0
3613

Под знака на барока

Често цитирам Светлозар Игов и неговата жалба, че в България и под капак не се намира сюрреализъм. Професорът е прав, както винаги, само че отчасти: в България се появява сюрреализъм, ала доста години след разцвета на движението (писал съм за това в Портал „Култура“, материала „Фигури“, посветен на художника Николай Николов-Зиков). Но ако има някаква наистина осезаема художествена липса в развитието на изкуството по български, това не е сюрреализмът, това е барокът. Пък ако се замислим, вероятно ще прозрем, че може би тъкмо в празнината откъм барок се крие сюрреалистичната ни закъснялост. С други думи, отсъствието на необузданата барокова фантазия ни е лишила от провокативната сюрреалистична фантазия. И затова си кретаме все във всекидневния битов реализъм. Разбира се, някой може тук веднага да възрази, че е нормално да нямаме барок: нали сме, божем, православни, не католици, при тях само се е развил барокът; а сме и под властта на султана, никакъв държавен суверенитет, безправна рая, затуй какъв ти тук наш барок?! – целта ни е била да оцелеем, не да следваме периодиките на Хайнрих Вьолфлин. Та нали тази е причината барок да имат хърватите и то на много високо ниво, по въпроса Людмила Миндова направи прекрасно изследване – „Гласът на барока – Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ („Алтера“, 2011). Да, така се оправдаваме, без обаче да знаем, че за барок се говори дори в „бастиона на православието“ Русия и то още от архидалечната 1680 г., т.нар. „наришкински барок“. Учените установяват и „сръбски“ – черквата „Св. Никола“ в Модош, Войводина. Румънците пък си имат замъка Банфи в Трансилвания, а за „епохата на лалетата“ (началото на XVIII век) в Османската империя донякъде би могло да се приеме, че е включително и барокова… И като че ли май единствено ние и гърците сме сираци откъм барока. Ама на тях не им и трябва, имат си те атинската полития и верни техни почитатели по цял свят заради нея…

Дали на нас ни трябва барок, не мога да реша, но авторите на книгата „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ (Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2020), триото Илия Граматиков (музиковед), Ясен Панов (художник), Георги Арнаудов (композитор), определено са на мнение, че ни. Ето защо изпълняват книгата (си) именно така, бароково: всичко в нея – текстът, илюстрациите, че даже и разглежданите музикални произведения могат да се подведат под знака на барока…

Текстът

В едно свое отколешно есе със заглавие „На границата“, включено в книгата „От Медуза до Магрит“ („Агата А“, 2012), за барока разказвам следното:

Барокът, тази епоха, която изказва „красивото чрез грозното, истинното чрез лъжовното, живота чрез смъртта”, както отбелязва Умберто Еко, а аз бих добавил – желанието чрез ексцесията, е получила името си от португалската дума за бисер с неправилна форма „бароко” (barroco), което предопределя основната характеристика, през която я разпознаваме – именно неправилното, деформираното, странното. Испанският изследовател на този период Хосе Антонио Маравал посочва: „Прилагателни имена като „ирационален”, „нереален”, „въображаем”, „сложен”, „неясен”, „жестикулиращ”, „неумерен”, „пищен”, „неистов”, „преходен”, „изменчив” и прочие нерядко се възприемат като израз на специфичните черти, които притежава всяко проявление на бароковата култура, за разлика от прилагателните „логичен”, „умерен”, „реален”, „ясен”, „трезв”, „спокоен”, които пък би трябвало да свидетелстват за една ренесансова нагласа”. И макар че не е докрай съгласен с подобни констатации, Маравал все пак вижда именно в неправилността, в неумереността, в невъздържаността, в сюблима differentia specifica на бароковото изкуство и изобщо манталитет: „Изкуство пределно експресивно: Е. В. Хосе говори за „бароковата естетика на преувеличението и изненадата, чието предназначение е да удивлява публиката”. Накратко, това е една култура на крайностите и като такава тя е неумерена, но не защото проповядва неумереност и свидетелства за нея – макар че това също не ѝ е никак чуждо, – а защото иска да ни накара да се почувстваме развълнувани, поразени от пределната напрегнатост, която излъчва светът, изобразен от бароковия художник: пейзажи, помрачени от вилнееща буря; човешки фигури, притежаващи „изключителна изразителност”; руини, които ни разкриват неудържимата сила на времето, което руши съграденото от човека; и нещо, което придава особена емоционалност на една барокова творба – умението да се предаде разтърсващата сила на страданието и любовта”.   

Не всички характеристика на барока, очертани тук, биха могли да се приложат към текста на Илия Граматиков, някои обаче му пасват идеално: „странен“, „въображаем“, „сложен“, „неумерен“, „пищен“. Особено пищен, макар че стила му проф. Кристина Япова предпочита да определя като „полифоничен“: „Граматиков разгръща своята композиционна техника, извлечена от образеца на полифонията: вече изказани мисли преплита с нови, върху наблюдения и обобщения, до които е достигнал, наслагва следващи, подготвени или внезапно модулиращи“. Но сякаш му отива повече тъкмо бароковата класификация, ето пример:

При Арнаудов принципът на градеж е различен, защото отломъците с лексикални фосили от историята с преобразуването си в метаморфния процес формират нов език – възкръснал от тленните останки и пепелта на миналото феникс, неуморно прелитащ над границите между вековете и пеещ песни, в чиито интонации се долавят безчет алюзии към идиоми и реторични похвати, характерни за езици от далечни времена. Но Арнаудовият език е и ясно отличаващ се от тези останали в историята езици поради тотално преобразяващия процес на формиране от някогашни хетерогенни лексикални седименти на монолитен и самобитен говор – формиране, пораждащо метаезик на ръба на различни стилове и епохи; метаезикът, на който Арнаудов чете и препрочита, цитира и перифразира, пише и пренаписва фантасмагоричните си иносказания, съвсем небивали в своята атемпоралност и чудата борхесовска метанаративност от текстовете на заобикалящата го музикална действителност.

Чуваме, разбира се, тук сложната и завъртяна фраза на Алехо Карпентиер – този европейски мелез, роднина по майчина линия на руския поет символист Константин Балмонт, преобразил се на латиноамерикански вдъхновител на реално чудното, автор на „Бароков концерт“ – творбата, вдъхновила от своя страна първото от разглежданите от Илия Граматиков произведения на Георги Арнаудов, Concierto barroco; препраща ни слогът и към може би най-бароковата страна на света в нейното най-бароково време – Испания, и модния за началото на XVII век в Католическото кралство гонгоризъм (култеранизъм, култизъм); на мен специално пък ми прозвучават в цялата музика на думите и българският Сребърен век, и формата плетение словес, изнамерена от най-героичния български патриарх, свети Евтимий Търновски. Илия Граматиков не се страхува да бъде особен, различен, странен, труден: в словото си той иска и изисква да е в координация с „предмета“, който разглежда; да не изостава от неговата изпълнена и препълнена с отпратки, подсказки, напомняния, отгласи, отеквания и реплики към различни области на световната култура – от музиката до литературата, от историята до художеството. Но той някак е поставен в ситуация да няма избор: ако не е сложен, няма да е съответен; ако не е комплициран, няма да е респективен…

Илюстрациите

Честно казано, илюстрации е дребна дума за онова, което е сътворил Ясен Панов за книжното тяло. Може би по-добре е да се каже рисунки, а като че ли най-добре – графики и картини. Изпълнени с техниката на колажа и компютърната графика, те са изцяло синхронни на бароковите мелодии на текста. Разположени почти по цялата му дължина, те придават на книгата един съвсем различен вид, пищен и разкошен. Уж в маргиналиите на листа, отстрани, но има моменти, в които са така филигранно изработени, че преди да продължиш да четеш, разглеждаш. Разглеждаш, за да се възхитиш на фантазията, на умението, на вдъхновението, но и на иронията: Георги Арнаудов в позата кажи го на „Мислителят“, с перука и без, гледа строго изпод очилата, сякаш проследява внимателно ли четеш, разбиращо ли четеш, отговорно ли четеш. А над него винтове, тръби, отвеси и везни, пък най-отгоре фразата: „…ужасно ги е грижа да знаят какво са правили музикантите в миналото – и даже се мъчат понякога да подмладяват техните стилове“. Музикантите, дето се мъчат – един еленоглав и един човекоглав с цигулки. Двамата Арнаудовци от своя страна също са илюстрация на фразата: този без перука се опитва да схване онзи с перуката, да се вмъкне в душевността му, да я разкодира и дешифрира. Умберто Еко говори в „Островът от предишния ден“ за страстта на барока по механизмите и автоматите, а дали не пред Тони Николов бил изразил искрено озадачение: как така смело превеждаме тази негова книга на български, след като никога не сме имали барок?! Ясен Панов обаче показва, че това не е чак толкова страшно: той е усвоил безпогрешно жестовете на барока, използва ги с блестяща вещина и неподражаемо майсторство; барокът, изглежда, е в кръвта му. Личи това навсякъде, но като че ли най-демонстративно във фигурата на пажа – шут и кавалер, държащ странен инструмент в лявата си ръка, а зад гърба му се промъква гепард с пеперудени крила, побутващ с дясната си лапа додекаедър. Картините са уж симетрични, но не докрай – типично бароково изместване; уж са изображения на музикални инструменти, тоест на сръчността на човешкия гений, но не докрай – срещаме и природа, фаталната природа във вид на тикви, броненосци и всякакви други флори и фауни; уж са разбираеми, но не докрай – дълго трябва да се взираш, дълго и внимателно, за да откриеш всичко, втъкано и орнаментирано в образа, а след като го откриеш – да успееш и да го разтълкуваш и свържеш (защото е свързано, не е самоцелно) с онова, което (ти) говори текстът. Но и с музиката да го свържеш – Илия Граматиков цитира Георги Арнаудов, обясняващ как творбите на Ясен Панов го инспирирали за концерта Barocus ex machina:

Тези визуални инсталации ме впечатлиха с поразителната си барокова многоплановост на човешките фигури, потънали в митолологичната си иносказателност, и на съпътстващите ги и обграждащи ги механизми. Мистичност, потопена в море от машини, устройства, апарати, автоматизирани приспособления, уреди, инструменти, зъбчати колела – тези атрибути на паралелната индустриална реалност, която от няколко столетия регулира изцяло нашето съзнание и модели на мислене. Те впрочем бяха и в основата на натрупване на един първичен музикален материал.

Събрани от барока в една книга – може и така да определим съзидателната дейност в екип на тримата барокови адепти, затова и произведеното от тях не е просто книга, а е произведение на изкуството. Произведение на изкуството на барока…

Композициите

Тук давам думата на Илия Граматиков, той е несравнимо по-сведущ от мен.

За Concierto barroco:

С всички свои характеристики, някои от които първоначално озадачаващи, но впоследствие интригуващо изненадващи и дори впечатляващи, когато бъдат осветлени и преосмислени откъм опита с историята, Concierto barroco на Арнаудов се разкрива не просто като фантасмагоричен препрочит на литературната основа, целящ нейното тоново пренаписване вместо програмно омузикаляване, а като едно небивало решение в концертния жанр, сякаш измислено и осъществено във времето на барока от мним съвременник на протагонистите в едноименната Карпентиерова новела – от уж задочно диалогизиращ с музикалното минало съмишленик на главните персонажи, смело и дори ексцентрично експериментиращ в stile concertato в годините преди установяването на бароковия солов инструментален жанров модел.

За Phantasmagorias:

Неговият различен път е този на метаисторичните препрочити на историята, на отвъд- и над-историчните опити за екстрахиране на вече изпитаното от нея, опитите за превръщането му в художествена абстракция – творчески метод за музикален тип историзиране на самата историчност, за преосмислянето ѝ (както потвърди анализът и на двата концерта) чрез симптоматичните за произведенията му сюрреалистични препрочити на миналото; препрочити, стоящи хем встрани от историята – на естетическа дистанция, от която се открива достатъчно широк хоризонт за виждането ѝ в цялост, хем въображаемо самополагащи се измежду нейните пластове, в една художествена непосредственост, в която те да бъдат фикционално и музикално преживени като актуални исторически конкретности, обогатяващи съвременността.

За Barocus ex machina:

Всички тези музикални фосили от времето на и около барока, метаморфно преобразени в индивидуалния композиционен език на Арнаудов, му служат като ефективна стратегия за избавление от обичайната практика, модните тенденции или нормативните идеологии. За атемпоралната тонова иносказателност на неговата метаисторична музикална поетика препрочитът на бароковите лексикални фосили се оказва и избавление от самия ход на времето, завихрящо в протичането си художествени направления, чието русло може да се окаже пагубен за творческата индивидуалност капан – спасение из далечните пластове на историята, но творчески изживени наново от перспективата на съвременността.

И Finale:

Това е песен на загадъчен музикален език, като че ли оформил се преди времето на Вавилонската кула, преди разчистването на различните езици, случило се свише – език, разчитащ на универсално съобщими звукови кодове; символен език способен да в-образ-явява истории – за реални и фикционални фигури, невиждани митологични зверове, причудливи до абсурдност машинарии, оцелели стари манускрипти и съхранени древни поетични образци… Музикален метаезик, на който Арнаудов слови сякаш незнайно точно кога и къде след манифестно провъзгласения „край на историята“ – встрани, преди или отвъд времето и пространството.

Но защо точно барокът и защо чак сега?

Може би защото тъкмо барокът е онзи естетически феномен, способен по най-органичен и автентичен начин да очуднява света, да го превръща във вълшебство. А на днешния свят, в който чудото и вълшебството все по-малко намират място, все повече те са прокудени и изблъскани са от него, точно барокът е алтернатива, която може да го спаси от собственото му затъване в просташкото и алчното. Барокът като омагьосан свят, същи огледален свят, но не оттатъшен, а възможен, тук и сега възможен…

С книгата „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични препрочити на музикалната история“ триото на барока, тези трима влъхви на барока – Илия Граматиков, Ясен Панов, Георги Арнаудов – превръщат тази възможност в действителност. Вярвайки и надявайки се, че така ще превърнат и нас, че и нас, всекидневните, ще ни преобърнат в барокови, сиреч чудни и вълшебни…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНа лов за вещици
Следваща статияОще за невъзможността на българския консерватизъм