0
1564

Погребението на Кастро

Написана в Хавана след четиригодишния престой на Висенте Ботин като кореспондент на Испанската телевизия, книгата е журналистическо свидетелство за абсурдите на кубинската революция. Препубликуваме откъс от нея във връзка със смъртта на Фидел Кастро.

„Погребението на Кастро” е фреска на съвременна Куба, написана с хаплива ирония, много чувство за хумор и в духа на поемите и песните, с които кубинците се опитват да прогонят демоните си.

Както пише кубинският интелектуалец емигрант Висенте Ечери, „Противно на онова, което подсказва заглавието, като ни кара да мислим, че става дума за художествена измислица, предвещаваща едно жадувано и крайно необходимо за кубинците събитие, това е най-пълната и старателно събирана информация, написана някога за чудовищната измама, наричана „кастризъм”. Може да си представим тази книга като тържествена процедура, при която съдебният лекар поднася пред съдиите, роднините и свидетелите документ, разкриващ с най-малките подробности причините за една неизбежна смърт. Покойникът е кубинската революция, а тази книга е нейният смъртен акт”.

Висенте Ботин, „Погребението на Кастро”, изд. „Колибри” 2012, превод: Захари Омайников, Даниела Радичкова, Елена Дамянова

Висенте Ботин е испански писател и журналист, специалист най-вече по теми, свързани с Латинска Америка. В 1972 г. постъпва в испанската телевизия и като неин пратеник пътува по целия свят, за да прави актуални репортажи. От януари 2005 г. до октомври 2008 г. е кореспондент в Куба, откъдето информира редовно за натиска и заплахите, които е получавал от Държавна сигурност, както и за състоянието на човешките права. Ботин е автор и на биографията „Раул Кастро: бълхата, която яхна тигъра”, публикувана през 2010 г.

 

Комуналки последна грижа

                                                                                 

                                                                                 Гостната не е вече гостна,

                                                                                  гостната е кухня.

                                                                                  Стаята не е вече стая,

                                                                                  стаята е тоалетна…

 

Хосе Триана,

                                                           носител на наградата „Каса де лас Америкас”

                                                                                                   „Нощта на убийците”

Подобно на защитни емблеми, в много кубински сгради се пазят, макар и много избелели, малки червено-черни табелки с надписа: „Фидел, този дом е твой”. Те са плод на първоначалното въодушевление на кубинците: „С теб сме, Фидел, с теб сме във всичко”, когато след победата на Революцията се дават документи за собственост и значително се намаляват наемите, за да се гарантира достъпът на големи части от населението до достойно жилище. Това е едно от обещанията на Фидел Кастро: „Има достатъчно камъни и ръце в излишък, за да направим на всяко кубинско семейство прилично жилище, сривайки отвратителните общежития, и да вдигнем на тяхно място модерни многоетажни сгради в невиждани мащаби”. Но тези „прилични жилища” не стигат до всички кубински семейства и „общежитията”, които Фидел описва като „отвратителни” още в 1953 г., изпадат още повече с времето.

След идването на Ел Команданте на власт се построяват много малък брой прилични жилища в Куба. През 1959 г. се създава Национален институт за спестявания и жилища с цел да се строят жилища със средства от националната лотария. Приемат се правила като Закона за намаляване на наемите и Закон 218, разпореждащ принудителната продажба на пустеещи парцели за строеж на жилища; заработва и Управлението за селски жилища, за застрояване в селски райони. Черешката на тази сложна законова структура е Законът за градската реформа, който признава „притежаването на жилище като задължително и неотчуждаемо право на човека”.

Целта на революционното правителство е изграждане на 32 000 жилища годишно, число, отговарящо на нуждите на момента и на демографските изчисления с оглед на бъдещето. Но между 1960 и 1970 г. средният брой построени жилища е едва около 10 000 годишно, т.е. много под предвиденото. Строежите се протакат поради липса на материали или прекалено голямата бюрокрация, което става причина за нарастване на дефицита с всяка изминала година.

Kastro

През 1970 г. правителството дава зелена улица на Движението на микробригадите – система на самоуправление, чрез която „изявените трудещи се” във всяка месторабота да изграждат своите собствени жилища. На избраните за „строеж със собствени усилия” държавата им продава материалите на дотирани цени посредством кредити; освен това им предлага временно преустановяване на трудовите им отношения, макар през това време да продължават да получават заплатата си. В цялата страна пламва строителна треска. Създава се впечатление, че кубинците, поне „изявените трудещи се”, а те са немалко, ще съумеят да решат веднъж завинаги жилищния проблем.

Но на всеки закон му се намира цаката. Бюрократичните разтакавания за получаване на строителни разрешения не пожалват и работническата аристокрация. Към това се добавят и други проблеми като корупцията и кражбата на материали, да не говорим за измамата, когато трябва да се предават завършените жилища, което се прави по „революционни заслуги” или просто по шуробаджанашки.

Ефикасността на системата с микробригадите, както и предишните планове, се оказа много под очакванията. В периода 1971–1980 г. се строи с темпове 17 000 жилища годишно, при необходимост от 38 000. Ежегодно недостигът на жилища расте и правителството откликва с все по-амбициозни проекти, които никога не се изпълняват. Досущ като дребната мерлуза, захапала си опашката.

Колкото по-голям недостиг – по-нелепи изявления, докато през 1981 г. се играе едно последно вабанк с предизвестието, че ще се строят 100 000 жилища годишно. Пълен въздух, каша от закони и неефикасни правила, като Общия закон за жилищата от 1984 г. и след това друг от 1988 г., и така до падането на Берлинската стена, което довежда до специалния период и стопирането на всички проекти, дори и на най-скромните.

През 2005 г., при тревожния недостиг от над 600 000 жилища, правителството отново прави грешките от предишните години и възвестява нови фараоновски планове. По време на сесия на Националната асамблея на народната власт Карлос Лахе, заместник-председател на Държавния съвет и изпълнителен секретар на Министерския съвет, обявява, че „…се реши през оставащата част от годината и 2006 г. незабавно да се започне изпълнението на програма за не по-малко от 150 000 нови жилища и на 380 000 строителни операции по консервиране и ремонт в непознати досега за нашата страна мащаби”.

В края на 2006 г. официалният брой на построените през тази година жилища е 110 000, рекорд в историята на Революцията. Но не е истина. Цифрата е толкова фантастична, че не е за вярване и дори самият Карлос Лахе се налага да признае през юни 2007 г., че „нищо не може да оправдае измамата или лъжата от миналата година, когато известен брой къщи ни се докладваха като завършени, а не са били”.

На 18 октомври 2007 г. председателят на Националния институт за жилищата Виктор Рамирес признава според публикувана в „Гранма” информация, че няма да се довършат 70 300 къщи, планирани за тази година, тъй като построените до момента „едва надхвърлят 50 % от предвиденото”. Въпреки това заместник-председателката на Националния институт за жилищата Орис Силва Фернандес прави на 11 януари 2008 г. съобщение за план за изграждане на 50 000 жилища през същата година.

Прекалено голяма бюрокрация, липса на земя, забавяния в доставката на материали и отклоняване на средства са някои от аргументите, с които си служи правителството, за да оправдае при всеки годишен отчет неизпълнението на плановете за жилищата. По-прозаичен, седмичникът „Трабахадорес” предпочита да следва „наръчника”: „От неговото обяснение разбираме, че в сферата на жилищата блокадата нанася поражения основно в снабдяването, в закупуването на технологии и оборудване, предназначено да увеличи строителните капацитети”.

Недостигът на жилища, най-вече в Хавана, поражда опасно семейно струпване. До четири поколения съжителстват в пъстра смесица в миниатюрни апартаменти, без друга надежда за повече пространство освен смъртта на старите или забягването на някого към Съединените щати. Няма уединение, още по-малко пък удобства в тези жилища, от които младите не могат да си тръгнат, защото няма къде да отидат. Ако някой реши да се ожени, не остава нищо друго, освен да сподели малкото пространство, с което разполага, или да се премести в жилището на брачния си партньор с последващия проблем за останалите членове на другото семейство, които ще се наложи да се сгъстят още повече. Високите нива на семейно насилие, алкохолизмът и увеличаването на разводите не са чужди на това явление, както и ниският индекс на раждаемостта. Едно дете умножава проблемите, възникнали от струпването, и е още един фактор за демографския застой на страната.

През ноември 2005 г. Националното статистическо бюро (ONE) оповестява данните от националното преброяване на населението, осъществено три години преди това, според които броят на постоянно живеещите на острова е 11 177 743 души. Това преброяване, трето в страната от 1959 г. насам и осемнадесето в историята на Куба, показва един тревожен факт: докато продължителността на живота нараства, процентът на раждаемостта пада под необходимите нива за подмяна на населението. Куба, една икономически изостанала страна, парадоксално страда от „болест”, присъща на развитите страни – 16,2 % от населението й е на 60 години и отгоре, докато се раждат само 11,3 деца на хиляда жители, което е равно на 1,54 деца на една жена. Ако тази тенденция продължи, през 2025 г. 25 % от кубинското население ще е на възраст над 60 години.

В Хавана много семейства живеят в многоквартирни обиталища, оформили се от разделянето на множество стайчета на старинни домове на възраст отпреди повече от сто години, в които обитават до осемдесет души на сграда, десет и повече на стая, с общи умивални и нужници. Според Лисандро Отеро, автор на музикалната комедия „Комуналка”, тези общи обиталища са „развъдник на нрави”, топилня на „множество интересни фолклорни форми” от религиите от африкански произход до автохтонни музикални форми като румбата”.

Определено е прав. Но комуналките са същински човешки кошери, където хиляди хора всекидневно изпълняват трудната задача да живеят в нехигиенични сгради, с олющени и небоядисани фасади, от които понякога висят като опасни сталактити останки от някогашни балкони. По покривите насмолените картони и поцинкованите ламарини, заместващи счупените керемиди, не са достатъчно ефикасни срещу процеждането на вода.

В община „Кайо Уесо” в Хавана Център има над 200 „общежития”, а в Стара Хавана, обявена през 1982 г. от ЮНЕСКО за наследство на човечеството, почти половината от населението живее в тези сгради при условия, не много по-различни от онези, които огласи през 1945 г. (!) Хуан М. Чейю Кармона: „Струпванията водят до най-отблъскващ промискуитет в тези свърталища на мизерията. В някои случаи има по две, три, дори четири семейства, събрани заедно в помещение, не по-голямо от 20 квадратни метра. Деца и възрастни, несемейни младежи от двата пола и брачни двойки в промискуитетно смешение спят, натъпкани в мизерните стаи”. Огромният дефицит на жилища, макар и тежък, не е единственият проблем, с който са принудени да се сблъскват кубинците. Съгласно един официален доклад 43 % от жилищата на острова са в задоволително и сносно състояние. Смята се, че около половин милион души живеят в къщи, негодни за обитаване поради състоянието си на остаряване, което ураганите и поройните дъждове са утежнили, и се държат неизвестно как благодарение на невидимите закони на чудодейната статика.

От всичките 47 000 сгради с над три етажа в Куба 85,1 % се нуждаят от ремонт, както признава през юли 2008 г. председателят на Националния институт за жилищата Виктор Рамирес пред Комисията за промишлеността и строителството на кубинския парламент. Само в Хавана около 26 000 души обитават жилища, на път да рухнат, както информира през април 2008 г. вестник „Хувентуд Ребелде”. Ивете Перес Вуелта, чиновничка от Министерството по жилищното настаняване, обяснява на вестника, че в столицата има към 1000 сгради с около 8000 жилища „в критично състояние”, а няма достатъчно дървен материал, за да бъдат укрепени, за да се предотврати сриването им. „Укрепването – заявява чиновничката – е дейност, при която винаги има нерешени случаи, тъй като дървеният материал още е проблемен в рамките на нашите възможности, а наличностите трябва да ги дозираме между планираното и всекидневните обрушавания, вариращи между едно и три”. Перес Вуелта отправя молба към засегнатите от критичното състояние на жилищата им да не се отчайват, защото „правителството и учрежденията по жилищните въпроси в столицата работят по стратегии за решаване на жилищния проблем при абсолютната яснота, че резултатите ще се постигат поетапно”. Докато това става, всички „заключват” пръсти, както правят живеещите в сградата на номер 17 на улица „Естреля”, между „Агила” и „Амистад”. Хаванчани я наричат Титаник, защото от 1970 г. бавно потъва, без да успее да рухне напълно.

Кубинското правителство обвинява блокадата за липсата на материали за строителство и ремонт на жилища. Но това не е вярно, поне не съвсем. В същия ден, в който рухва една сграда на хаванския крайбрежен булевард, на една пресечка от хотел „Довил”, през февруари 2006 г., Уго Чавес разкрива, че Куба ще изпрати на Венецуела през следващите дни половин милион тона цимент за ремонт на най-разнебитените квартали в Каракас. Два месеца по-късно, през април, Министерството по жилищните въпроси на Венесуела и строителното министерство на Куба подписват договор за построяване на 5700 жилища по оста Петаре – Гуаренас и 800 „жилищни решения” по оста Каракас – Ла Гуайра. Отклоняването на ресурси към „братската” Боливарова република Венецуела е поредното доказателство за „солидарността” на кубинското правителство в замяна на нефт и за сметка на кубинците.

Циклоните, които бичуват остров Куба, още повече увреждат жилищата, но въпреки срутищата малцина искат да ги напуснат, като главния персонаж в „Далечните дворци” на Абилио Естевес, Викторио, който обикаля града в руини, докато намира подслон в един изоставен театър. Това е художествена творба, но Викторио много прилича на Рейналдо, човек от плът и кръв, живеещ от години в „Капитолио”, полуразрушения театър в Хавана Център, където в един вече далечен ден е пял Гаетано Доницети. Съседка на Рейналдо е Мария, „оная от басейна”, както й викат, защото от години живее именно в празния басейн на покривната тераса на бившия хотел „Бристол”. Там си е струпала една колиба от няколко дъски и тенекии и никога не е имала проблеми с полицията. Точно обратното, Мария не е смятана за „самонастанила се”, води се в това „жилище” и си плаща като поп сметките за вода, ток и газ, които пристигат с желязна точност в първите дни на всеки месец.

Никак не е странно, че хора като Рейналдо и Мария са предпочели живота сред руините пред „временните” жилища, които осигурява правителството на останалите без дом поради разрухата. Тези жилища, къде-къде по-лоши от „общежитията”, са кюмезарници „последна грижа”, вдигнати на бърза ръка с панели в пустошта и с общ нужник. Стотици семейства не само в Хавана, но и на много други места в страната, като Олгин или Сантяго де Куба, едва-едва преживяват в тези джендеми при жалки условия, докато чакат с години да им отпуснат жилище.

В „Рио Верде”, близо до летището „Хосе Марти” на Хавана, 200 души споделят едно от тези „временни” жилища от по една стая за всяко семейство, без да се държи сметка за броя на членовете му, с покрив от фиброцимент и неизмазани тухлени стени. Тоалетната е за общо ползване – три външни нужника за всички настанени. Хигиенните условия са плачевни, не достига водата, а боклукът се трупа, без никой да се сети да го вдигне. В Луянò и Вибора, в околностите на Хавана, след десет години чакане на правителството не му хрумва по-добра идея от това да преобразува някои от тези места в окончателни жилища със съответния документ за „собственост”. По този мошенически начин намират решение на един досаден проблем и надуват все тъй магическата цифра на завършените жилища.

Из целия остров никнат като гъби маргинални квартали, присъщи повече на страна като Бразилия, отколкото на една Куба, където „това, което се прави, е да се дава повече на народа и да се разпределя по-добре”, както казва Фидел в Конгресния дворец на 17 март 2005 г. Малко вероятно е да са на същото мнение обитателите на „Ла Хата”, до еврейското гробище в Гуанабакоа; „Ла Гуинера”, в община „Аройо Наранхо”; или „Лос Поситос”, където дори „Хувентуд Ребелде” казва, че „замърсяването на околната среда може да се пипне поради количеството твърди отпадъци, които открай време трупа река Кибу”. В дъждовния период реката се разлива и колибите на „Лос Поситос” остават наводнени, докато в квартали като „Атарес”, намиращ се в самия център на столицата, проблемът е тъкмо липсата на течаща вода.

Идваш и оставаш са квартали от барачки, направени от дъски, листа поцинкована ламарина, картони… и всякакви отпадъчни материали от сорта, служещи за покрив на хилядите безработни, които отиват в столицата с надеждата да намерят работа, рядкост в източните провинции. Някои от тези квартали, като „Касабланка” в община „Регла” пред Хаванския залив, са почти на 20 години; други са по-скорошни, като „Ел Бачиплан” в Източна Хавана; „Блумер калиенте” в „Болиерос” и „Сан Мигел” в „Сан Мигел дел Падрон; но всички са излезли от един калъп – това са гета на мизерията, каквито ги има във всеки град на Латинска Америка. Отстрани на самия Площад на Революцията в Хавана, пред Националния театър, в отклонението, което води към булевард „Болиерос”, копторите на квартал „Ла Тимба” са най-добрата противоотрова срещу пропагандата за „щастливия свят”, която се лее от седалището на Държавния съвет, Централния комитет на Комунистическата партия и вестник „Гранма”, намиращи се на същия площад.

На 14 юни 2006 г. около 60 съкварталци от „Касабланка” излизат на демонстрация на Площада на Революцията, за да протестират, защото предстои изваждането им от техните жилища. Това необикновено за Куба събитие – и то на това място, невралгичен център на властта – показа волята на много граждани да защитават правото си на жилище без страх от последствията. Един от участниците казал: „Имаме продоволствена книжка, даряваме кръв на комитета и гласуваме за депутата от района. Единственото, което искаме, е да ни оставят там, където сме”.

Седмичното списание по антропология „Катауро” за много тесен читателски кръг, издавано в Хавана от Фондацията „Фернандо Ортис”, публикува в 2006 г. изчерпателен доклад за маргиналността в Куба. В труда, осъществен от двама изследователи на Центъра по антропология CITMA, се посочва, че, „разбира се, бедните и маргинални квартали като „Ромерильо”, „Пало кагао”, „Лас Ягуас” и в последно време кварталите Идваш и оставаш не са престанали да са част от нашата действителност дори при една социалистическа революция, която ограничава подобни деформации чрез демократичното си проектиране и интеграционните си стратегии”.

Истински слага пръст в раната социоложка от Центъра за психологически и социологически изследвания, посочвайки също в труд, публикуван в споменатото списание, че от политическа гледна точка понятието „маргинален квартал” се демонизира в Куба и се заменя с „нехигиенични квартали”. „Защо социологията трябвало да използва понятието „маргиналност”, щом това е общество, което систематично разширява границите на интегриране и на достъп до привилегии”, се пита авторката на труда и добавя, че процесът на маргинализация в градовете на Куба не е можело да бъде спрян, каквито и мерки да са се вземали или каквито и езикови похвати да са се използвали, за да бъдат накарани да изчезнат от действителността”.

На село положението с жилищата не е по-добро от това в градовете. Селяните живеят в къщи, не много по-различни от тези в други страни от региона, където няма толкова реторика, нито обещания за спасение, поне извън предизборните кампании. Това са мизерни къщи на бедняци, построени направо върху земята; кол-в-земята наричат в Куба тези, които са направени с перестите листа на кралската палма, без основи и с приковани с гвоздеи за гредите ламаринени покриви, които обикновено са лесна плячка за ураганите.

Парадоксалното е, че държавата се е превърнала в богат домовладелец, както презрително наричаше Фидел Кастро собствениците на жилища в началото на Революцията. Само в Хавана правителството притежава впечатляващи домове в изключителните квартали „Ел Ведадо”, „Мирамар”, „Кубанакан” и „Сибоней”, експроприирани, когато собствениците им напускат страната, или конфискувани по-късно поради „политически интерес”. Тези жилища, за които не се пестят средства за ремонтирането им, се наемат на шеметни цени от дипломати и работещи в Куба чужденци. Ползват се и като протоколни къщи за настаняване на специални гости, които често посещават острова, като Габриел Гарсия Маркес, Уго Чавес или Даниел Ортега и др. Някои жилища, например резиденцията на рода Араос в Сиего де Авила, превърната в болница, служат и до днес като алиби за прикриване на огромния бизнес с имоти на правителството.