На 28 януари 2003 г. руският президент Владимир Владимирович Путин по време на посещението си в Киев полага своя подпис под двустранния международен договор между Руската федерация и Украйна, който определя сухопътната гранична линия между двете страни. Под „руско-украинска държавна граница“ договорът разбира линията и вертикалната повърхност, която преминава по нея и разделя държавните територии (суша, вода, недра и въздушно пространство) на страните. От украинска страна договорът е подписан от президента Леонид Кучма. Украйна го ратифицира на 20 април 2004 г., а Руската федерация на 22 април. Договорът е влязъл в сила от датата на размяна на ратификационните грамоти – 23 април 2004 г.
Този договор имам предвид, като казвам, че подкрепям подписа на Путин. Самият руски президент обаче се изгаври с международното право, с договора и със собствения си подпис под него. Като нападна брутално държавата, която самият той е признал за суверенна, той се подигра със своята чест и с честта на страната си. С погазването на договора се превърна в клетвопрестъпник, а по-късно се превръща и в престъпник, като заповядва бомбардирането на жилища и убиването на цивилни граждани.
Този договор оправдава думите, приписвани на Бисмарк, че „нито един договор с Русия не струва дори хартията, на която е написан“. Автентичността на това изказване на „железния канцлер“ не е потвърдена, но варварското потъпкване на руско-украинския договор показва неговата основателност.
Самият договор е кратък, състои се само от 6 члена, затова мога да цитирам някои текстове от него. В уводната част се казва, че се „основава на разпоредбите на Договора за дружба, сътрудничество и партньорство между Руската федерация и Украйна от 31 май 1997 година“. А член 5 уточнява, че „уреждането на въпросите, свързани със съседни морски пространства, се извършва по споразумение между договарящите се страни в съответствие с международното право“. Най-важната и неподлежаща на никакви интерпретации част от договора е картата, която е приложена като неразделна част от него. Договорът е съставен в два екземпляра, по един на руски и на украински език, какъвто уж не съществувал. Но подписът на Путин стои и под украинския текст.
След като руската армия прегази украинската граница, очертана в този договор, руската пропаганда започна да изтъква десетки оправдания за агресията. Прави го със същата безцеремонна циничност, с която Мария Захарова твърдеше седмица преди инвазията, че „само луди хора без морал допускат, че ще нападнем Украйна“. По този повод отново можем да цитираме думи на Бисмарк, чиято достоверност обаче е потвърдена: „Никога не вярвайте на русите, защото дори те не вярват на себе си“. Изказването има отношение и към нашата страна, тъй като германският канцлер го е направил преди началото на Берлинския конгрес през 1878 г.
Войната, която Русия води срещу Украйна, отдавна надмина по продължителност войната между СССР и Третия райх – 1418 дни, а преди две седмици надмина и Първата световна, в която страните воюват 1567 дни. По всичко изглежда, че Путин се готви да надмине и Втората световна, която е продължила 2077 дни. Нито той, нито неговите поддръжници се смущават от първоначалните заявки, че Украйна трябваше да бъде сразена за три дни. Не се притеснява да се похвали, че е превзел още едно украинско село или че е напреднал с още един километър. Само за жертвите не споменава нито дума. Все едно че руската армия не дава жертви. Всички наблюдатели обаче твърдят, че жертвите им са много повече от украинските. Както впрочем е било през цялата Велика отечествена война – на Източния фронт руските жертви надхвърлят многократно германските. Това е унизително за армия с претенциите на руската и е цинично спрямо руския народ, който е не по-малко потърпевш от безсмислената война, която неговият президент води. И освен че показва технологична изостаналост, лесното жертване на своите опровергава техния слоган „Своих не бросаем“.
Путин започна войната срещу Украйна по същия начин както Хитлер срещу СССР – доверявайки се не на компетентните, а на угодниците. Това гарантира провал. До един момент той се компенсира от пропагандата, но след четири и половина години война, огромен брой жертви и световна изолация само зомбираните не се питат – защо беше нужно всичко това? Ако беше нормална държава, чрез дипломация Русия можеше да постигне повече от своите цели, отколкото с тази злочеста война, краят на която не се вижда. Но след като се качиха на влак без спирачки, единствено им остава да надуват свирката на пропагандата.
Пропагандата не е само Дугин, Песков и Захарова. Лентата „Г-н Никой срещу Путин“ на Павел Таланкин показа на света как пропагандата е навлязла в руските училища и заслужено получи Оскар за най-добър документален филм. Той самият е обикновен учител в малко руско градче и лично е преживял всичко, което показва. Не е имал намерение да прави филм. Изпълнявал е разпореждане на образователното министерство да снима как се провежда патриотичната пропаганда сред учениците. Така става свидетел на изопачаването на фактите, вижда как учителите са принудени да декламират пред учениците си опорни точки за „денацификация“ и „демилитаризация“ на Украйна. Във филма е записан самият Путин да казва, че „не военните командири печелят войните, а учителите в училищата“. Трябвало да изтрие видеата от пропагандните занимания, след като ги прати на руските власти, но той не го прави. Прехвърля ги на дискове и с тях напуска Русия. Така се получава филмът.
Не подценяваме разбира се и „богоравния“ Дугин. На откриването на Международния икономически форум в Санкт Петербург в началото на този месец той заяви, че експоненциалното нарастване на конкуренцията между великите сили създава фундаментално нови категории заплахи за Русия в пет ключови измерения: геополитика; идеология и политика; демография; икономика и технологии, и че е дошло време да се обсъдят дългосрочните стратегии за развитие на Русия в светлината на основните заплахи, пред които може да се изправи страната през следващата четвърт на XXI век. Всичките му анализи са през призмата на заплахите към Русия.
Русия нападна Украйна, защото се чувствала заплашена. Пак се налага да цитираме Бисмарк – „превантивната война е самоубийство поради страх от смъртта“.
Украйна с нищо не заплашва Русия. Тя имаше третия по големина ядрен арсенал в света и след Будапещенските споразумения от 1994 г. го предаде на Русия. Предаде и голяма част от конвенционалните си оръжия. Тя се разоръжи, а Русия се довъоръжи.
Но сега – какъв цинизъм – Украйна трябвало да се демилитаризира, че и да се денацифицира. Украинският национализъм не е нацизъм. Дълго време украинският народ е бил лишен от държава и на украинците е внушавано, че са руснаци, че нямат история, нямат език, нямат култура, тоест отнета им е базата, на която се формира всяка една нация. А крайни и радикални националистически течения съществуват във всички държави. Достатъчно е да погледнем само тези, с които България граничи. Естествено и в Украйна съществуват такива. В Русия съществуват още повече. Това не е основание една държава да напада друга!
Вече и ние нямало да даваме оръжие на Украйна. То и досега не сме „давали“.
Трябвало да се търси дипломатическо решение. Светът не е спирал да го търси от деня на руската инвазия. Тръмп преговаря с Путин. Миналата седмица Зеленски му изпрати писмо и предложи среща. Путин отхвърля всичко.
Чу се, че Радев лично му се обадил и с твърд тон му заявил, че тази война няма да се реши с оръжие. Но това, разбира се, е анекдот.
