в Германия, Шотландия, Австрия, Норвегия, Италия, Швейцария, Гърция и България. Последните ѝ изяви са в Торино, в Гьоте Институт България и в Швеция.  

София Грънчарова (р. 1994 г., София). Завършва бакалавърска степен по изящни изкуства в ESAM (École Supérieure d’Arts et Médias) в Каан, Франция (2016) и продължава в магистърската програма в същата дисциплина на Luca School of Arts, Брюксел (2020). Участвала е в образователната програма „Близки срещи – визуални диалози / School4artists“ на ИСИ-София (2017) и в експерименталното кураторско училище на Swimming Pool, София (2018), както и в уъркшопа „Изкуства и политика“ на Гьоте институт в София (2020–2021). Тя е номинирана за наградата BAZA за съвременно изкуство (2018) и получава Националната стипендия „С усилия към звездите“, категория визуални изкуства, на фондация „Културни перспективи“ (2020) под менторството на Правдолюб Иванов. „Лоши връзки“ е първата ѝ самостоятелна изложба в Галерия 2.0, София (2018), последвана от „Безкраен коктейл“ в галерия „Васка Емануилова“, София (2019). През 2021 г. представя третата си самостоятелна изложба „Ако се вгледаш отблизо, нещата може да се разпаднат“ в СГХГ.

За фестивала Културама

Културама e платформа за сценична изява, посветена на изкуствата в областта на театъра, музиката, визуалните изкуства, танца и литературата. В основата на това второ издание на фестивала отново стои е проектът Национална стипендия „С усилия към звездите“, чиито стипендианти са основните артисти, представящи свои проекти след получената подкрепа.