За разлика от науката, историята на изкуствата не е разказ за прогреса. Вместо това изкуствата – литература, музика, живопис и скулптура – преминават през високи и ниски периоди с различна продължителност. В момента например в сферата на високото изкуство преживяваме нисък период. Ако се съмнявате в това, запитайте се произведението на чий съвременен романист, поет, композитор или художник очаквате с нетърпение? Няма да чакам отговора, защото съм сигурен, че едва ли ще успеете да посочите такъв.
Изтъкват се различни причини за актуалната низина, в която пребивават изкуствата. В литературата една от главните е доминацията на дигиталната култура: компютърът, таблетът, мобилният телефон – всички те стимулират краткотрайното внимание и повърхностната нагласа към живота. Вината често се хвърля и върху издателите. Петте големи американски издателски конгломерата – Penguin Random House, Hachette, Macmillan, HarperCollins и Simon & Schuster – вече не проявяват интерес към публикуване на така наричаната „литературна художествена литература“ (literary fiction), която всъщност е сериозна литература, смятайки я за твърде рискова от търговска гледна точка. Напоследък дори се говори за романи, създавани по сигурна търговска формула от изкуствен интелект.
Освен това има периоди, доминирани от определени литературни форми или стилове. В класическата древност това са били епосът, драмата, сатирата. Драмата е доминирала през Ренесанса, а поезията се утвърждава в началото на XIX век. „За да станеш първокласен поет, не е достатъчен големият талант“, заявява У. Х. Одън. „Трябва също да се родиш в правилното време и на правилното място“. Той е вярвал, че правилното време е между 1870 и 1890 г. – период на голямо раздвижване в изкуствата като цяло. Одън е роден през 1907 г. XIX век е също така великата епоха на романа в Русия, Англия и Франция.
В своето изследване „По-странни от измислица: животите на романа през ХХ век“ (Edwin Frank, Stranger Than Fiction: Lives of the Twentieth-Century Novel) Едуин Франк – човек с широка литературна ерудиция, който е редакционен директор на New York Review Books и създател на престижната поредица N.Y.R.B. Classics – разглежда съдбата на романа през ХХ век. Казвам „съдбата“, защото участта на книгите, както и тази на хората, зависи от условията, при които те възникват. Двадесети век, с двете световни войни, безкомпромисните идеологии и масовите убийства, беше не просто бурен. Той беше, както отбелязва Франк, „век на поразителни преобразувания“. Влиянието върху романа – тази литературна форма, чиято тема, ако цитираме заглавието на романа на Антъни Тролъп, е „Начинът, по който живеем сега“ – не би могло да бъде друго освен радикално. „По-странни от измислица“ е „историята на една експлодираща форма в един експлодиращ свят“.
Книгата, както отбелязва авторът в увода си, е също така „есе по литературна история, труд по описателна критика“. В двадесет и една глави Франк разглежда творчеството на тридесет и двама романисти. От авторите, занимавали се с критика на романа, той е най-силно впечатлен от Хенри Джеймс, Вирджиния Улф и Д. Х. Лорънс. Той не претендира за изчерпателност и в края на книгата си изброява още седемдесет и един писатели и романи, които, ако имаше достатъчно време и възможност, би могъл също да включи в нея.
Франк започва, като се спира не на произведение от ХХ, а от XIX век – новелата „Записки от подземието“ на Достоевски. Той разглежда тази сложна творба, публикувана през 1864, като предвестник на посоките, в които романът ще поеме през ХХ век. Отчасти сатира, отчасти пародия, книгата се наслаждава на парадокса. Разказвачът на „Записки от подземието“ е високо култивиран мазохист, който намеква, че може би книгата му е недоразумение. „Мисля, че сбърках още в началото, когато започнах да пиша тази история“, казва той към края, „тъй че това е не толкова литература, а изправително наказание“. Новелата няма нито щастлив, нито тъжен край, или изобщо какъвто и да е ясен завършек.
От тридесет и двамата романисти, за които Едуин Франк пише, трима – австриецът Алфред Кубин, японецът Нацуме Сосеки и германецът Ханс Ерих Носак – ми бяха напълно непознати. Смятам, че Франк надценява „Лолита“ и се впуска в излишно дълги разсъждения за романа на френския писател Жорж Перек „Животът. Начин на употреба“, който на мен ми се стори почти нечитаем. Той щедро възхвалява „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес – роман, за който писах преди години и който наистина ми се стори чудесен, но ми се искаше да бе по-добър; десет или петнадесет години самота щяха да са ми напълно достатъчни.
Много от стандартните романисти, писатели, които човек би очаквал да срещне в книга за романа на ХХ век, са представени и тук. Франк разглежда произведения като „Мисис Далауей“ на Вирджиния Улф, „Синове и любовници“ и „Дъгата“ на Д. Х. Лорънс, „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст, който Франк нарича „най-красивият роман на двадесети век“ – оценка, с която съм напълно съгласен.
В сърцевината на неговата монография стои откъсването на романа на ХХ век от романите на предишния век. През ХХ век се появяват произведения, фокусирани върху хомосексуалността, алкохолизма, антигероите, магическия реализъм и още много други теми, които нямат място в романите от предишния век. Франк никога не заявява директно, че за него романите от 1900-те са по-добри от тези на 1800-те, но това е внушението, с което останах от неговата книга – внушение, с което не съм съгласен.
Не е изненадващо, че няколко важни романа от ХХ век липсват в списъка на Франк. Например „Бабит“ и „Мейн Стрийт“ на Синклер Луис. Тези романи, независимо от художествените си недостатъци, научиха поколения американци да гледат отвисоко на средната класа. Джон Дос Пасос получава далеч по-малко внимание, отколкото заслужава, както заради литературните си амбиции, така и заради иновативната си техника.
Друг романист от ХХ век, който е пренебрегнат, е Уила Катър. Аз лично смятам, че Катър е най-добрата американска писателка на миналия век. Франк споменава нейния роман „Къщата на професора“ сред книгите, за които би искал да е писал, но съществуват също „О, пионери!“, „Песента на чучулигата“ и „Моята Антония“ (понякога наричани прерийната трилогия), както и може би най-необикновената от всички – „Смъртта идва за архиепископа“. Темата на Катър е онази велика, може би най-велика американска тема: имиграцията в една нова страна.
Един романист и автор на разкази, който Франк изобщо не споменава, е Исак Башевис Сингър. Когато понякога ме питат кой от писателите от последния половин век вероятно ще се чете и след петдесет години, Сингър е първото име, което ми идва наум. Неговите романи и разкази може да са наситени със сексуалност, но сексът – за разлика от романите на Норман Мейлър, Уилям Стайрън или Филип Рот – никога не е главно заради самия секс. Неговите разкази са за онзи далеч по-голям въпрос – спора на човека с Бог. Това, което Уила Катър и Исак Башевис Сингер имат, а твърде малко от другите романисти, обсъждани в „По-страни от измислица“, притежават, са главните, важни, велики теми. „Ах,“ казва Гьоте в разговорите си с Екерман, „какво може да е по-важно от темата, и какво е цялата наука за изкуството без нея? Целият талант е изгубен, ако темата е неподходяща. Именно защото съвременните творци нямат достойни теми, хората се чувстват неудобно при срещите си с всяко изкуство на съвременността“.
Франк посвещава цяла глава на Гъртруд Стайн, озаглавена „Американското изречение“. В нея твърди, че чрез своя стил „тя допринесе за трансформацията не само на американския роман, но изобщо на романа на XX век“. Той се концентрира върху езика ѝ, като пише: „Преодолявайки чувството на несигурност, неадекватност и изолация, което е белязало нейното детство и интелектуалното и сексуалното ѝ съзряване, тя създава инструмент, който ѝ позволява да изрази и изследва своите най-характерни и интимни теми – своята сексуалност, женственост, философски уклон, любов към думите и словесните игри, едновременно детински и изтънчени“. Всичко това може и да е вярно, ала нищо от него не прави Стайн особено четивна.
Добре известно е влиянието на Стайн върху Ърнест Хемингуей. Франк пише: „Стайн, казваше Хемингуей, ме научи да пиша. Тя дава и епиграфа към първия му роман „И изгрява слънце“ – „Вие всички сте едно изгубено поколение“. Проблемът тук е в самото творчество на Хемингуей. Той е смятан за великия американски романист. През 1952 последното му значимо произведение, „Старецът и морето“, е публикувано изцяло в списание Life, по онова време най-популярното списание в Америка. През онези години редица писатели признават, че стилът на Хемингуей им е оказал влияние, което е било невъзможно да бъде избегнато.
Но не и днес. В общи линии романите на Хемингуей бяха погубени от най-безпощадния от всички критици – Времето. През 1978 в статия за American Scholar историкът Александър Гершенкрон извежда три критерия за добра книга: тя трябва да бъде по своята същност интересна, да бъде запомняща се и да може да се препрочита. За съжаление, Хемингуей издържа само втория от тези тестове и днес вероятно не си заслужава да бъде четен след навършване на двайсет и една години.
Двайсети век може и да разшири тематичния обхват на романа, но не допринесе за неговото задълбочаване. Х. Дж. Уелс, Ръдиард Киплинг и Андре Жид не могат да се сравняват с Чарлс Дикенс, Антъни Тролъп и Джордж Елиът. Нито пък френският роман от миналия век може да се мери с романистите на XIX век – Балзак, Стендал и Флобер. Руският роман, от Пушкин до Исак Бабел, остава без конкуренция. Би могло да се твърди, и аз лично го правя без колебание, че Лев Толстой е по-велик писател от Уилям Шекспир. (Франк включва в своята монография руския романист от XX век Василий Гросман, но не споменава Александър Солженицин.) Д. Х. Лорънс (роден 1885), Вирджиния Улф (родена 1882), Марсел Пруст (роден 1871) и Хенри Джеймс (роден 1843), всички те имат своите литературни корени в XIX век.
Но именно сега романът от всички епохи търси читатели. Водещ литературен жанр в продължение на повече от два века, днес романът изглежда с неясно бъдеще. Нито една друга литературна форма не се ангажира толкова пряко с човешката природа, нито една в най-добрия си вид не превъзхожда другите форми на мислене в своето взаимодействие с човечеството в цялото му разнообразие, и никоя не се занимава толкова дълбоко с истините на сърцето. Загубата му би била с неизмеримо значение.
Превод от английски Стоян Гяуров
Joseph Epstein, Done in by Time. The Lamp – а catholic journal of literature, science, fine arts, etc.
