Начало Книги Под линия
Книги

Под линия

Николай Бойков
26.10.2012
1734

„Зъби”, Мирослав Христов, Ерго, С., 2012

Реших да пиша за книгата след присъствието ми на премиерата. Едно от прочетените стихотворения ми допадна (впоследствие ще се окаже, че това е единственото стихотворение, което сякаш разбирам: приятелите от детството често се губят). Видях доволно смееща се публика и чух отговора на автора – след официалната част –  на въпроса как се чувства: доволен, щом и публиката е доволна. Бях чул и репликата му пред доволстващата публика, че в тази стихосбирка показвал зъби. Можех да пробвам да развия метафориката, зададена от зъболекаря, изявил се в рамките на програмата. Зъбите служели за дъвкателна-механична обработка на храната (захапване, откъсване, раздробяване, стриване, смачкване), участват в звукообразуването, имат и естетична функция, формират облика на лицево-челюстната област и цялостното излъчване на лицето, като при това са и една от трите й светли точки (другите бяха очите). Функцията, която не спомена, бе профилактичната – всеки зъб има отношение към всички останали зъби в устата. След като прочетох 3 пъти книгата, единственото, което схващам, е колко не разбирам и когато се опитам да я разбера, се оплитам още повече в неразбиранията си. Но дори и не чувствам предизвикателство да я разбера. Нямам усещането, че ако положа усилия, те ще бъдат възнаградени. Защо да си блъскам главата, след като Азът в книгата ми заявява, че престава да се чуди и нека някой друг си блъскал главата, а той ще си продължавал играта. Интуициите ми са, че тази поезия е като онзи мой състудент, който на семинарите говореше с премного чуждици, чуждица до чуждица, и нищо не му се разбираше. И когато се оплаках на състудентите си унгарци, че не само нищо не му разбирам, а това, което съм разбрал, обикновено е пълна баналност, те ми отговориха: „Ами и ние сме така, не му се връзвай и не се коси.” Сякаш става дума за идеосинкретична нужда от бълване на думи, за да се запълни пространството с „някой друг фалцет или остроумие” (да кажем другояче: Азът в книгата не вижда по-далеч от пъпа си). Опитвам се да разбера и рецензията на Лидия Кирилова в „Литературен вестник”, но виждам млад човек, добър в словесните еквилибристики и акробатики, зададени му от думите в стихосбирката, без да ми ояснява случилото се/случващото се в стихосбирката и настоящето на стихосбирката. Не разбирам и епитетите на Миглена Николчина от сгъвката на предната корица: рязка и нежна, конкретна и вглъбена стихосбирка. Ако за нещо съм сигурен, то това е, че написаното не е конкретна поезия. Щяла да намери отклик не само в своето поколение. Не намира отклик в мен. Без да съм поколение. Но може би съм одъртял и остарял, и оглупял, без открити сърце и очи, и уши за езика, тежненията и смислите на „младите”? Не разбирам и думите на Силвия Чолева. МХ по-скоро избивал зъби, отколкото ги лекувал. Ако приема, че МХ е поезията на МХ, то аз я усещам не озъбена, а беззъба, и о, ужас!, казал съм: избива зъби, щото е беззъба! А метафората за ставащото по-еластично сърце от изречението на Елин Рахнев вече ме прави съвсем безсърдечен. Ако е вярна метафората за рентгеновата снимка на Стефан Иванов, то явно тази поезия е само за посветените в науката на разчитане на рентгенови снимки. И ако редуцирам: само за зъболекари-четци. А метафората на Калин Терзийски, че стихотворенията му се струват като ковчеже за скъпоценни камъни, в което някой е сложил „вместо камъните писма от млад мъдрец до Самото Битие. И до Небитието, ако има такова”, вече съвсем ме отказва да проумявам дали стихотворенията са ковчеже, всичките общо едно ковчеже или всяко само по себе си е такова. И каква ми е феята, дето раздава награди за опадалите мъдрости. И кои все пак са тези мъдрости. Но замълчи сърце! Не са лъжица те за моята уста.

„Прах и драскотини”, Александър Байтошев, Жанет 45, П., 2012

При първия прочит на книгата бях сигурен, че си нямам работа с текст на учещ филологическа специалност. Пишещият явно не беше изкушен от литературни теории и наративи и повтарянето им, недай си боже от изпробването им, не беше вторачен в езиковостта и игрите с нея. Че пише някой „по вътрешна необходимост”. Че следва,че оставя линията на словото да го води, то да взема решения вместо Аза, изписващ буквите, думите, изреченията. Бях обаче изненадан, когато видях картините на художника Байтошев. В тях имаше яркост, експресивност, интензитет, натрапчивост, цветове и цветове, силни мазки. Все едно някой друг ги бе рисувал. В стиховете имах усещане за суфи музика с ней флейта и, да кажем, пиано. За приглушеност, смиреност, омиротвореност.

На второ четене се запитах, ама казвал ли е Лао Дзъ цитираните думи: С притъпена острота,/ с негиздава красота,/с притулен блясък,/слят с прахта. И с помощта на учени приятели открих парафразирани слова и продължението им в 56-и фрагмент (и Едвин Сугарев, и Жасмина Ташева някак на доверие приемат цитатността на цитата в рецензиите си). Според познатите ми преводи:

1. който притъпи своето острие,/ който освободи [мисълта си] от объркване,/ който смекчи своя блясък,/ който се уеднакви с праха [е тъждествен на най-дълбокото.](Л. Димитров)

2. Смекчавай остротата си./ Опростявай проблемите./ Прикрий ума си зад маска./Бъди едно със земния прах. [Това е първоначалният съюз.](Изд. Кръг Хелиопол)

3. Притъпете остротата,/ избавете се от суетата./Смекчете блясъка,/превръщайки се в прашинка [предстои ни най-дълбокото.] (Мария Арабаджиева)

4. остротата притъпи,/красотата прикрий,/ блясъка смекчи,/ с прахта се слей – [това се нарича тайно единение.](Крум Ацев)

5. смекчи блясъка, опознай мирския прах,/притъпи обостреностите, скъсай с враждебностите –[това се нарича изначално уеднаквяване]. (Теодора Куцарова)

И се запитах дали това е книга за тъждеството с най-дълбокото? За първоначалния съюз? За предстоенето на най-дълбокото? За тайното единение? За изначалното уеднаквяване? И как да тълкувам началото: Който знае, не говори, който говори, не знае. Ако си в изначалното уеднаквяване, в първоначалния съюз, в предстоенето на най-дълбокото, тъждествен на най-дълбокото, то ти не си ли вече знаещ, а ако си вече знаещ, то това не значи ли, че си в мълчание, тоест в неговорене и в неписане?

При третото четене си водех записки:

Всичко е живо без да знам защо. (10)

Аз не задавам въпроси. Харесва ми да не разбирам. (11)

Бил ли си някога затворник на тревата, поглед без дом, скитник яхнал първия камък. (9)

Питам се защо не растат? [дърветата] Отговорят: В бавен танц всички отлитаме в синьото. (9)

Сградите се умълчаха. Слушат баладата на моето съществуване. (12)

Щом допра моите [устни] до теб, спираш да говориш. Харесва ми тишината. (22)

Накрая се присетих за Прости сетива на Иван Методиев и Сто стихотворения на Екатерина Йосифова. Зачетох се отново и отново. И Прах и драскотини олекна

Николай Бойков
26.10.2012

Свързани статии