Един добър приятел, православен български свещеник, тези дни отпразнува двадесет години, откакто е създал семейство със своята съпруга („презвитера“, ако не греша, така се нарича жената на свещеника). Мисля си, какво ли е за една млада жена да бъде десетилетия наред в особения път, очертан с тази дума. Такива жени са едно от най-особените, миниатюрни „малцинства“ в нашето общество. Много ярко очертана група, заради специфични изисквания към техния живот, към връзката им с техните съпрузи, а в същото време – като че невидимо малцинство, без ярки външни отлики. Ще видиш някоя съпруга на духовник, върви си по улицата, както всички други жени, влачи някаква торба с покупки, води едно или повече деца към градина или училище, и хич няма и да разбереш, не и по външния вид, че това е домакиня, в чийто дом духовникът живее втората половина от своя живот, тази, която не живее в мястото на свещенодействието. А свещенодействията, професиите тоест, които не са професии, а призвание и посвещение, те освещават цялото същество – телесно и психическо, духовно и морално – на човека. Невъзможно е да се отдели единият му свят, този в храма, от другия, този в дома. И жената, която е ако не „началник“, но поне пълен и главен отговорник за този дом – тя е свързана, вплетена по някакъв начин, по много силен начин, със свещенството на своя любим, на своя избраник.
За самия духовник, който е облякъл расо на млади години, е ясно, че животът се променя веднъж завинаги, поемайки свещенството. Но това е двойно обричане на нечий живот в служба – защото духовникът не е сам, а съществува в неразделната връзка със своята жена. Колко ли трудности преживяват, известни само на тях?
Всички ние, които познаваме интимните си отношения с нашите си т.нар. „половинки“ (каква дума само!, винаги ме е дразнела, но все пак уцелва нещо много вярно), ние знаем как не обичаме вътрешният свят на връзката ни, семейна или „свободна“ връзка, да бъде осветяван прекалено много, да надзъртат в него погледи, да става център на внимание. Една от причините – искаме си свободата. Искаме си правото на свободно решение, сами да определяме с кого, за колко и докъде. Дразним се на бракоразводния съдия, когато започне да ни задава много въпроси, щом се явим за разтрогване „по взаимно съгласие“. Какво ни пита толкова, какво му е работа, нали ние помежду си сме наясно? И сме готови да преживеем края, краха на връзката си, това се счита в крайна сметка за „нормално“. Как ли стоят нещата за презвитера и презвитерата? Може би, пак по мярката на собствения си живот и мнение, ние отвън си мислим, че на тях някак свободата им е ограничена. Че имат прекалено тежка рамка на „условията“ на своя брак. А дали пък не е обратното, дали нямат свобода поне що се отнася до тези „условия“ – не им се налага да мислят за брака като за „временна възможност“ – защото животът на свещеника постоянно е в контакт с онова, което е над-временно, а той самият стои в разговора за вечното. Отговорността на тази „двойка“ е много по-сериозна, поставена е на различно място в живота им.
Мисля си, че ако понякога един мъж може да бъде спасен от една жена – в смисъл, тя да го подкрепи, когато е угнетен; да бъде плътно до него, дори и други да го предават; той да бъде за нея герой, когато в живота му не се удава никакво геройство; да го зарадва, когато тъгата приижда; да пази тайните му; тя да го прави красив в отражението на очите си, дори и да не е вече същият младеж, какъвто е бил някога… Ако всички тези неща за един мъж могат да бъдат направени и подарени само от една жена, мисля си – колко ли и колко ли много прави една жена, съпруга на свещеник? На онзи, който е ръководител и нещо като глава на по-голямо семейство, на своята църковна общност, в храма, в обществото от вярващи. Дали много пъти оцеляването на такива крехки общности, освен на силите свише, не се дължи и на малката, на пръв поглед невидима служба на жени в името на любовта? На първо място любов свойска и човешка, романтическа, любов към момчето, младия мъж, към човека, когото жената е избрала – и оттам любов, която го крепи този мъж в неговия труд и постоянни препятствия. За духовника те са много, твърде много, геометрически растат с броя на неговите последователи, слушатели, на онези, за които има да се грижи. Любов, която помага да се премине през поводите за отчаяние, през неща, които само с воля няма как да превъзмогнеш. Места в тесния път, по които собствените сили никак не достигат, и освен силите свише, има сили отблизо, сили човешки. И така, навярно тази любов – на жената, непозната за мнозина, на съпругата-презвитера – става любов далеч извън своето лично и израства до любов, която е тъкан от тъканта на самата общност, там, където хора търсят спасението си.
Става ми винаги смешно, като чуя този „дебат“, за правото само на мъжете да служат, да бъдат ръкополагани, да бъдат презвитери. Ето, имам и още една реплика, ако някой пак попита защо „в църквата“ няма жени духовници. Е, как да няма?
