Романът в спомени „Подковаването на скакалец“, публикуван от издателство „Изток-Запад“, въвежда читателя в размишления върху пътя на хляба, войната и хората, глада и лишенията, картините, музиката и книгите, живота на улицата, големия страх, срама на съществуването, душевните терзания, любовта, поезията и истината.
Войната и хората
През есента Съветският съюз обяви война на България и Червената армия прекоси Дунава. В Ботевград цареше напрежение, не се знаеше как ще се развият събитията. Говореше се, че пред настъпващите съветски войски властите ще избият политическите затворници. А между тях имаше и много интелектуалци – лявата идея е поначало интелектуална. И тогава евакуирани в Ботевград софийски културни дейци, сред които баща ми, художникът Илия Бешков, писателят Орлин Василев, музикантът Филип Кутев и много други, се вдигат да освободят затворниците. (Помня как подтичвах отстрани, изгарян от любопитство и страх.) Всички очакват съпротива от охраната, полицията, жандармерията. Но когато стигат до затвора, за тяхна изненада директорът ги посреща с думите:
– Хайде бе, момчета, докога ще ви чакам? Ето ви ключовете, аз бягам.
Отключват килиите и пускат арестантите – сред тях има и видни комунисти. Прегръдки, сълзи!
По-късно Орлин Василев използва тази случка, за да си изкара документ за активен борец против фашизма. Баща ми, като „честен до глупост и глупав до честност“, никога не се възползва от тази облага.
Завръщането ни в полуразрушената София беше трудно и мъчително. Баща ми, още неукрепнал от болестта, успя да наеме един изоставен военен камион опел блиц. След като натоварихме покъщнината и се сбогувахме с бате Станко и баба Юрдана, която плачеше поради раздялата с „натрапниците“, поехме през студената нощ към столицата. Камионът боботеше като „летящите крепости“ в небето и аз скимтях от страх сред куфарите и денковете. Тогава ме взеха в кабината на шофьора, а помощникът му седна отпред на калника. Лъкатушещият път, осветяван от мятащите се фарове, пред които притичваха черни сенки, беше още по-страшен. По едно време чух как засвистя вятър, някакво прегазено животно изквича и аз се разплаках. Шофьорът намери една лампичка с магнит, залепи я под арматурното табло ниско в краката ни и тази светлинка малко ме успокои. От умора съм заспал и сънувах бомбардировачите.
В София ни очакваше изненада. В къщата, където живеехме на улица „Добромир Хриз“, у хазаите на първия етаж бяха настанени съветски офицери. Сред тях имаше и една едра жена, Наташа, която пушеше махорка и ругаеше с дрезгав глас. Всеки ден преди обяд при нас се качваше огромен войник, нейният ординарец, с молба за гореща вода, за да пият чай. Войникът подвикваше още от стълбището:
– Кипяток! Кипяток!
Тогава руският език не беше обичаен и разбирането ставаше главно със знаци и усмивки. Степан бе сламенорус, синеок, лицето му беше изядено от сипаница, а на колената на бричовете му имаше зашити големи ромбове, може би за да издържат повече при пълзене. Докато кипнеше водата, Степан седеше на миндерчето в кухнята, взимаше ме на коленете си, галеше ме по главичката с мечешката си лапа, толкова внимателно, сякаш държеше бебе, а от очите му къпеха едри сълзи. За първи път през живота си видях човек да плаче, без да издава звук. От левия джоб на куртката си Степан вадеше омачкана снимка и показваше момченцето си, което не беше виждал с години и навярно никога повече нямаше да види, защото само след десетина дни вихърът на войната отнесе всички към Берлин. Говореше се, че след победата оцелелите в тези битки ги пращали на лагер, само защото са видели живота в Европа.
Степан си тръгваше с много благодарности и отнасяше котелката с кипяща вода, за да дойде пак на следващата сутрин. Съветската офицерка, вероятно голям началник, беше ярка жена.
Баща ми често се спираше с нея на входа на дома и двамата разговаряха на френски. Оказа се, че тя скоро има рожден ден и баща ми ѝ занесе цветя. Но понеже нямаха ваза, той предложи временно сватбения подарък на майка ми – красиво инкрустирана ваза от матов кристал – с очакването после да си я получи обратно. След заминаването на разквартируваните офицери баща ми си потърси вазата, но от нея нямаше и следа, бяха я отнесли – това силно огорчи майка ми и породи много упреци и разочарования, които с времето се задълбочиха.
Глад и лишения
За нас , жителите на столицата , настъпиха дни на глад и лишения. По магазините се намираха само зеленчуци, нямаше месо, брашно, сирене, масло, яйца. Хората още в зори се редяха на опашка пред месарниците, с надеждата „да пуснат нещо“, но най-много да докарат карантия или кокоши глави и крака. Всичко друго отиваше за фронта.
За утеха баща ми с горчива усмивка разказваше как през 1941 година бил мобилизиран и как стигнали с влак до Скопие, където войските на Царство България се били установили „за вечни времена“. Там владеел неописуем глад. Градът бил разрушен от атакуващите немски части. Край вагоните с наши войници минавал някакъв по-изискан македонец с вратовръзка, показвал капан за мишки, в който пърхало птиче, и с висок глас викал:
– Ялате да видите прочутото мадагаскарско врабче, кое яде само отбрани житни зрънца, а кога нема нища, яде всичко.
Нашите войници се смеели, а по-милостивите му подхвърляли по къшей хляб.
Такъв глад мореше София след 1944 година. Баба ми и дядо ми още по-рано се бяха преселили в столицата, за да помагат на дъщеря си. Наели бяха жилище близо до нас. Покрай стената на Военното училище баба береше киселец, лапад и коприва и сготвяше супичка от „зеленище“, както галено я наричаше. Супата ставаше много вкусна – баба умееше да готви по някакви стари пловдивски рецепти. Но това не беше достатъчно, за да растат децата здрави.
Поради недохранване се разболях от жлези – лека форма на туберкулоза. Настаниха ме в бараките на ИСУЛ и там ме лекуваше проф. Братан Братанов, приятел на баща ми като социалдемократ. В неголямо помещение бяхме настанени десетина деца, страдащи от различни незаразни болести. До моето легло спеше едно момиче, Диана, с признаци на жълтеница. Тя от сутрин до вечер седеше на прозореца, гледаше дърветата с птиците и пееше. Един ден, по случай някакъв празник, професор Братанов ни раздаде шоколади, лично донесени от Швейцария. За първи път усетих неповторимия горчиво-сладък вкус. Всеки шоколад беше увит със станиол в различен цвят. Диана ми предложи замяна – нейния шоколад срещу моя станиол. С изумление приех.
Тя започна да изглажда станиолите върху стъклото на прозореца и те ставаха гладки и блестящи. Диана предпочиташе красотата пред лакомствата.
След като ме изписаха, при липсата на лекарства единственото спасение беше „силна храна“, но месо и яйца не се продаваха никъде. За да се запушат изпълнените с течност кухини в белите ми дробове, трябваше да приемам калций. В аптеките нямаше. Затова майка ми обикаляше къщите на съседите, които получаваха колети от село, и молеше за черупки от яйца. Стриваше ги в едно пиринчено хаванче, което издаваше приятен камбанен звън, и ми ги даваше да ги пия с чай от мащерка. А баща ми между часовете си в Музикалната академия ходеше на Женския пазар да намери нещо „питателно“ за ядене. Веднъж, много доволен, се завърна с топка бито масло, но когато я разряза, оказа се, че това е добре омазана малка зелка. Беше и тъжно, и смешно. Селяните продаваха стари птици на много високи цени и един ден баща ми се появи с мършава кокошка, която за голяма изненада бе снесла яйце в торбата. Майка ми го обвари, а баща ми го наряза на тънки резени и го раздели между мен и брат ми, за да си обогатим всекидневната „циганска баница“ – препечена на котлона филия черен хляб, полята с олио и поръсена със сол и червен пипер. Нарекохме кокошката Маришка, а баща ми ѝ скова на балкона кафез, в който тя всеки ден снасяше по яйце. А когато престана да снася, баща ми я закла зад къщата с една брадвичка. Кокошката се замята без глава и опръска всичко наоколо с кръв. Майка ми я вари цяла нощ, за да стане годна за ядене, но аз само плачех за Маришка и не можах да хапна от нея, макар че всичко беше заради моето здраве.
Баща ми имаше студент, Михал, от Оряхово, който много го тачеше и дори го бе поканил на гости да опитат заедно оряховска гъмза с пържоли. Баща ми отиде и остана очарован от гостоприемството на тези обикновени, но много сърдечни хора. След време, по Коледа, получихме по пощата от Михал дървен куфар, пълен с пресни, току-що напълнени луканки. Баща ми ги сплеска с точилка и ги провеси в килера да съхнат. Един ден открихме, че луканките са наядени. Започнахме да дебнем за крадеца и накрая той се хвана. Беше малко пъргаво птиче с шарена главичка и жълти перца – влизало през прозорчето на клозета и си кълвяло от свинските наденици. Баща ми го хвана в ъгъла и ни даде да го разгледаме – било щиглец. Накрая го пусна, като му се закани „да не прави повече така“. Тези луканки ни изхраниха през зимата, като майка ми ги режеше на много тънки резени, „за да стигне“.
Хлябът, който ядяхме, беше с цвят на пръст, приготвяха го от ръж, къклица, трици и какво ли не още – много лесно се ронеше. По едно време на пазара пуснаха в малки количества бял хляб, пухкав и дъхав. Когато майка ми донесеше самун от близката фурна, аз го „нападах“ и тя все ми се караше:
– Не нагъвай, нека да има за всички.
Затова с едната ръка гризях филия черен хляб, а в другата държах къшей бял – като десерт.
Картини, музика, книги
Трябваш е „да пазя леглото“. Слушах как здравите деца викат под прозореца, смеят се, играят на „Кралю-порталю, отвори порти“. Не ми даваха дори да ставам, защото можело да ми се случи нещо с дробовете. За да се развличам, разглеждах пощенски картички с репродукции на велики художници, събирани от баща ми в албум за фотографии. Така развих интерес към живописта. Особено харесвах картината на Арнолд Бьоклин „Островът на мъртвите“, също автопортретите на Дюрер. А най-дълго, като омагьосан, разглеждах „Сикстинската мадона“ на Рафаело.
След години, когато я видях в Дрезденската галерия, не можех да повярвам, че съществува. По-късно узнах, че на гроба му в римския Пантеон пише:
ILLE HIC EST RAPHAEL, TIMUIT QUO SOSPITE VINCI,
RERUM MAGNA PARENS ET MORIENTE MORI.
ТУК ЛЕЖИ РАФАЕЛО, ОТ КОГОТО ПРИРОДАТА СЕ БОЕШЕ,
ЧЕ ЩЕ Я НАДМИНЕ, ДОКАТО БЕ ЖИВ, А КОГАТО УМРЯ,
ТЯ СЕ УПЛАШИ, ЧЕ ЩЕ УМРЕ ЗАЕДНО С НЕГО.
Когато прочетох това, сълзи рукнаха от очите ми – толкова ми се стори величествено!
Харесвах „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи. Много по-късно бях в Париж. Видях прочутата му творба в Лувъра. Още от входа през стъклената пирамида ме пресрещаха налепени снимки на Джокондата и указателни стрелки – нали всеки бе дошъл в музея, за да зърне нейната мистична усмивка. На първия етаж бе изложен портретът – неголям, покрит с бронирано стъкло, пред него дървен парапет и заграждения, а двама негри пазеха картината от злонамерени посетители. Пълно бе с японци, които непрекъснато щракаха с модерните си камери, за да отнесат в азиатската си татковина доказателството, че са били в Европа, във Франция, в Париж, в двореца Лувър край Сена и там са снимали прочутата жена с почти дръпнати очи. С мъка си пробих път до парапета и постепенно се натъкмих точно срещу образа.
Това, което веднага ме порази, беше, че портретът имаше малко общо с десетките репродукции, които се продаваха навсякъде в различни размери и разцветки. Опитах се да разбера къде е разликата и какво се случва. Препречих с длан пред очите си образа на Мона Лиза и започнах постепенно да го откривам. Видях едно почти мъжко чело, подобно на челото на Леонардо, после лика на една не тъжна, но уморена от познание жена. И сякаш в един миг тази жена съзря нещо непознато, може би красиво детенце, и нежно му се усмихна, доброжелателно и запленено, с лека ирония, без надежда за взаимност. Отдръпнах дланта си и усмивката изчезна, сякаш аз бях очарователното дете, което си тръгва завинаги. И това се повтори многократно – портретът трептеше, усмивката ту се появяваше, ту изчезваше, картината бе жива, по-жива от хората, които я разглеждаха през своите фотоапарати.
Към музиката ме привлякоха домашните концерти, които се провеждаха в бащиния кабинет – баща ми на цигулката, майка ми на пианото. Най-много обичах концерта на Вивалди в ла минор. После слушах как майка ми – пианистка с академично образование – свири с вдъхновение ноктюрните на Шопен и баладите на Григ. Така детството ми започна сред болести и изкуство.
Накрая спасението дойде в книгите. Баща ми още като студент бе купувал много книги. Вкъщи имаше два сандъка, пълни с всякаква литература, които аз от любопитство тайно преравях и скоро бях запленен от чудото на словото. Някъде на шест години се научих да чета – първо текстовете под илюстрациите, а после и целите книги. Някой ми беше подарил книжка с черно-бели картинки и стихчета под тях. Заглавието беше „Гого знае много“ – до ден днешен не зная кой е нейният автор. Разказваше за едно непослушно момче, оставено на необитаем остров, за да се вразуми. Гого обаче се справя чудесно сам и по подобие на Робинзон Крузо си изгражда обиталище, включително с радиостанция, като антените опъва межди рогата на два жирафа. Толкова ме впечатляваше този Гого, че тайно си мислех дали няма начин да избягам на такъв остров. После изгълтах дебелите романи „Стас и Нели“ на Хенрик Сенкевич и „Без дом“ на Хектор Мало, а също „Дневникът на един ученик“ на Едмондо де Амичис. Бях ги научил почти наизуст и знаех всяка илюстрация на коя страница се намира и към какво се отнася. Сцените от тези книги бяха толкова живи в съзнанието ми, че и след години ги смятах за част от моя живот. След време дойдоха и приключенските романи на Емилио Салгари, Рафаел Сабатини и Карл Май с Винету и Поразяващата ръка. С най-голям трепет обаче четях историите на Том Сойер и неговия приятел Хъкълбери Фин, разказани с необикновена топлота и хумор от Марк Твен. Двете американски момчета станаха за мене образец на весел и пълнокръвен живот, какъвто исках да имам и аз. Наред с това обичах спомените на Максим Горки – с пълно вживяване препрочитах „Моите университети“. Осъзнах, че на света има по-бедни, но по-щастливи деца от мене.
Безрадостният дом
Баща ми, Константин Константинов, беше човек с разбито здраве. Вечерта на 10 януари 1944 година, когато станала една от най-тежките бомбардировки над София, той лежал в кардиологията на Александровската болница със сърдечен инфаркт. Цялото крило на сградата било разрушено, оцелял единствено ъгълът на втория етаж, където било леглото му. Наоколо всичко се сривало, избухвали бомби, а той гледал в полумрака иконата на Богородица на стената и се молел, макар да беше атеист. Когато взривовете поутихнали, започнал да вика за помощ. Отговорил му някакъв глас, че наблизо има неизбухнала бомба и ако до сутринта не се взриви, ще го свалят. Като се поразвиделило, баща ми по халат и чехли започнал сам да се смъква по развалините и успял да стигне до болничната алея. Там спрял един офицер и му казал, че има сърдечен инфаркт, та да го настанят някъде. Офицерът извадил пистолет и го заплашил:
– При толкова много мъртви не ме занимавайте със себе си, иначе ще ви разстрелям!
Някакъв прислужник видял треперещия ми баща и го отвел в моргата – там поне щял да има покрив над главата. На сутринта дошла гальотата на боклукчията, който редовно събирал отпадъците в болницата. Баща ми се примолил и онзи го настанил върху боклука. Така стигнали до Орлов мост, откъдето скоро щял да тръгва автобус за Ботевград. А там вече сме били евакуирани ние – майка ми, аз и брат ми. Баща ми се качил в автобуса, хората го видели, че е по болничен халат, купили му билет и го загърнали с одеяло, дали му и да пие нещо сгряващо. Той се разридал от вълнение и благодарност. Така пристигнал при нас и постъпил в Ботевградската болница.
Баща ми е от Елхово. Израсъл в семейството на учител, който гледал овце – с една даскалска заплата какво можеш данаправиш. Баща ми отрано се увличал от музика, направил си сам цигулка от парче дъска с телове за струни. Бил беден, но амбициозен, записал се в Музикалната академия. Като студент поради безпаричие понякога си варял супа от вестници. Опитвал да изкара някой лев като хамалин на гарата, но веднъж трябвало да пренесе куфарите на свой заможен състудент – хвърлил ги на перона и побягнал. Все пак успял да завърши академията и дори да специализира в Дрезден. После станал диригент в Пловдив, а накрая – учител по музика в София. Взел часове в Музикалната академия, там спечелил конкурс за доцент, а после стигнал до професор и се хабилитирал със значим теоретичен труд.
Кабинетът на баща ми не беше голям, но в него имаше всичко необходимо за научната му и преподавателска работа. В средата се простираше широка разтегателна маса, на която баща ми пишеше трудовете си. Там се кипреше жълта фруктиера, пълна със занимателни неща – шарени моливи, дребни антикварни предмети, стари писалки „Кавеко“ и „Монблан“, шишенца с разноцветно мастило, една бензинова запалка с размерите и формата на картечен патрон.
Много обичах да се ровя сред тези потайни и магически неща. Зад гърба на баща ми имаше етажерка с най-важните му справочници, речници и помагала. Често ги разглеждах, зачитах се в дебелата „Енциклопедия на Братя Данчови“ от 1936 година, където откривах нови и нови чудеса. До масата бе сложена кушетка, на която баща ми при случай си почиваше, а над нея бе окачен негов маслен портрет, рисуван през 1935 година от колегата му в Бургаската гимназия Петко Задгорски – след време именит художник. Но най-значимото нещо в кабинета беше пианото „Блютнер“, купено през военните години. На него баща ми преподаваше уроците си по солфеж. В стаята винаги беше силно задимено – баща ми пушеше цигара след цигара и в опита си да ги намали, ги разрязваше на две и ги пъхаше в цигаре – тогава още нямаше цигари с филтър.
А пък майка ми беше „родена принцеса“. Израсла като галеница на семейството, тя винаги е била ласкана, обожавана, обгрижвана, всичко ѝ се е поднасяло наготово. Била е ярка красавица. След пловдивското „Дойче шуле“завършила Музикалната академия, владееше отлично немски и френски. Срещнали се с баща ми на Панагюрските колонии, където през лятото се събирали ергени и моми. Тогава баща ми бил на 36, а тя на 27 години – вече и двамата попрецъфтели.
Майка ми не беше бояк човек – възпитана бе да получава, а не да дава. Бяха различни с баща ми и навярно затова са се харесали. Баща ми бе активен, динамичен, а майка ми, „мома от сой“, обичаше да си почива и да мечтае. Женят се през 1939 година – в началото на Втората световна война, – на другата година се раждам аз, а после и брат ми. И изведнъж животът се стоварва на главата на майка ми – война, грижи, деца, сиромашия.
Социализъм с човешко лице
През юли 1968 година в София се откри Деветият световен младежки фестивал. Надойдоха млади хора от стотици страни. Но за мен най-важни бяха чешките студенти – беше се случила невероятната „Пражка пролет“. Всички говореха за обновление, за „социализъм с човешко лице“, бяха възбудени и щастливи. Имаха вяра в „теорията за конвергенцията“, изложена от съветския ядрен физик Андрей Сахаров – представата, че ако в нашата система се запазят предимствата на социализма и се усвоят предимствата на капитализма, ще заживеем в истински хуманен обществен строй.
В Младежкия дом срещу Народното събрание се проведе голяма дискусия. Чешките младежи разпалено обясняваха как в страната им ще се установи „демократически централизъм“, как предложенията за управлението ще се правят „отдолу“ и въз основа на тях ще се вземат решения „отгоре“ – на базата на марксическото „единство и борба на противоположностите“.
След официалната дискусия протече в една странична зала разговор между отбрани студенти. Изучавал бях философия, тогава смятах себе си за „истински“ марксист и съзнавах, че е непостижимо от феодално общество, каквото бе съществувало в Русия, да се премине направо към социализъм. Единствено с политическа принуда можеше да се наложи такава илюзия. И там, на този студентски разговор, аз – с целия си ум – се изправих и заявих, че техният „социализъм с човешко лице“ е неосъществим, а така нареченият „демократически централизъм“ крие вътрешно противоречие – понятията „демокрация“ и „централизъм“ са несъвместими, това е нещо като „дървено желязо“. Основният проблем остава – ограбването на личната свобода! Разказах как у нас наричаха младежите „суинги“ и „зози“ и ги пращаха по лагери, за да чукат камъни за партийни домове и резиденции на властниците, как на момчетата насилствено режеха тесните панталони и им стрижеха дългите коси, а на момичетата с къси поли удряха по бедрата неизтриваеми виолетови печати. Разказах как с очите си съм видял да арестуват на „Раковска“ студенти, само защото по полска мода носеха ямурлуци с дървени клечки вместо копчета. Никакво „човешко лице“ не беше възможно!
Всички ме гледаха като онемели, взимаха ме за провокатор, а навярно и самите внедрени агенти на Държавна сигурност смятаха, че по нечие нареждане агитирам против „Пражката пролет“. Защото в партийния официоз „Работническо дело“ вече бе излязла статия, в която чешкият порив към политическо обновление се заклеймяваше като „призив към контрареволюция“.
Още преди фестивала много софийски интелектуалци, за които откриваха сведения, че са „вражески настроени“, бяха „прибрани“. А на неудобните чуждестранни гости отказваха визи. Така и Битълсите не бяха допуснати на младежкия фестивал, въпреки тяхното желание да участват. Под лозунга „Мир и дружба“ се извършваше грозна милиционерска разправа.
На 21 август армиите на страните от Варшавския договор навлязоха в Чехословакия, „за да възстановят свободата и демокрацията“. Настъпиха „Чешките събития“. На този ден аз участвах в снимането на филма „Езоп“ – съвместна българо-чехословашка продукция. Бях статист, облечен в одеянието на източен благородник, но филмът не ме интересуваше толкова, колкото отношенията ни с чешките актьори. Владееше напрежение, но всички се пазеха от политически изказвания. Когато по радиото съобщиха за военното нахлуване, в което имаха дял и български войски, настъпи колективна паника. Чехите не желаеха да разговарят с българи, уединиха се, някои плачеха от тревога за семействата си. Режисьорът Рангел Вълчанов, наши актьори, наред с Георги Калоянчев, също плачеха или смутено се споглеждаха.
Не смеех да вдигна очи към никого, изпитвах срам и неловкост, сякаш сам бях извършил престъпление.
След десетина години посетих Прага. Обиколих стария град, по Карловия мост преминах в Мала страна и влязох да разгледам бароковата църква „Св. Николай“. Когато свещеникът разбра, че съм от България, изрече с презрение:
– Вие смазахте „Пражката пролет“!
Ето как всички българи бяхме дамгосани заради деянията на нашите управници. Никога не проумях какво значи „колективна вина“…
Ивайла
Амбициозният ми приятел Георги Василев сътрудничеше с дописки на „второпартийния“ вестник „Земеделско знаме“. Много държеше да ме запознае с прочутата журналистка Ивайла Вълкова, която бе негов професионален кумир. И един ден ме заведе у тях на улица „Иван Вазов“.
Ивайла се оказа необикновена жена. Некрасива, но с изключителен чар и привлекателност. Ходеше с пиратска превръзка на едното око, защото живееше с опасността от „отлепване на ретината“. Омъжена бе за цигуларя от Музикалния театър Петър Петров – като дете му викали Петърчо и от това станало Чото. Беше красив мъж с дълбоки очи и кадифен глас. Знаеше великолепно испански език, който бе научил сам. Веднъж, посред нощ, разбудил Ивайла, за да ѝ сподели откритието си, че на староиспански глаголът matarlo (убивам) означавал също „целувам“ – тоест убивам с целувка. Сприятелих се с Чото и много го харесвах тъкмо поради странностите му.
След доста лутане най-после си намерих „работа по специалността“. С препоръка на Ивайла станах вестникар – назначиха ме в „Софийски новини“, многоезично седмично издание към агенция „София прес“. Не желаех да се занимавам с политика, затова се заех с хумористичната страница на вестника. Издирвах карикатури, кръстословици от чужди списания, изготвях многозначителни „репортажи“, озаглавени „Дневникът на един Марсианец“. Така прописах по-сериозно. Започнах да публикувам малки импресии в списанията „Отечество“, „България днес“, „Български курорти“. Снимките към тях правеше младият фотограф Иво Хаджимишев, с когото скоро се сприятелихме. Пред себе си вече имах бъдеще. Но не задълго.
В „Софийски новини“ пристигнаха двама журналисти от „Нойес Дойчланд“ – гедерейското съответствие на нашия партиен орган „Работническо дело“. Интересуваше ги съвместна дейност и „обмяна на опит“. Прикрепиха ме към тях, за да ги разведа из България. Тръгнахме към морето. Разгледахме старинните църкви в Несебър и после седнахме в бара на „Международния дом на журналистите“ в Златни пясъци да се освежим. След порядъчна разпивка, започнахме разговор за съдбата на журналиста в наши дни. Двамата немци един през друг се заоплакваха, че в техния вестник владеел дух на властолюбие, материалите им минавали през многократна цензура, докато бъдат разписани от главния редактор. А от тях се искало невъзможното – да представят буржоазния Запад като загнил и упадъчен, а социалистическите страни като процъфтяващи и благоденстващи. Ето и сега трябвало да набавят информация за успехите на младежта в българското селско стопанство, но не им показвали нищо, само ги насочвали за сведения към агенция „София прес“. Обясних им с усмивка, че от тази агенция могат да получат само официална, но не и достоверна информация.
На следния ден заминахме обратно за София. В колата мълчахме и не се поглеждахме, сякаш бяхме извършили нещо срамно. Когато се появих в редакцията, веднага ме повикаха при директора на агенцията Спас Русинов. Там беше и партийният секретар. Подложиха ме на разпит и ме обвиниха, че като служител на „София прес“ съм опетнил името на агенцията, като съм заявил, че тя разпространява само проверена информация.
(Гедерейските журналисти ме бяха изпреварили!) Не отрекох нищо, напротив, подчертах, че според изказването ми тъкмо от агенция „София прес“ може да се получи истинска, официална и проверена информация. Навярно немските колеги не са ме разбрали добре и са побързали да се самозастраховат. Изразих готовност да застана пред тях и да потвърдя думите си. Но двамата „колеги“ вече бяха отпътували за социалистическата си родина, преди да се сгъстят облаците над главите им. Шефовете не ме предадоха на „заколение“, за да не се излага агенцията, но бързобързо ме уволниха с мотива, че ми бил изтекъл „пробният срок“.
Ивайла Вълкова ме ценеше и след случая с двамата немски журналисти внимателно ме предупреди, че във връзка с предстоящото честване „25 години социализъм в България“ се готви списък на неблагонадеждни софийски интелектуалци за изселването им и аз съм включен в него.
Сепнах се и реших, вместо да чакам, сам да се изселя.
Самоизселване
Приятелят ми Драгомир Петров се интересуваше от иманярски легенди и тайни, затова ме бе придумал да му монтирам микрофонче в трабанта, та като пътува с иманяри, да записва техните разкази за местонаходища на съкровища.
Така един есенен ден тръгнахме с колата му за родопското село Гела, където преди години – като преводач на немския писател и режисьор Юлиус Тинцман – ми бяха предложили почти на безценица изоставена къща. Времето беше лошо, валеше обилен и сякаш неспирен дъжд. Листата на дърветата бяха вече окапали, но нагоре в планината още зеленееха букове и червенееха череши, а при село Широка лъка почти всичко наоколо беше осеяно само с борове и смърчове. Свихме по разкаляния коларски път към Гела, но докато се усетим, пропуснахме отклонението по дървеното мостче над реката. Ами сега? Ако спрем в тази кал, навярно нямаше да можем да потеглим отново. Решихме да продължим до близкото село Солища и там да обърнем.
Когато стигнахме до „хорището“ на Солища, дъждът вече беше спрял, но духаше влажен и режещ вятър. За да се постоплим, влязохме в малкия „смесен магазин“. Това беше едно от чудесата на селския бит: по рафтовете видяхме напитки, пакети захар, олио, брашно, край тях кутии с винтове и водопроводни части, а до гумени цървули и въжета бяха подредени електрически крушки, чукове и тесли. В една голяма щайга ухаеше прясно докаран родопски хляб. По средата на магазинчето се издигаше кръгла печка от варел, в която бумтеше радостен огън, а отгоре се грееше чайник с коркова запушалка на човката. Край зачервеното кюмбе бяха насядали селяни и пушеха, а един мустакат старец свиреше на гайда протяжна мелодия.
Поздравихме и магазинерът ни запита като по каква работа сме в Солища.
– Ами бяхме тръгнали за Гела да купувам къща, но сбъркахме пътя – отвърнах.
– Никак не сте сборкали, и тук има кощи за продан.
После с блеснали очи се обърна към мен:
– Аратлик, галяш ли понч?
Не разбирах какво ме пита. Ако кажех „да“ или „не“, можеше да стане беля, хората бяха сърдечни, но навярно и докачливи. Затова измънках нещо неопределено. Тогава бай Ангел вдигна чайника от кюмбето, отхлупи тапичката и ми наля в малка чаша някаква жълтеникава течност. Отпих и се намерих в рая! Толкова приятна, леко парлива и дъхава напитка не бях опитвал никога!
(После разбрах, че въпросът му е означавал на местния диалект: „Приятелю, обичаш ли греяна ракия?“)
В магазина тъкмо влезе едър мъж с лесничейска чанта през рамо. Бай Ангел го запита:
– Волко, ти нали продаваш твоята коща?
– Продавам я.
– Тези хора са дошли да купуват. Ще им я покажеш ли.
– Бива.
Така тръгнахме с бай Вълко Грудев, бригадира на селото, по стръмното пътче покрай църквата. Вървяхме, вървяхме, катерихме се, от дъжда всичко беше мокро и хлъзгаво. Най-после стигнахме до последната къща на склона, по-нататък беше вече само гората.
– Това е! – отсече бай Вълко.
Огледах къщата – двуетажна, разделена на две. Лявата част представляваше обширен обор, а над него бе плевнята. Покривът ѝ бе застлан с цепени чамови дъски, наричани тука „капаци“.
Те бяха леки и устойчиви на дъжд и сняг, защото водата се стичаше по ненаранените от трион смолисти жилки и не проникваше в дървесината. Върху останалата част от покрива бяха наредени тикли – едри каменни плочи, а само отпред имаше малко керемиди.
Влязохме вътре и аз ахнах. Стаите не бяха големи, но с дървени дялани тавани, леко опушени от времето. По стените личаха вградени долапи, а в задната стая на горния етаж видях мусандра – голям дървен шкаф с резбовани врати. И горе, и долу имаше огнища. В един килер бяха накачени „вирюги“ и други уреди за домакински работи и селски труд – бурилки и чурилки, сърпове, паламарки, мотики и чукове за клепане на коси. В ъгъла открих потънала в прах очукана „харкома“ (котел), стар „рудан“ (чекрък) и голям трион за рязане на дърва – „жага“. Къщата миришеше на старост и отминал живот, в гредите проскърцваха дървояди. Всичко толкова ми хареса, че веднага се съгласих на предложената цена. Дадох всичките пари, които носех у себе си като капаро, и си стиснахме ръцете. Остана да се уредят някои документи, да се извади „натурален акт“ на имота, и след някой и друг месец щяхме да се явим пред съдията в Девин за изповядване на продажбата.
Излязохме на двора и онемях. Облаците се бяха вдигнали над планината, отсрещният рид Карлък блестеше в късната светлина на деня. Пред него, точно срещу къщата, се извисяваше куполът на невисок връх с вид на стар вулкан. Между склоновете на планината пълзяха валма от мъгла и се виеха покрай Турлата, като ѝ придаваха неземен и магически вид. Гледката беше толкова красива и истинска, че не помръдвах от възхищение.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
