Днес сутринта четох на сина си. Обикновено не му чета, защото не живея с него, но днес четох. Той беше в клас и затова очакването му да чета беше съвсем основателно и регламентирано. Да чета в класа на моя син ме поканиха от Асоциация „Българска книга“. И аз приех.
Когато се чух с него вчера или завчера, за да ми предложи той какво да прочета, все още не бях решил. Разбрахме се да прочета историята за геврека. Че не се сетих първоначално коя е тя, не ви учудва. Разбрах после (с помощта на майка ми), че геврекът е пакостникът Ото от разказа на Вилхелм Буш за хлапето, което заради безобразията си получава заслуженото наказание да стане на тесто, после е изпечено на геврек. След това Ото е изкълван от кокошките.
Какво му се вижда толкова ядливо на сина ми в тази жестока развръзка? Какво го кара да се връща с апетит в паметта си отново и отново към този сюжет? Памет казвам, понеже му четох за пръв път за нещастния пакостник Ото преди повече от две години, тогава, когато синът ми беше на шест. Не ми се иска да се захващам сега с мотива за стоманената и смръзваща кръвта на днешния човек канибалистична нравоучителност на автори като братя Грим и Вилхелм Буш. Помните „Студеното сърце“, помните „Страноприемницата в Шпесарт“. Говорено е много за романтичната жестокост на романтизиращите германо–датски разказвачи от епохата. Казвани са били много пъти силни думи за отчуждението на човека от неговия труд и от неговите деца още по времето на братя Грим, а и след това. Тук чуденето за мен не идва, пречупено през фабулата на разполовените бисквитки в сладката къщичка на мъченията. Разпокъсаното ми чувство идва от привързаността на сина ми към поглъщането.
Знам, че говоря твърдо и глупаво. Защото е безумно да виждам неговото, на сина ми, като симптом на желанието за „антропофагия“. Ключа за фройдистките и въобще психоаналитични депа нека забравим за малко в гаража (бараката).
Помислете обаче върху това, че „поглъщане“ е и юридическият термин, означаващ опрощаване на престъпление/престъпления. Или поне в българската правна логика „поглъщането“ предоставя идеалната възможност да се освободиш от пълното, предвидено от закона, наказание за извършените от теб повече от едно престъпни деяния. Пример: изнасилваш, грабиш и убиваш. Едновременно. Най-тежкото от тези три действия по смисъла на закона е отнемането на живот. Другите две се „поглъщат“ от него, когато те съдят, казва законодателството ни. Съдът осъжда за убийството, преглъщайки и поглъщайки в името на обществото останалите две престъпления.
„Поглъщането“ е правна фигура на хуманността и цивилизоваността, която не бих дръзнал да отхвърля.
Какво става напоследък между прокурорите в България, е друга работа. За преглъщането или поглъщането на тази тема не ми се говори подробно. За заблудата, заблудените и заблуждаващите не може да се премълчава все пак. Сотир Цацаров, главният прокурор на републиката, е бил подведен от прокурор Роман Василев. Роман Василев на свой ред е бил подведен от подвеждащо чувство. Получи се навързване на заблуди. На всички ни е ясно, че продължение ще има. И то продължение, което ще наложи още поглъщания. Гълтателният рефлекс ще прокарва и провежда в близките дни все нови и нови неща. Гълтането и плюването на огън няма да спрат скоро. А поглъщането на по–малките от по–големите си остава принцип, закон на природата. Колкото си по–голям, толкова по–голяма е способността ти да поглъщаш.
Защо тогава да се учудвам, че синът ми се интересува от нерадостната съдба на Ото.
