0
2228

Поглед с обич и доверие

Веселина Николаева, Lucid Eyes

Разговор с фотографката Веселина Николаева за изложбата ѝ Lucid Eyes, в която са включени 21 портрета и 2 пейзажа. Куратор е Робърт Филип-Броадли, а текстовете са на Зорница Христова и Нина Тодорова. Изложбата може да бъде видяна до 10-и юни в галерия „Синтезис“ в София.

Изложбата Lucid Eyes те въвежда във вътрешния свят на човека. Вратата към него е погледът. Но какъв е този поглед? Още от входа на галерията пристъпваш в интимното. Ти си погледнат от него, погледът е личен. Този поглед ти е познат. Това твоят поглед ли е? Или това е поглед, за който често мечтаем или подминаваме. Може би това е поглед, който сме изгубили, или той съществува? Всъщност това е близък поглед. В него има тъга и радост, това е поглед с нюанси, топъл поглед. В него има непринуденост, откритост и разбиране. Това е буден поглед, близък до откровеността на съня. Чувственият вътрешен свят, хванат за миг. Това е едновременно миг и състояние. Състояние, което носим със себе си, мислейки за близките си, и миг, за който копнеем, или се радваме, че можем да споделим. Защото това е и изложба за споделеността и радостта от нея. Радостта да бъдеш заснет от човека, който те обича. Да бъдеш видян такъв, какъвто си. Така, през различните стаи в галерията на нас ни е позволено да надникнем в интимния свят на Веселина Николаева. Нейните вътрешни стаи. В тази изложба вътрешното и външното са в танц, спокоен танц, в който вместо с ръце ние се докосваме с погледи, и това докосване е в пространството, това докосване създава чувството за дом. Домът е там, където погледите ни се срещат, приемат се и се споделят, там, където можем да се разкрием за погледа отсреща и той да ни приеме, там, където можем да видим човека. За мен тази изложба разглежда природата на погледа. Така започва и разговорът ми с Веселина Николаева.

Как можеш да се доближиш до интимното в човека?

Знаете ли, няма как да се доближим до един човек максимално. Всички сме като кибритени клечки в кутийка и можем с една или две от страните си да докоснем една друга клечка. Когато живеем с някого, ние сме само свидетели на живота му. В любовта има нужда от споделеност, която малко или много преминава в прехвърляне на чувства и желания към другия човек, за да отворим себе си към него. Сега за погледите, този поглед, който виждате навсякъде в изложбата, е много директен. Когато човек влезе във всяка стая, дори когато е на кръстопът между стаите, откъдето погледне, да бъде гледан в отговор. Ще бъде гледан с обич и доверие. Сами е много трудно да определим нашето съществуване. Малко или много то идва от рефлексиите на другите хора. Тук засягаме темата за несигурността и флуидността в представите ни какви роли имаме в любовта и откъде идва тази тъга и понякога неадекватност. Това е защото чисто културно сме предразположени да вярваме и да следваме определени класически модели. Те формират това, което се очаква от нас. И оттук зависи дали някой ще бъде приет и ще бъде толериран, или обратното, ще срещне съпротива, представяйки своето аз. Оттам идва голямата самота на част от хората, които са в изложбата, защото те изживяват нещо радостно в своята представа за себе си, която, да кажем, е нетрадиционна, но тя е отхвърлена. Защото има липса на приобщаване, липса на приемане на различните хора. Идеята на тази изложба не е да покаже тенденциозно различните хора, а човешкото състояние. Това са хора, които ме вдъхновяват, хора, които обичам, хора, които ме обичат, хора, които се обичат един друг. Аз съм техен свидетел.

Веселина Николаева, Lucid Eyes

Това се усеща от погледите и спокойствието в тях. В тези погледи има доверие.

Благодарна съм за това, за тишината и споделеното. Когато обичаш, ти приемаш и ответната страна има спокойствието да бъде себе си, приета с всичките си странности. Защитите падат и сте просто там, заедно в стаята. Ето разковничето за името на изложбата, като един осъзнат сън. Размяната на погледите, с които живеем. А това е сублимното в моето преживяване, това, което ме оставя без дъх.

Много е трудно да превърнеш този момент във фотография. Апаратът не е ли пречка?

Процесът с широкоформатен апарат е бавен и не предлага изненади, а време за настройка. Аз самата не стоя зад апарата, а до него и често погледът на обектива минава през мен. Разговорите текат през цялото време и самото заснемане е само малка част. Ако го правя правилно, апаратът няма да ни прекъсва. Може би моето търпение също помага, моето доверие, моето отношение.

Защо искате да покажете тази близост и интимност, защо ви е нужно това да бъде преживяно и от другите?

Мисля, че страдаме в момента и имаме нужда от близост и от спонтанна прегръдка. Последната година и половина беше предизвикателство за всички хора. Вече живеем в съвсем различен свят и нещата, които виждам като творческа реакция, предлагат силно концептуализиран прочит. Компенсаторно сякаш се опитваме да си върнем контрола. Споделянето на близостта с хората и снимането по този отворен начин е моят завой и аз оставям място за интерпретация. На откриването се случи нещо интересно, един посетител ме попита, посочвайки една от фотографиите: това мъж или жена е? Зарадва ме, защото напоследък се стремя да избягвам фиксираните ясни неща. Не ме вълнуват повече или не ме вълнуват на точно този етап. Има много ясни и фиксирани правила, по които живеем, не искам да ги пренасям в света на въображението си.

Вие говорите за ритуала, за културата, за изчезването им и за стигането до по-интимното, до чувствата на човека.

Това е чувствена изложба, каквито сме ние, хората. Тя няма нужда от обяснения или аргументи, а само от споделяне.

Веселина Николаева, Lucid Eyes

Но в нея присъства и това, че ние сме свързани с културата, с обществото.

Имаме три избора в живота, ако си представим, че сме в лодка в бурно море. Ако се движим срещу вълните или по вълните, имаме някакъв контрол като капитани, но движейки се странично по вълните, сме корабокрушенци на сто процента. Ако се носим съзнателно по течението, защото искаме да си спестим главоболието, имаме някакъв контрол върху лодката. Управляваме я, но не оказваме никакво противодействие, просто приемаме нещата такива, каквито са. Има и хора, които знаят, че това не отговаря на светоусещането им. Това са хората, които плават срещу течението. Има и други хора, чиято лодка се движи без посока. А бурното море може да е просто откровен разговор със самите нас. Аз преоткрих нещо, което ме радва, и то може да влезе остро в нечия култура, но определено няма за цел предизвикателство. Обществото, от друга страна, напомня какво трябва да се направи, а аз съм любопитна към това какво искам да направя.

Може би и оттам идва тази тъга в изложбата. Осъзнаването и невъзможността са причини за нея.

Има я тъгата в погледите. Не ги виждаме, колкото бих искала. В забързаното си всекидневие невинаги сме в добра връзка със себе си. Много често това, което се изисква от нас, е в конфликт с нашето усещане. И тогава скачаме в друга роля, която временно изпълняваме, за да можем да функционираме и да свършим нещата, които се изискват от нас. Често чувам, че някои хора били по-чувствителни от други, като обяснение за реактивност. Аз смятам, че всеки е деликатен и чувствителен, но е предизвикателство да се покажем крехки. Това, което ни прави самотни, е, че не можем да се доближим до другия човек, защото не можем да предадем тази своя еднаквост. Тъгата идва като казване: аз съм такъв, какъвто съм, но ти не ме виждаш, защото не мога да ти се покажа, дори да ти се покажа, се страхувам, че няма да ме приемеш.

Вие говорите за душата на човека и тук се появява този парадокс – как видимото показва невидимото. Показвайки видимото, вие разкривате невидимото.

Това е търсенето на магичното и трябва да разкажа откъде идва. Първата ми осъзната среща с фотографията беше през моята прабаба. В къщата ѝ, в която прекарвах лятото си като дете, имаше портрети на две от дъщерите ѝ, които са починали преди да ги познавам. Когато минаваше през стаята, баба ми често им говореше, сякаш наистина присъстват, обръщаше се към тях по име. Под самите портрети имаше малки чинийки, в които всеки ден аз виждах различна храна като бонбони или бисквитка. За моята петгодишна възраст аз си представях, че двете жени всъщност живеят в снимките и те изяждат храната си. Спомням си дългото очакване да видя как това се случва. Времето, в което се взирах, тогава ми се е струвало много дълго, пропорционално на вълнението, което усещах. Така си обяснявам днес своето търсене и защо портретите ме пленяват така.

Веселина Николаева, Lucid Eyes

Моментът на даване, вие го чувствате.

То е наистина усещане за еуфория. Абсолютно щастие, много чисто усещане.

Текстовете в изложбата са много поетични.

Аз обичам да работя с образи и думи. За мен думите, особено в тази изложба, са като лица. Те описват един портрет и не са обяснителни. Това е едно малко и деликатно допълнение. Моят глас е взел на заем думите на Нина Тодорова и Зорница Христова. Разположението им в трите стаи допълва различните нюанси на настроенията спрямо пространството. Думите и лицата в тази изложба са подредени спрямо пространството. Къщата, в която се намира галерията, някога е била дом и за този мой проект тук съм на точното място. Много от портретите са заснети в нечий дом, до някой прозорец, до нечия врата.

Веселина Николаева (р. 1976 г. в София) е фотограф и преподавател. Получава професионалното си образование в Холандия и работи на свободна практика от 2001 г. Работата ѝ е показвана в множество международни изложби и фестивали. Основен фокус в нейните дългосрочни проекти са нещата, които изчезват завинаги. Тя снима изчезващи култури и колективната носталгия на обществата, чувството им за загуба и отчуждение и механизмите за тяхното справяне с глобализацията. През 2004 г. издава първата си фотокнига BABA, за която получава голямата наградата на Международния фотографски фестивал в Лодз, Полша, последвана от Descubrimientos Award за най-добър млад фотограф в Мадрид, Испания и наградата на CanonСребърна Камера през 2005 г. Оттогава Веселина публикува книгите: School №7 (2007), Simply a Line (2009), номинирана за наградата за най-добра книга Dutch Doc в Холандия (2010), книжното издание I Am Goood I Am Great I Am Wonderful и фотокнигата Yesterday When I Was Little (2014), която e номинирана за наградата на Vienna Photo Book Festival.