Разговор с проф. Александър Кьосев[1]

Проф. Александър Кьосев е филолог-българист и историк на културата. Специализирал е във Великобритания, Франция и Унгария. Дългогодишен преподавател е в Софийския университет, Нов български университет, както и в Гьотингенския университет, Германия, и Колумбийския университет, Ню Йорк. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на няколко знакови книги и на близо 100 научни студии и статии, публикувани на различни езици.

В една ваша публикация в социалните мрежи цитирате „лаф“ от Немската гимназия: „Всичко е подтекст, контекст и иносказание“. Контекстът е, че настанаха времена на липса на по-горните. Какво имате предвид с това?

Tози пост беше шега. Toй самият е „пълен с подтекст и иносказание“. Намеквах, че тогава, в състояние на несвобода, сме общували обикновено с иносказателни послания, но спестих, че това не е никак добре. Направих това, защото съм стреснат от друг, настоящ проблем: да не би днес да общуваме главно с буквални изказвания?

При иносказателното общуване винаги се казва нещо допълнително, покрай буквалното, често това второ съобщение е по-важно от първото. Но то трябва да бъде разкрито, човек трябва да се сети за него. В размяната на реплики има, така да се каже, игрови момент, а има и риск, защото може да не се сетиш и да не разгадаеш гатанката – тогава изпадаш от играта. Но има и интелектуална работа, евристика – има я у онзи, който измисля иносказанието, а и у този, който го разшифрова. В последна сметка всяка преносна реч, всяка фигура и тропа, и особено метафората, имат нещо от творческата гатанка в себе си. То трябва да бъде разгадано, така в дори обикновения разговор има скрито микрооткривателско усилие. Дигиталната култура унищожи това. Защо и как е друг въпрос, след малко можем да го обсъдим.

Но да се върнем назад във времената на моята Немска гимназия и социализма. Не сме си давали сметка, но зад това, което правехме тогава, имаше скрито политическо условие. Живеехме в общество, в което публичният език беше фалшив. Беше новоговор, подобен на описвания от Оруел, където думите казват едно, а смисълът им е точно обратният. Затова и всичко, което се казваше публично с този комунистически новоговор (той отдавна беше стар, навичен и водеше до това, което Хавел нарича „живот в лъжата“), се възприемаше с изначално подозрение. Всички буквални съобщения бяха заплашени от идеологическата плява, която беше плъзнала от пионерските лагери до пенсионерските сбирки. Официалният комунистически новоговор беше задължителен, той пък роди свой неофициален двойник: по това време Иван Кулеков роди фразата: „Ние имаме национален език и той е езоповският“. Тоест срещу езика на тоталната пропаганда се говореше с контраезик от притчи, алегории и подтекст – но не само в Немската гимназия, цялото общество се беше научило да говори така, с иносказания. Освен прякото слово на единици дисиденти смелчаци, това беше единственият начин да се казват онези истини, които иначе бяха забранени, завоалирано, с гатанки, намеци и вицове. Затова като свой косвен ефект новоговорът роди сложна игрова и иносказателна словесна контракултура, цялата базирана върху каскада от скрити послания. Този вкус към преносното и неявни значения на думите, към скритите послания и конотациите, към нюансите на езика и към онова, което трябва да се разшифрова, беше обусловен от самата политическа рамка, беше талант, породен от тоталитарната неволя. И когато рамката отпадна, и нещата можеха да се казват вече в прав текст, включително да бъдат извиквани като гневни истини в публичното пространство, нуждата от език на иносказанията изчезна. Масовизираният през 90-те години жанр на паресията – рисковото казване на истината публично в очите на тирана – унищожи езоповския език. Може би част от сложната култура на иносказанията и фантастичните алегории се запази само в привилегированите пространства на високата литература, както показват тогавашните романи на Борис Христов и Любомир Канов, докато в обикновените житейски ситуации и особено по площадите на 90-те, по пръкналите се свободни вестниците и публичните трибуни тогава беше по-добре да говориш (или по-скоро да викаш) в прав текст. В това имаше нещо прекрасно – изразяваш това, което мислиш, и отговаряш за това, което си казал, морално и политически.

От това обаче последва нещо неочаквано – изчезнали като всеобща нужда, реторическите умения девалвираха и закърняха.

Към този рамков политически процес, който наблюдавам от години, през годините се прибавиха още и решаващите влияния на две „революции“.

Първата беше на популярната консумативна култура и нейната брутална реторика – стока, която се продаваше добре през 90-те, а и след това. Независимата преса бързо се превърна в „кафяви медии“, в които гневното паресиастично говорене беше присвоено и трансформирано в ругателен публичен език. Той ръсеше скандални „буквализми“ и изхабени кухи метафори, раздаваше присъди и съобщаваше „изобличаващи истини“ от последна инстанция, според политическата поръчка. Създаде се цял криминализиран език от подобни брутални етикети, който има своите традиции и до днес. В него буквалните нарицателни или кухи метафори претендират да бъдат единствени и „буквални“ имена на нещата. Всъщност са изпразнени от значения катехрези, кухи метафори с изтрита семантика (добър пример са „отродители“ или „соросоиди“), които функционират единствено за да заклеймят политически и публични опоненти.   

Другата беше революцията на интернет и социалните мрежи, която промени не някакви си словесни жанрове, а технологичното условие, с него и самата темпоралност на общото живеене. За да можеш да играеш със значенията на думите, трябва да имаш време, минимум спокойни секунди или минути, в които твоята мисъл да работи, да се разгъне и комфортно да играе със смисловите нюанси, да създава внезапни преноси, връзки, двусмислия или неопределености. Едновременно на събеседника срещу теб трябва да се остави реципрочно време, за да може и той да участва в играта – да има огледален минимум от време, в което да се сети и да разгадае. Но съвременната консумативна култура е култура на консумативното и пазарно ускорение: тя просто не оставя празни моменти и интензифицира употребата на единиците време до възможен предел. Във все по-малко единици време се произвеждат и предлагат все повече неща, върху потребителите пада лавина от дразнители, ритъмът на предлагането се забързва непрекъснато подобно на скоропоговорките, с които ни съобщават, че лекарствата имат и странични действия. Вниманието на потребителя се разпределя между нарастващ брой конкуриращи се стимули по изключително непредвидим, клипов, неравномерен и бърз начин, то е нестабилно и във всеки един момент може да се отклони: процесът е известен с психологическия термин attention disorder syndrome, а от икономическа гледна точка – като „икономика на вниманието“. Последното намеква, че времето-внимание е малко и е оскъден и ценен ресурс, вече по-ценен от традиционните капитали и активи. Днес за вниманието на дигиталния потребител се конкурират производители, компании, телевизионни програми, инфлуенсъри, гурута, политици и пр. Време за разни самоцелни езикови игри просто няма, предпочитат се мигновени визуални послания, а смисълът в редките словесни послания трябва да се разпознава светкавично, за да пести ценния ресурс на време-вниманието. Който си позволява да прави нещо различно с езика, да си играе, да се мотае без непосредствен ефект и да се глези със значенията, е разхитител. По тази причина особено в социалните мрежи се чете и разбира по абсолютно директен, бърз и фрагментарен начин, който наричам „първосигнален“. Прочиташ една дума от чуждия пост и вече си реагирал, написал си друга, своя. В процеса на тази буквална размяна всичко се опростява максимално и се получава така, че много хора въобще престават да хващат в рехавата мрежа на вниманието си по-сложните съобщения. Те започват да се объркват в семантически процеси на микрониво и да не хващат преносните значения, дори в случаи на ирония, най-елементарната и разпознаваема тропа. Не само не ползват подтекст и иносказание, а са забравили даже кой е Езоп.

Пример. Ще припомня, че веднага след този пост, с чието обсъждане започнахме, пуснах и един друг. В него се казваше, че Фейсбук ме залива с предложения по творческо писане. Излизат ми имената на Салман Рушди, Иво Сиромахов или някой си Марин Колев (не съм го чел и нямам нужда да го чета). В новия пост се жалвах, че вече съм на години и нямам време да се науча, не знам при кой „учител“ да се запиша – този пост беше брутален майтап, подигравка – тъй като очевидно имената на Салман Рушди и Иво Сиромахов едно до друго сами произвеждат ироничен ефект, а и аз бях добавил какво очаквам от лекциите – списък със специализирани наративни ефекти, разбираеми само за литературоведи. Въпреки явната ирония в коментарите отдолу имаше поне двама-трима участници, които започнаха чистосърдечно да ми препоръчват имена на лектори по творческо писане, хвалеха се чий курс са посещавали те (на световно неизвестен писател) и колко много са научили. Препоръките не спираха – една участничка дори ме посъветва да пиша всекидневно – тук вече съвсем полудях и малко неучтиво отговорих, че ще последвам безценния ѝ съвет. Тя продължи и каза, ами да, няма да е лошо, но добави, че усещала някаква „малка ирония“ от моя страна – ха ха ха, малка… Тоест степента на неразбиране в социалните мрежи на най-простите послания с преносен смисъл е потресаваща. Да не говорим за сложни и завъртени виртуозни игри на перото.

Все пак трябва да не забравяме тежките времена на езоповския език и да не подценяваме директния език. Да помним пък, че ако хората днес говорят буквално и казват направо и без задръжки това, което мислят, това е нещо хубаво, не само искрено, но и демократично, правилно. От друга страна обаче, не можем да си затворим очите, че в този принципно правилен процес нараства възможността да се загуби важна модалност на езика, неговата многозначност. Ако наистина изчезне усетът за нея, за сложната игровост на посланията, какво ще правим после? Нали многозначността на езика е елемент от сложните игри на мисълта? От време на време започвам да подозирам, че тази сложност изчезва, светът просто оглупява… Писал съм на други места, че подобна загуба – едновременно езикова и интелектуална – е свързана с общата криза на четенето и въобще на словесната култура, базирана върху всички феномени, които се наричат „текст“. Сега живеем в ерата на клипове, мемета и рийлове, свръхкратки кванти от визиуалност – бърза среда на директни, кратки и светкавично разбираеми послания, под непрекъснат натиск за опростяване.

Къде се изгуби иронията? И кой се страхува от нея?

Не, не мисля, че някой се страхува. Даже бих казал, че всички участници в социалните мрежи са изключително смели. Разбира се, това е свързано с безотговорността на участието в платформи като Фейсбук, където всеки може да се изцепи с всякакво мнение, но не е само това причината. Всъщност основната причина отново е първосигналната реакция. Понеже това е позабравен термин, налага се да го обясня. Навремето още в училище се запознавахме с учението на един много известен руски физиолог и психолог – Иван Павлов, прочут академик, който има сложна теория за психическите импулси и за структурата на мозъка. И той казва, че начините за реагиране на една психика са основно два. Първосигналното реагиране означава, че стимулът води веднага до реакция, тоест между това, което се появява на входа, и реакцията на изхода няма никакви опосредстващи звена, които да я забавят. А второсигнално реагиране означава, че когато се появи стимул, преди реакцията има забавящ процес, в който той бива изследван и обработен, реакцията се появява чак след това, преведена и преработена на езика на междинно ниво, наречено „съзнание“, сега бихме добавили, че в преработваното участва и несъзнателното ниво на психиката.  

Та на мен ми се струва, че в съвременната „частна публичност“, т.е. във фрагментираните и балонирани социални мрежи, разговорите все повече стават първосигнални – казано обобщено и преувеличено, в тях няма истинска обработка на информация (да не говорим за обработка на знание, аргументи, намеци, подтекст, игри и пр.), има бързи реакции – при това без страх. Особено в коментарите.

Относно страха: може би някои политици, някои публични фигури биха се страхували да реагират първосигнално. Но повечето хора в социалните мрежи хич не се страхуват. Те си говорят направо, адски директно, буквално и безотговорно, най-често и адски гневно;  коментират всичко безцеремонно, все едно кой го е казал, все едно дали са компетентни, или не, с лекота стигат до квалификации и обиди. А когато говориш гневно, просто е безсмислено да иронизираш и да използваш сложни, неясни и многозначни внушения. Иронията, а и повечето тропи и индиректно слово, изискват овладяна реч, спокойна нагласа и привидно нормална интонация на гласа. Гневна ирония е оксиморон – не може да има такова нещо, прекаленият емоционален товар би я превърнал в сарказъм, ругателство и издевателство. Така че аз не мисля, че някой се страхува от иронията. В новия тип комуникация без страх тя просто е маргинализирана, превърнала се е вече в незначителен и старомоден инструмент на някакви си там сноби, които се лигавят.

Пишем, четем буквализми. Докъде ни води това? „Танцът на перото“ (по ваши думи) сякаш загуби тайнствената си волност. На какво се подчини?

Това е израз на Ницше. Той говори за свободата в самия акт на писане. Едно писане, което е едновременно с това и рисково мислене в момента. Тезите на това, което ще се каже в подобен процес, не са определени предварително, преди акта на писане, той самият няма ясна идея за резултата от своята игра. Това е импровизация на творческата способност, позволяваща на аргументите да се подреждат разумно и едновременно думите да се подреждат изящно и ритмично една до друга, така, сякаш това е танц, само че на мислите, словото и прозренията, танц, в който цари импровизация. Той не преследва непременно резултат. В него няма функционалност и ефективност, разбирани в прекия смисъл. Той представлява удоволствие от акта на самото писане, който е и акт на изразяване на мисли, течащи без предварителна цел и сигурност. Традицията на този танц отива назад във времето и стига до Монтен и неговите „Опити“. В последна сметка танцът на перото поражда смислови ефекти, някои от които са описани от класическата риторика като иносказание, реторика, оксиморон, метафора, метонимия, синекдоха и какво ли не още. Бидейки импровизация с езика и мисълта обаче, този танц поражда и смислови ефекти, които все още не са получили име, те са новаторски неща, които са безпрецедентни и класическата риторика, една класифицираща наука, не може да ги хване лесно. Който се е натъквал на талантлив танц на перото, веднага разбира това: ето само един пример от прочутата поема на Рембо (в превод на Кирил Кадийски):

… Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора — песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи. 

Аз бълнувах как морската дива стихия —
пощръкляла чарда — свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море. 

Само в колко Флориди цъфтяха очите
на пантери с човешки загар — сред въртоп
от цветя, колко зеници само: юздите
на морето — зелени табуни в галоп… 

Много би ми се искало да присъствам, когато някой ще преразкаже Рембо опростено, като за Facebook. Не знам как да сложа емотикон за иронична усмивка. 

Казвате, че е дошло време на първосигнална демокрация. Първият сигнал може ли да отведе до нещо второстепенно, или носи след себе си невежество и високомерие?

Да, аз обясних какво е първосигнално, нека сега да приложим този психофизиологически термин, отдавна превърнал се в социална метафора, към нашия тип демокрация. На нивото на публичните послания първосигналната демокрация представлява целенасочено производство на поредица от брутални и сензационни, често пъти ужасяващи публични стимули; на нивото на рецепцията те пораждат почти веднага поредица от масови, популистки реакции. Първосигналността е перфектната хранителна среда за всеки популизъм; той се развива в нея при липса на време за мислене, критика и сложни анализи, още по-малко за размяна на обмислени аргументи и контрааргументи. В тази среда сложните питания получават произведени, най-често от демагози, моментални, гневни и очевидни отговори. Те са предназначени да убедят всеки, веднага. Това е перфектно условие за разпространяване на опорки: кратки, но въздействащи наративи или просто ключови думи. Примерно като кажеш, че еди кой си е джендър, сякаш си казал нещо, а всъщност нищо не си казал – нищо освен обида. Няма твърдение тук, няма аргумент, който може да се обоснове и защитава. Очевидно „джендър“ в очите на този, който го казва, е ругателна дума, нещо отвратително. Но какво точно значи? И кой е конкретният референт на джендъра, казано така на семиотически език? Това остава тотално смътно, но хората не се вълнуват. Те са убедени, че всичко е ясно: просто реагирай, мрази джендърите. Ето как в подобна среда демокрацията става първосигнална – тя кара разконцентрираният и изнервен електорат да реагира на популистките лозунги директно, веднага и без замисляне. А  хората са озлобени и гневни, ресантиманни (друго понятие на Ницше), затова са склонни бързо да приемат простите послания, резониращи с техните безпокойства, страхове и гняв. И ако случайно направиш опит и ги накараш да спрат, да се замислят и да подложат опорките на проверка, те се ядосват: та всичко е очевидно, стига с тези досадни умувания!  

В скоби казано, под този натиск и аз започнах да следвам примера на мнозина други във Facebook и да се опитвам да пиша просто, а като напиша някой малко по-дълъг и сложен пост, взех да посочвам колко минути отнема за четене. Една участничка в социалната мрежа ми се скара, че по този начин давам своя дял в опростяването, дори опростачването на публиката. Чудех се дали е права. Настина, като посочиш „време за четене 3 мин.“, това изглежда похват, който не очаква от публиката да прояви по-сериозно усилие. Все пак защитих се донякъде, като казах, че аз предупреждавам читателя, че следва дълъг и относително сложен текст. С това го карам да си настрои вниманието на друга вълна, ако желае; да превключи от една небрежна роля в друга, по-малко небрежна. Освен това го предупреждавам за минимума време, който трябва да инвестира, да е наясно, че да се отделят 30 секунди не е достатъчно. Но всъщност не зная аз ли бях прав, или тя. Вече се смята не за добър тон, а просто за единствено правилен начин да се пише кратко и ударно, дори не кратко, а туитърски кратко. Доналд Тръмп например умее това. Разбира се от само себе си, че в този контекст сложните неща – а повечето неща в политиката, икономиката, социалния живот и пр. са винаги сложни – задължително биват опростени до максималния възможен предел – до най-малкия общ знаменател на компетентностите, знанието и разбирането на публиката. Самите неща обаче в реалната действителност не престават да бъдат сложни и многофакторно определени, съответно за истинско разбиране не престават да изискват внимателен и бавен анализ. И обикновено е илюзия, че са били опростени успешно. Малцина обаче имат време и за анализи, и за четенето на анализите. А с появата на АI и анализите станаха светкавични….

Сигурно не е възможно да се плува срещу течението на реката – т.е. в бързите социални мрежи да пишем дълго и да четем и обмисляме бавно. По самата технологична природа на медията там трябва да се правят прости послания: media is the message. Наясно съм с това, знам го отдавна, но не ми харесва. Затова призовавам бързите и кратки послания да се правят, след като сме си написали домашното вкъщи, т.е. след предварително свършената внимателна работа на анализа. Това е трудна задача, но всички сме виждали, че все пак в социалните мрежи има доста хора, които си пишат домашните. Но всички, които се занимават с анализ или коментари, преценка и дори експертни оценки, са се сблъсквали с този проблем, знаят че един сложен аналитичен процес много трудно се предава в прости изречения и послания, предназначени за Facebook. Това изисква специални умения, дори талант за успешен и ударен превод на сложното в просто. Аз уважавам този талант, но смятам, че ги има и по-старите бавни и сложни стилове, те също имат място под слънцето, заслужават не по-малко уважение.

Прекарваме толкова много общо време в социалните мрежи, минаваме през хиляди постове, а уж нямаме време в едно конкретно нещо да се концентрираме?

Точно това е икономиката на вниманието. Мислиш, че през това време изпускаш много други неща. Началото на пролога на „Дон Кихот“ казва: „Драги читателю, ти, който имаш много свободно време“. Разбираш ли, това е първото изречение на „Дон Кихот“! – дълга книга в два тома, една от най-важните за модерната епоха. Героят на Сервантес Дон Алонсо Кехана чете от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Тоест чете непрекъснато в своето празно свободно време, защото има малко имение, от което се издържа и има много такива свободни часове за себе си. Но къде е това празно време днес? То е изчезнало, комодизирано от ускоряващата се интензивност на живота от икономиката на вниманието. Дори тези, които имат много пари и биха могли да си купят много празни часове, не го правят. Също като всички останали, те нямат свободно време, дори понякога, ако са топ мениджъри, имат най-малко свободно време от всички. Обществото като цяло и индивидите поотделно са тотално потопени във владеещия ритъм на бързото, ускоряващо се консумиране на настоящето.

Кои са верните сигнали на демократичното общество в ход и действие?

Още един много труден въпрос. Ако знаех как да поправим демокрацията, която в момента се намира в процес на разпад, щях да получа сигурно Нобелова награда за мир. Сега ще я получат други. Не мога да отговоря на този въпрос лесно, мога да кажа бегли разсъждения и въобще не съм сигурен, че са верни. Според мен това е свързано със смяната на културните техники. Преди, от времето на Гутенберг до средата на XX век, четенето е било най-важната, неизбежна културна техника за справяне с всички лични, социални и професионални проблеми на живота: затова грамотността е била толкова важна. Сега това се измества от дигитални канали и визуални кодове: още не можем да си дадем сметка за мащаба на промяната. Но въпросът беше какво може да се направи. Нямам рецепта за света, едвам се справям с моя проблем. Но все пак ще дам пример с това как аз чета, защото аз съм съвременен човек. Въпреки че съм възрастен, отраснал съм в аналогова читателска култура и съм професионалист в областта на четенето на хартия, все пак съм потопен в ускоряващия се ритъм и дигиталния свят, за който става дума, не мога да изляза от него. Но по силата на моята професия ми се налага да чета всекидневно големи текстове. Какво правя? Аз също съм нервен читател, пришпорван от непрекъснато нетърпение, породено от икономиката на вниманието – наясно съм, че ако правя това, няма да правя нещо друго, ако отделя време да прочета този пасаж, ще трябва да изчакам със следващия… Реакцията е естествено нетърпение – а бе, я да побързам!… Предполагам, че това нервно нетърпение е общо състояние – след като на мен, специалиста, ми се случва, какво остава за другите хора. Та какво правя, за да се предпазя? Ето какво правя: първо се отдавам на нетърпението, не му се противя. Прекосявам текста от начало до край. Бързо, даже прескачам. Забелязвам някакви опорни точки в самия текст, но стигам до края, за да се успокоя. След това вече съм придобил някаква смътна обща представа – горе-долу съм наясно с това какво казва този текст, знам, че не ме провокира в сърцето, а треморът на нетърпението е престанал. Получил това успокоение, се връщам и с усилие на волята започвам да чета внимателно, пълзя по текста, както са ме учили да чета навремето моите учители: откривам в текста неща, които не съм подозирал при първото четене. И така, с този двоен ход донякъде си спечелвам онова, което съм загубил като съвременен човек.  

Дали този метод може да бъде употребен социално в колективен мащаб? Не мога да кажа. Би следвало примерно изнервените български депутати първо да се попсуват малко в преддверието на парламента, преди да влязат в пленарната зала, а след като се разтоварят и се успокоят, да си кажат: чакай малко, ние трябва да си свършим работата! После да влязат и да започнат внимателно да разработват законопроекти вече без да бързат и да псуват своите опоненти – ако трябва да сключат необходимите политически компромиси, но да вземат решения. Само че дали това е възможно? По-скоро май не е възможно. Очевидно ние не можем да спечелим обратно бавния ритъм на предишната, дискусионна демокрация, защитена от съответните ритуали, култивиращи уважение и внимание. Но това е проблем – демокрацията е дискусия, непрекъсната дискусия, която спазва ритуали, правила и закони. Ян Паточка определя началото на демокрацията в древна Атина с израза полис/полемос. Полемос значи война на старогръцки, а полис, както всички знаят, значи град. Но вътре в града не трябва да има война. Когато градът преодолее физическата война и премине към символна (в която се убива с думи), когато после символната война се цивилизова и от взаимни обиди и нападки премине към размяна на доводи и аргументи, когато накрая започне да побеждава най-добрият аргумент – тогава възниква Полисът-който-не-е-война, демократичното дискутиращо общество. Пространството на битки се превръща в публична арена, на която гражданите изразяват своите мнения и ги защитават, но слушат и уважават чуждите, избират рационално най-добрия аргумент.

За съжаление, това, което описвам, се оказа демократичен идеал, който изглежда никога не е бил истински реализиран, но все пак не може да се отрече – някои общества са го следвали повече, а други по-малко, трети – още по-малко. Ние, българското общество, сме на път да се превърнем от полис обратно в полемос, тоест във война. В момента все още сме в състояние на символна такава, която обаче всеки момент може да се превърне в реална война. И това не е никак приятно, от него човек настръхва. Как това да бъде предотвратено? Единствено с бавен разум бих могъл да кажа. Но кой е агентът и субектът на този бавен разум в ядосания свят, в който живеем, това не знам. В момента на мен ми се вижда (а може би това впечатление не е само мое), че всички са полудели. Никой няма време за нищо. Всички са гневни: немам нерви! Аз наскоро писах един друг пост за гнева и гневливостта: тази всеобща озлобеност, която цари наоколо, ми се вижда разрушителна. Имам ли отговора как да поправим тази ядосана демокрация – не нямам, просто не знам. Знам едно, че войната около нас е все по-близо, за съжаление. Културните процеси, дори микросемантичните процеси могат да бъдат условие за война, от това разбирам, за това се опитвам да говоря. Не само геополитиката, интересите и жаждата за власт, не само оръжейните комплекси и лобита: нещата, които на микрониво се случват с езика, думите, тропите и символните системи, с времето, вниманието и аргументацията, със способността или неспособността да слушаме и внимаваме, също могат да ни заведат скоро на бойното поле: там няма иронии и иносказания. Там войната вече е започнала, буквално.

––––

[1] Интервюто е взето на 5 октомври 2025 г. от Доли Манева за нейния блог „Очи в очи“. Тук се препубликува с нейно съгласие.