Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в., публикувано е в сборника “До моя съвременник”, част I (Фондация “Комунитас”, 2015).
Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща ме върне към твърде пресните ми спомени от българската действителност, у мен неизбежно откликва едно много ярко чувство, идващо от дълбините на тази действителност — ПОДОЗРЕНИЕТО. Без значение какво и кого си спомням, виждам очи, които не вярват, които подозират, които се безпокоят, често пъти страхуват. Колко пъти върху лицата на всички, които познавам съм виждал въпроса: „Кой знае кой си и какво искаш?“ Въпрос, отправян към всекиго и спрямо всекиго, сякаш от всекиго може да се очаква всичко. Но дори когато изразът е липсвал, човек винаги е разбирал, че подозрението си стои — неизбежно, неотстранимо.
Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния български характер. То е доведено до жизнена степен, далеч надвишаваща нормалното човешко подозрение, и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на невероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 г. Въпреки твърде мъчителната и изпълнена с изпитания историческа съдба, българинът никога не е живял под страха на непрестанно подозрение. Върнете се назад и погледнете онова, което отличава вас, съвременните българи и достоверните портрети на нашите прадеди, нарисувани от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков… Може ли някой да твърди, че подозрението е господстваща черта в характерите на дядо Либен, или на Вазовите „Чичовци“ или на кой и да е от Йовковите селяни? Подозрението, основателно или неоснователно, го няма и при българите на Талев. А ако то някъде съществува, то е в кръга на нормалните човешки реакции и твърде далече от морето на всеобща национална болест или лудост.
„В България всеки подозира всекиго.“
Подозрението завладя нашата страна върху черните крила на страха. По същество постоянното подозрение е един от изразите на постоянния страх. И тъй като страхът има своите реални основания, то и подозрението лежи върху солидна основа. За нещастие подозренията на мнозина български граждани в края на краищата са били оправдани от живота и затова никой не може да им отнеме правото на лична бдителност, правото да ви подозират. Но въпреки това, като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдана, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично царство на човешкото доверие. В действителност всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много работата на диктаторите.
С всички свои безогледни действия партията и нейната държавна машина успяха да създадат тази огромна по количество и качество отрова — подозрението. Колко пъти сме чували трагичния възглас:
„Не вярвам никому! Не вярвам и на себе си!“.
Като приемем, че подозрението не е само липса на доверие, но и предположение за прикрита заплаха, виждаме явно, че режимът у нас не само не вярва на народа, който управлява, но и го смята за потенциален враг. Защото този режим е изградил в резултат един огромен институт, чиято задача е да подхранва, отглежда и материализира подозрението. Ужасният факт е, че обществената организация у нас се отнася към всеки член на обществото като към потенциален враг, който трябва да се следи непрестанно и чиито действия са във висша степен подозрителни. Всеки у нас може да приведе стотици доказателства за тази нестихваща подозрителност на режима, която твърде често води до измислянето на врагове дори когато явно ги няма. Думата подозрителност се заменя в този случай с по-благополучната дума — БДИТЕЛНОСТ. Принципът на доверието между общество и индивид, върху което всяко нормално човешко обществено устройство почива, у нас е пожертвуван абсолютно стопроцентово, за да бъде заменен от принципа на подозрението. И ако обществената организация непрестанно подозира отделния гражданин, то последният съвсем логично се отнася със същото подозрение спрямо обществената организация. Оправдано или неоправдано режимът подозира българските граждани в съзнателен или несъзнателен опит да му се противопоставят и да го разстроят. Оправдано или неоправдано, българският гражданин подозира режима в постоянен опит да му отнеме нещо, да го ограничи още повече и направи още по-зависим. И тъй като режимът се представлява от хора, то фактически подозрението е между хора и хора. А тъй като не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима, тъй като без съмнение освен явните му представители съществуват огромен брой тайни представители, подозрението върви във всички посоки.
Не по-слабо е подозрението вътре, в представителите на самия режим, които са в непрестанна борба за надмощие, при която те се опитват да увлекат колкото могат повече привърженици. Така че, веднъж създадено от болната структура на диктатурата, подозрението непрекъснато се подхранва от непрестанната борба за власт, от непрестанното възникване на всевъзможни врагове и на взаимна ненавист.
Не познавам нито един представител на властта, който някога да не е изразил подозрението, че някой друг се опитва да му вземе мястото. Всъщност това е постоянното състояние на управляващите у нас. Очакването всеки момент отнякъде, изневиделица да дойде ритникът, който да ги изхвърли от заеманото място. И тъй като животът пребогато потвърждава през цялото време тези подозрения (нека не се впускаме във всеизвестни примери), човек едва ли би могъл да ги вини, че те прекарват 90 на сто от времето и живота си, за да подозират и гадаят откъде ще дойде ударът. Но което е още по-трагично — у нас се ДЕЙСТВУВА ПО ПОДОЗРЕНИЕ, което означава, че се действува по ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ, по ЧУВСТВО ЗА ОПАСНОСТ, което много пъти е заблуждаващо и невярно. Сигурен съм, че съотношението на хората, пострадали от неоснователни подозрения, спрямо тия пострадали от оправдани подозрения — е огромно.
Това е просто следствие от параноичния характер на идеология и режим. Познавам не един и двама способни хора, изхвърлени завинаги от служебното им поприще въз основа на подозрения, които никога не са били оправдани, нито ще бъдат оправдани. Но познавам също хора, които направиха фантастични кариери с умението си да бдят, т.е. да плашат силните си господари с купища подозрения и така да бъдат сладко-горчивата необходимост на всяка власт. Може би, за да се реализира властта на всекиго, има нужда от подозрения. И те й се доставят.
Но това, което ме засяга, не са извратените отношения между едно диктаторче у нас и друго кандидат-диктаторче, а отношенията между обикновените българи, които са отровени във висша степен от параноичната действителност. Нямам никакво намерение да оспорвам законното чувство за самосъхранение, което страхът е развил у всеки наш гражданин, и което повелява всеки да внимава. Въпросът е за прекаляването, за твърде волното участие на фантазията при адресирането на нашето подозрение. Защото, нека отбележа, твърде лошо е, ако заради един или двама безчестни граждани ние не само сметнем, че такива са всичките ни приятели, но отгоре на всичко намерим за оправдано собственото си безчестие. И това е, от което най-много ме е страх — че недостойното поведение на някого си става извинителна бележка за нашите собствени грехове.
Най-популярното обвинение, което обикновените български граждани отправят неказано един към друг, е, че са свързани по таен начин с Държавна сигурност. Като прелистим списъка на хората, които познавам, мога да кажа, че няма нито един, за който отнякъде да не ми е казано: „Внимавай, не се знае кому точно служи!“. Предполагам, че на огромен брой хора същото е казано за мен и за приятелите ми. Имаше време у нас (предполагам, че сега е същото), когато повечето от разговорите ни се занимаваха с това да се говори кой е „кука“ и кой не е. Знам не един и два случая, когато нищо неподозиращи и напълно невинни хора бяха надарявани от нашите въображения с майорски, полковнишки и дори генералски пагони от Министерството на вътрешните работи. Ако някой постигнеше някакъв успех, макар и в съвсем неутрално поле, ние веднага решавахме, че Държавна сигурност е зад гърба му, ако някой тръгваше за чужбина, ако някой си купеше по-особена кола, ако някой просто вечеряше с важна личност — той биваше обявяван за човек на Държавна сигурност. Ако някой беше по-смел и критикуваше (което ние не смеехме) обяснението беше пак същото. Ако някой имаше хубава любовница, или пък беше добре информиран, ако му повишеха заплатата, или му отпечатеха стихосбирка, или пък излезеше положителна статия за него, нашето подозрение бликаше отново и отново. Ако човек беше чудак, носеше предизвикателно брада или разказваше милиционерски вицове — пак му лепвахме етикета. Един мой познат случайно попадна в плувен басейн с министъра на вътрешните работи — половин София на другия ден го произведе генерал от съответното ведомство. Всичко това, което другите имат или получават, а ние нямаме, но го искаме, се обяснява най-лесно по този начин. Човекът е такъв и такъв. Не искам да кажа, че няма такива граждани. Идеята ми е, че всичко е ужасно преувеличено. Един режисьор отказа опасна постановка. Веднага го обвинихме, че е таен човек. Друг режисьор храбро я прие. Пак го обвинихме, защото другояче не можехме да си обясним храбростта му. Това ни е станало дълбоко вкоренен навик и най-лесно оправдание, за да извиняваме в края на краищата себе си. Някога, в производството, един познат началник измисли цяла мрежа от врагове просто, за да оправдае некадърността си. Близък режисьор отдаде провала на своята постановка изключително на внедрени отвън врагове, когато беше ясно като бял ден, че концепцията му за пиесата бе погрешна.
Но нека подчертая, че не смятам, че вината за това тотално взаимно подозрение е равномерно разпределена. Като оставим настрана реалните източници за подозрение, защото наистина съществуват много тайни хора с тайни задачи, то преувеличението се подхранва според мен главно от два източника — отхвърлените неудачници, и самите тайни граждани. Казах, че е изключително удобно човек да оправдава успеха на другите и собствения си неуспех като приписва на хората нечестни методи. Колко горчиво озлобени граждани вървят и наляво и надясно прошепват за своя преуспяващ противник „ами той си е специален човек!“. И от друга страна, ако някой започне да се изявява като личност в какво да е поле, ако той внезапно стане притегателен център на вниманието на другите, ако жъне категорични и независими успехи, тогава, за да съсекат с един удар популярността му и отдалечат хората от него, самите органи на сигурността подхвърлят, че той е „техен човек“. И често пъти, това е достатъчно, за да отдалечи приятели и почитатели.
Защото ПОДОЗРЕНИЕТО, това е прекъсването на нормалното общуване между хората, прекъсването на ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ КОНТАКТИ между човек и човек. Подозрението предизвиква веднага неискреност, притворство, външна учтивост, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. Вместо прям, силен и вълнуващ разговор идват мълчание и дежурни фрази. Подозрението е най-силното оръжие на алиенацията в комунистическото общество. То е главният фактор на отчуждението, на неразбирането. Колко пъти с болка съм установявал, че човекът отсреща не ми вярва, защото смята, че зад всичко, което му казвам, стои нещо друго. Колко пъти аз съм бил измъчван от подозрения, че внезапната, привидно искрена емоционална експлозия на някого не е поредно представление. Колко пъти, сграбчван от подобна параноя, съм се задушавал в желанието си да се „изприкажа“ пред някого, а подозрението ме е възпирало.
Но кой печели от тази оргия на всеобщо подозрение у нас? Този, който е заинтересован хората да нямат истински контакти, да нямат истински разговори, да не знаят и да не се познават един друг, да се боят един от друг и никога да не застанат в една редица. Затова подозрението се поощрява. Бедата е, че хората, които го разпространяват, започват да си вярват. Има нещо трагично във факта, че колкото повече един гражданин вярва, че е подозиран, толкова повече му се струва, че той е нещо, че заема важно място в света и живота. Познавам хора, които биха умрели, ако им се докаже, че никой не ги подозира за нищо. В замяна на това, колкото по-високо човек се изкачва в обществената йерархия, толкова по-силно параноята расте. И тогава сякаш самовнушението, измислицата стават реалност, защото гражданинът на голямата власт най-често действува по подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина никой не може да разбере кое какво е.
Подозрението е една от нашите най-мъчителни болести, защото, когато човек внезапно се намери в чужбина всред съвсем друг свят, където напълно отсъства натискът на всекидневното подозрение, струва му се, че е загубил мястото си в живота. Боя се, че ние толкова свикнахме да подозираме, че много трудно ще отвикнем.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.