Начало Книги Под булото, през границата – академически красиво
Книги

Под булото, през границата – академически красиво

Пламен Антов
17.03.2023
3297

„Обличане на голотата. Трансформации на образа в сюжета за Нарцис и Ехо“, Богдана Паскалева, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2022 г.

1. Подхождайки отвън, биографично, можем да отбележим, че пред нас е първата книга на млада изследователка. Ако това по някакъв начин личи в самата книга, то може би е в дързостта да се предложи едно ново решение на проблем, конститутивен за модерната класическа естетика. А именно за границата между живописта и поезията, казано по най-класическия възможен начин.

Изследването е стройно, едновременно просто и сложно структурирано, с една дантевска симетрия, която иде сякаш да компенсира собствената убегливост на разисквания проблем, но по-скоро е предположена по един вътрешно необходим начин от същността на проблема (основна теза, около която ще развия рецензията си). Самият проблем, от своя страна, е избран така, че да свързва няколко теоретични сюжета, едновременно в синхронен и в диахронен план. Но връзката е достатъчно хлабава, за да оставя място за свежи, изненадващи открития.

Предметът е заявен още в първия абзац: изследване на художествения образ, визуален и словесен. – Но не като проста дихотомия, като антитеза между две противоположни полета, а в опипване на границата между тях. В стоенето на разделящия-съединяващ ръб, любима дума, удостоена с понятиен статут.

Друга такава дума е воалът, булото, чрез която е назован актът на смислопроизводство на художествения образ – не като стабилно статукво, а във вид на осцилиращо движение през границата.

… И с това вече сме се озовали в поетиката на изследването: концептуално присъща на теоретичния разказ е метафоричността. Ясно заявена в заглавието и подзаглавието на книгата, тя се генерира от една начална, базова метафора – Овидиевият мит/разказ за Нарцис и Ехо. Той форматира теоретичния проблем откъм метафоричната му страна и така задава двойствения, вътрешно напрегнат начин, по който през цялото време ще бъде разгръщан. Овидиевият разказ е този, който ръководи теоретичните спекулации. Предметът предопределя (мета)езика си. Стъпило върху този разказ, самото изследване разцъфва като метафора.

В този метафоричен ключ раздвоеността на художествения образ между сетивното и умозрителното разкрива половата си природа („природа” в прекия смисъл на понятието, накъдето сочи и едноименната поема на Лукреций, сам предмет, но и централен оперативен посредник в изследването, наред с Алберти и Сосюр).

2. Двуполовостта има и структурно-композиционен израз. Именно тук, в структурата (експлицирана в парадигмата на съдържанието), в пределно оголен вид личи дантеподобната, както я определих, симетрия на изследването, състоящо се от две взаимно напрегнати части.

Първата част е „мъжката”, предмет тук е активната половина – тази на погледа, чиято метафорична абревиация е Нарцис. Но именно като такава – като нарцистична – тя колабира в собствената си двойственост (двуполовост).

Ключът към апоретичната същност на метафората, или към излаз от нея, е намерен у Алберти: да живописваш значи да прегърнеш повърхността. Да си на границата между тялото и светлината, която го про-явява, моделира. Картината не е мимезис на тялото, а на погледа – т.е. една „чиста” функционалност.

Тезата е доразгърната чрез материализма на Лукреций, който се оказва с двойно дъно. Материалистичната представа на Лукреций за образа като мембрана, ципа, която се отделя от вещта, наследява стоическия сенсуализъм за достоверност на усещанията: образът е тяло. Но нанася съществена корекция: образът е тяло, но във вид на самата граничност на тялото – на воала, през който реалността „се вижда”.

Преходът от първата към втората част бележи транссексуализация на критическия разказ в посока към „женския” модус на гласа (Ехо). За целта е въведена друга основна за сюжета мета-фигура – Сосюр. Използвани са неговите текстологични занимания с поемата на Лукреций (задълго останали неизвестни и едва наскоро публикувани), които чрез анаграмата и алитерацията възвръщат материалността на звука и на езика. Анклави на гласа, те ни се представят като забулени фигури в дълбочината на текста, загърнати с воала на поетическия дискурс.

Особеният чар на тази симетрия е, че работи на различни интерфериращи равнища. Най-видимото е проблемът за границите между езиците на живописта и поезията, на пространствения и темпоралния мимезис, основен за самоартикулациите на класическата модерност. Най-долният, скрит в гънките или по-скоро във воалите на метафората пласт, е половата детерминираност на това отношение във фигурите на Нарцис и Ехо (и същевременно заличаването ѝ в латентната двуполовост на Нарцис; тъкмо тези реверсивни ходове през границата са най-интересни за авторката).

Някъде между тези равнища на напрежение стои една друга основна конюнкция, едновременно историческа и субстанциална – отношението между писмото и гласа. Ключовата дума отново е „между” – границата на едно базисно различие, но с множество пролуки, които щателно са инвентаризирани, като за целта са изпробвани различни херменевтични ракурси, различни исторически и теоретични контексти.

Основната хипотеза – за граничната, ръбова същност на образа като смислопроизвеждаща машина – е ракурсирана в двоен модус: кръгово-концентричен и линеарен. И в двата критическият разказ възпроизвежда собствения си предмет – метафоричния разказ на метаморфозата, изобретен от Овидий (по думите на една френска изследователка, Франсоаз Фронтизи-Дюкру, цитирана от авторката).

3. Оперирайки по този начин, работата стои най-общо в една област, известна като визуални изследвания (visual studies), която, тъй да се каже, проблематизира специфичната забуленост на образа – неговата „природа” отвъд видимото. Макар да е с дълбок произход (например в дискусията около догматичното иконопочитание около VIII–ІХ в.), подходът става възможен след философските открития на 60-те години на ХХ в., когато е стимулиран от художествените практики на радикалния неоавангард, довели до окончателния крах на традиционната естетика и традиционния линеарен разказ: неоавангардисткият разгул напълно измества „природата” на образа, проблематизира кавичките на естетическата условност и мимезиса, границата между изкуство и естество.

Но за разлика от други подобни занимания, работата на Б. Паскалева остава при философската дискусия (имам предвид, че не се изкушава например от практическите употреби, които изкуството на ХХ в. предлага). С това тя се вписва в линията основно на френския структурализъм и постструктурализъм около 60-те и след това, като същевременно интегрира по есенциален начин най-съвременните теории върху природата на образа. Метафоричната лабилност на предмета, изтъквана и търсена, знае теоретичния бекграунд на автори като Дерида, Нанси, Вернан. Но специално, обособено е присъствието на Дельоз в разчитането на образа като равнинност, повърхност.

Но като борави с европейския (частично и с американския) теоретичен опит от втората половина на ХХ и началото на ХХІ в., изследването не пропуска да „конструира” и своята родна, българска традиция – от синхронните ѝ проявления през 60–80-те (Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и особено Радосвет Коларов) до най-актуалните. Наред с широкия хоризонтално-вертикален работен периметър, в който се самополага, изследването чертае и кръг изследователи, сред който стои: Ангел В. Ангелов, Клео Протохристова, Боян Манчев, Камелия Спасова, Амелия Личева – едновременно във вид на теоретичен бекграунд и на непосредствена, „жива” колегиално-приятелска общност, на логос и тяло. Техните изследвания са равноценно интегрирани в европейските/световни тенденции, някои от тях са обстойно реферирани. Уважавам това, защото освен че е израз на самочувствие – така, накратко казано, се формира школа.

4. В обобщение: тезата на Богдана Паскалева през цялото време трепти на ръба на критическата метафора. Тя излъчва вдъхновение, което успешно прекрачва границата между академичния дискурс stricto sensu и творчеството. Иначе казано – литературната теория като истинско, вдъхновено творчество. Грижливото строене на хипотеза като собствено творчески акт именно чрез строенето ѝ върху подвижните пясъци на метафората. Аргументирането ѝ включително с метода на детективското разследване. Изтънченото удоволствие от литературната игра. – Едно от най-силните достояния на френската школа след 60-те, към което тази книга ни връща с незабулена откровеност, доказвайки неизчерпания потенциал на нейния теоретико-метафоричен език (включително и еротичната, очарователно забулена природа на езика).

Двойката Нарцис–Ехо именува сноп разноредови, но успоредни антитези, основополагащи за теоретичия разказ: визуално–фонично, поглед–глас, доминантност–пасивност, първичност–вторичност и други в този семантичен ред.

Целият този комплекс е адресиран към автонасочеността (автоеротизма) на художествения образ (с дискретни препратки към тъй актуалния gender).

А самото изследване се разгръща във вид на голяма метафора, следвайки метода на метаморфозата в една споделена зона на поетическия разказ/мютос (Овидий) и натурфилософския (Лукреций). Разказ, който, от своя страна, отеква – на други равнища – в бъдещите си метаезици, изследващи двойствената „природа” на образа спрямо предмета си – действителността: едновременно на показващ и забулващ, разкриващ и скриващ (раз-скриващ, казано с езика на Хайдегер в конгениалното решение на българския превод).

Убегливост, сродяваща предприетия опит с уникалността на художествения акт не по-малко, отколкото с възпроизводимостта на научния.

Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).

Пламен Антов
17.03.2023

Свързани статии