При по-старите авторитарни режими – колкото и жестоки да са били те – възможността на тираните да извършват престъпления, им е била давана винаги от едно ограничено количество жестоки, морално пропаднали субекти, с каквито всяка общност и във всяко време, уви, разполага. Тъкмо затова и мащабът на извършваното от тези режими зло е бил винаги ограничен. Ако не е принадлежал към „убийците” обикновеният гражданин дори не е бил поставян пред избора да участва или да не участва в злото на своите управляващи.
Особеността на тоталитаризма е, че при него този избор неимоверно разширява обхвата си и даже – той практически е поставен пред всички и непрекъснато. Привидността, че това не е така, че това е „преувеличение” и че пред това да решат дали да вършат или да не вършат престъпление са били поставени само „комунистите” и „нацистите” идва оттам, че пред всички останали въпросният избор в тоталитарната държава не се поставя във вида: всички вие или ще трябва да убивате или ще трябва да откажете да убивате, а по един доста по-перфиден начин. За да поясня това, нека си послужа с примера, с който ни предизвиква героя на Джонатан Лител от нашумелия му роман „Доброжелателните”.
Известно е, че в първите години на национал-социализма в Германия, Хитлеровата власт решава и провежда т. нар. план „Евтаназия”, съгласно който са унищожени всички без изключение психически болни и увредени хора в Третия райх. Съвсем ясно е, че непосредствените убийци на тези стотици и хиляди човешки личности, освен разпоредилата това власт, са онези „оператори”, които са пускали смъртоносния газ в камерите за екзекуция. Но съвсем ясно е също, че план с мащаба на „Евтаназия” въобще не би могъл да бъде осъществен без съдействието на много и много други хора: например, на администраторите от различните болнични учреждения, които е трябвало да изпратят от картотеките им талоните на регистрираните при тях болни, на кварталните полицаи, които е трябвало да ги издирят по адресите им, на служителите от „Бърза помощ” и шофьорите на линейки, които е трябвало да ги закарат до концентрационните пунктове, на медицинските сестри и санитари, които е трябвало да ги съблекат и подготвят за екзекуция и т. н. Още по-преди това планът не би могъл да се осъществи без съдействието на инженерите, които е трябвало да произведат детайл по детайл камерите за обгазяване, на работниците от химическите фабрики, които е трябвало да произведат и доставят газа. Кой е убил психично болните в Германия? Извършили ли са това онези, които са предоставили поисканата от държавата информация от картотеките; извършили ли са това шофьорите на линейките, строителите и инженерите, работили по изграждането на смъртоносните съоръжения? В най-непосредствен, буквален смисъл – безспорно всички те въобще не са извършвали нещо по-различно от присъщото на професиите им. И същевременно ясно е – че без техните действия, без сумата от всички техни действия, престъплението „Евтаназия” буквално не би могло да се извърши. Нацистките екзекутори не биха могли да обгазят всички психично болни в Германия, ако в Германия нямаше работещи администратори, работещи инженери, работещи строители, работещи железници. Което означава, че към всички тези хора – съвсем независимо, че целе-съобразяването на действията им не е изхождало от тях самите – е било отправено предизвикателство – предизвикателство към нравствената им свобода, която и те, както и всички хора въобще имат. И ето тук трябва да се забележи, че това предизвикателство не е било отправено към тях във формата на избора: всички вие ще трябва да убиете, или да откажете да убиете, но във формата избора – вие администраторите, или ще трябва да подадете документите на болните от вашето заведение, или ще трябва да откажете да го сторите. Вие, шофьорите, или ще трябва да си вършите рутинната работа, или ще трябва да откажете да си я вършите. И т. н. и т. н. Да, като краен резултат от вашите действия тези хора ще бъдат убити (и вие не бихте могли съвсем да не бъдете осведомени за това). Но те ще бъдат убити от нас, не от вас. Тъй че вас никой не ви кара да избирате дали да убивате или не, а дали да продължите да преглеждате картончета, да карате линейки, да строите съоръжения, или да не правите всичко това.
Пак повтарям, без всички тези действия на огромното мнозинство от обществото тоталитарното зло не би могло да бъде извършено и в този смисъл изборът на отказа от съдействие е изискуем. И ето, тук вече се пита: би ли могъл наистина да бъде извършен в масов мащаб този избор и най-вече: по-лесно или по-трудно е той да се извърши, отколкото избора да се пусне или да не се пусне газът? Защото нека да помислим: едно е да те карат – под страх от репресия – да натискаш спусъка на зареден пистолет в главата на завързан човек, да те карат да убиваш или да отказваш това. Тогава ти си поставен пред ясно и ултимативно изпитание – да избереш безспорно (и пределно) зло или да го откажеш. Ако го откажеш, ти би могъл дори да загубиш живота си, но ще го загубиш като останеш безспорно един нравствен, достоен човек. Съвсем друго е обаче да те карат – пак под страх от репресия – да изпратиш картони на психично болни хора от една институция в друга, да закараш линейка от точка А до точка Б, да отидеш на манифестация (да, казвам, да отидеш на манифестация, защото повсеместното струпване на хора на такъв тип тоталитарни мероприятия също съдейства на тоталитарната власт: щом никой с нищо дори с най-нищожен жест, дори с обикновено оставане в къщи не се съпротивлява в тази държава, то значи, в нея може да се прави всичко – дори да се убива). В тези случаи никой не те поставя пред изпитанието на извършиш или да откажеш несъмнено и непосредствено зло. Но ето защо ти си и много по-малко склонен да се решиш да откажеш това действие. Изборът между ясните и непосредствени добро и зло, твърдя аз е по-лесен, а не по-труден, въпреки привидността на обратното (по-тежко е, казват, да откажеш да убиваш, по-героично е). Но избралият злото на убийството, независимо дали го е избрал леко или трудно, е престъпник (първият, при това е жесток човек, вторият – страхливец), отказалият пък го, пак независимо, дали лесно или трудно – е нравствен герой (храбър или не-храбър). По-трудно е да приемеш да станеш безспорен престъпник, което означава – по-лесно е да откажеш това. Но дали е така лесен изборът между това да изпратиш определени картончета от картотека, да закараш една линейка, да отидеш на манифестация, или да откажеш да направиш тези неща? Избралият да ги направи сякаш не е с несъмненост престъпник (той никого не „убива”, дори инициативата за действието му, което, да, съдейства на убиващите, не изхожда от него). Но това пък значи, че и отказалият да ги извърши, не е с несъмненост нравствен герой. Повтарям, едно е да откажеш да убиеш, съвсем друго – да откажеш да отидеш на манифестация. Та нали ако те смажат при отказа ти да убиеш, ще те смажат като един проявил храбростта да не убие човек, докато, ако те смажат при отказ да отидеш на манифестация, ще те смажат като един безумец, ще съсипят живота ти като на един „отказал да иде на манифестация”. Дали тогава да се решиш на последната храброст не е безкрайно по-трудно? Аз подчертавам, че естественият отговор на този въпрос с нищо не променя факта, че извършването на всички тези рутинни действия, съдейства (или поне позволява, поощрява) извършването на тоталитарното зло. Аз обаче обръщам внимание, че ако биха проявили храбростта да откажат извършването на рутинните си действия, с които съдействат за достигането на мащаба на тоталитарното зло въпросните хора, от които сега, с късна дата бихме я изискали, не биха били „борци”, „участници в съпротива”, „морални герои”. Те биха били само анонимни люде, отказали да изпращат картончета, отказали да карат линейки, отказали да ходят на манифестация – маниакални максималисти, осъдили се на репресия заради неспазване на елементарния обществен ред. Как тогава да очакваме такава храброст? И може ли въобще, да се очаква масово проявата на такава храброст? Ние направо бихме могли да се обзаложим, че ако едно цяло общество бъде поставено пред избора да стреля в главите на завързани хора или да откаже да го стори (независимо от заплахата, с която този избор бива принуждаван), числото на отказващите да стрелят би се оказало много по-голямо от това на съгласяващите се. При тоталитарното престъпление обаче, огромното мнозинство от обществото е поставено не пред този избор, а пред избора да продължи ли да извършва рутинните си дейности (които, всичките, по един или друг начин, са мобилизирани и организирани да съдействат на престъплението) или да се откаже да ги извършва – именно тях, рутинните действия. И поради това, числото на отказващите винаги се оказва много по-малко отколкото на съгласяващите се. Точно в това е и дяволската същност на тоталитаризма.
