Начало Книги Под линия
Книги

Под линия

Николай Бойков
30.11.2012
1303

Дарина Гергова, „Америко,Америко”, изд. „Жанет 45”, 2012, 256 стр.

Юри Лазаров, „Тълковен речник”, изд. „Сиела”, 2012, 128 стр.

И двете книги са писани от журналисти. И на двете сякаш не им е достатъчно да са журналистика. И се отъркват в литературата (все още помня документалната книга Горещо червено на Ивайла Александрова, която, оставайки при журналистиката и документалистиката, сякаш успяваше да ни каже и онова, което очакваме и от литературата, да успяваме да осмисляме себе си и света, в който живеем).

В едната се стеле носталгична червена мъгла, а в другата – синя резигнираност. Авторът на едната е по всяка вероятност  топ-журналист, който е председател на журито на наградата „Хеликон” (като се ровех в нета за автор и книга, беше много поучително натъкването на една и съща пиар информация, публикувана „попроменена” на всякакви места –  от сайта на Съюза на журналистите до вестник „24 часа”), авторката на другата пък е пенсионирана пишеща журналистка (лично аз не познавах творчеството й до момента, ще приема, че това е част от неизбежните невежество и неграмотност. Толкова книги и автори и всички чакат да бъдат прочетени!).

Книгата на ЮЛ си пада по жаргонизмите и хъшлаковостта, макар да ги критикува в съвременната преса (полицаите са ченгета, а авторът „върти геврека”), както и по бомбастичността на сравненията си (доста пъти съм минавал през тунелите по Ботевградско шосе преди Ботевград, явно не са като швейцарските, но пък там не съм се чувствал „като в газова камера”, нито пък, че оцелявам „в тъмницата”, която „рядко и свенливо се прокъсва тук-таме от бледи вощеници”), опитва се да ни впечатли със селски куни (сякаш не сме чели Вазов „Пред замислената куна, кандилце мъждей”), със градски моренца и салатки. В началото й се заявява, че ще говори „за общо взето важните неща – къде от селския, къде от живота на всички ни”, сякаш животът на всички ни и селският живот са противоположности (в книгата се набляга на разликата между града и селото, авторът е градски човек, който си намира отмор на село, въобще авторът е елитарен, той знае етимологии, старогръцки  и английски и постоянно ни омайва с тези с знания и гугълска сякаш енциклопедичност, с многото си четене и учене). Аз обаче така и не успях да открия песента „Деца играят с цветни тебешири”, а в света на всички ни, в който аз познавам, момчетата не играят само на топчета, а момичетата – на дама и ластик. (Един приятел от Велико Търново разказваше, че в неговото детство през 70-те той и брат му, двамата в отбор, били най-добрите на ластик и това било унисекс игра в квартала им, друг пък, че в неговото детство през 80-те в неговото село в Северозападна България имало и момчешка „дама” и тя била къде-къде по-сложна, в моето детство във Видин и Вълчедръм момчетата играехме и на ножка). Да спомена, че в поделението, където служех, нямахме джугани, а зилове. И че „въторите й [зърната на гърдите й] са като винтили на джуган” според интернет източници идва от кулския диалект, а не от някакъв неофолклор от един митичен Северозапад.

Авторът е в непосредствен контакт с елита на българските писатели: Деян, Емо, Кайо, Калин, Ицо. Деян и Кайо разпознах веднага. Емо се оказа Емил Андреев, Калин реших, че е Калин Донков, Ицо май така и не успях да идентифицирам. ЮЛ е познавал лично Далчев и се възмущава от „всякакви нискочели посредственици”, които са облели сякаш не Далчев, а стихотворението му Книгите „с тъпата си злоба, горките”. (Лично аз макар да не съм познавал лично Далчев, все пак съм чел въпросното стихотворение, което в изданието, притежавано от мен, е посветено на К. Гълъбов, а не на Ангел Каралийчев, както твърди ЮЛ, и въобще не намирах за неуместни онези излезли в пресата, но нецитирани от ЮЛ коментари на „нискочелите“ младежи, още по-малко видях в тях злоба. В края на краищата в стихотворението на Далчев говорещият ни се самоописва като човек, който чете денем и нощем само книги и заради четенето на книгите загубва и живота, и света и не чува дори зова на любовта.) И мога да продължа с другите си недоумения от текстовия свят на ЮЛ, който ми стои тъкмо като интелектуално чалга, айде да посмаля и да кажа интелектуална естрада с избиваща на моменти циганофобия. (Още едно за последно: какво ли кинематографично има в нея, та Анри Кулев да обяви, че щял да я филмира. Америко, Америко на ДГ много повече плаче за филмиране и кино от Тълковен речник на ЮЛ. Там има разказвани случки и истории.)

Да не забравя да отбележа,че когато се чудех, кое би оправдало излизането в книга на симпатичните и съвсем уместни в рамките на списание текстчета на ЮЛ, то си казах –  илюстрациите и намигванията на Дамян Дамянов.

Книгата на ДР с корица, типографски решена като противопоставяне и игра на шрифтове и пренасяния, е анонсирана още август 2010 в пресата, има премиера в Народната библиотека през 2012 (щеше ми се да науча от сайта на библиотеката не само че: Интересът към книгата бе огромен – представянето протече при препълнена зала. Уводни слова произнесе проф. дфн Боряна Христова, директор на Националната библиотека, след което думата бе дадена на г-жа Милена Ташева от издателство „Жанет 45” и на редактора на книгата г-н Виктор Самуилов. Изтъкнатият литературовед проф. дфн. Иван Сарандев представи авторката и творбата й. Г-жа Дарина Герова също говори за своята книга. Актрисата Мария Статулова прочете главата „Хемингуей и котките”, а и кой какво е твърдял). Тя сякаш е по-непретенциозна и непосредствена, откривам дори и самоирония в повествованието на майката, посещаваща синовете си в Америка. Разказаната случка за китайката, която й казвала „о, йес”, докато ДГ я черпела за 24 май на детската площадка в Ривърсайд и подреждала изречения за личностите и делото на светите братя Кирил и Методий, докато накрая не се оказало, че китайката не знае английски, си е една парафраза на историята за Българския кондуктор, при това решена почти в ключа на Петер Естерхази. (В оригиналната история на Дежьо Костолани разказвачът минава през България,знае само да и не на български, в скучната нощ решава да се престори на знаещ български, провежда разговор с кондуктора, който му разказва някаква история. В парафразата на Естерхази – разказващият не знае италианския на постоянно говорещата му италианска прислужница и й отговаря все със „си, си”, докато се случва, каквото се случва).

В известна степен дори приемам и изблиците срещу глобализма и демонстрираното родолюбие, противопоставянето на глобално и национално (ах, този лош глобализъм и ах, онзи добър ни национализъм) и филипиките срещу феминистките, които се отказвали от права в името на равноправието (на една майка, отгледала такива синове, всичко е простено). Но лично аз щях да се радвам повече, ако в книгата прочитах повече разказ, повече разказвани случки, повече ежедневност, повече разказани разминавания и срещи на българските и американските стереотипи и имаше по-малко коментари и природни описания и възторгвания.

 

На главната страница: Мартин Кипенбергер, Хепиендът на „Америка” от Франц Кафка, 2009, MoMA, Estate Martin Kippenberger, Galerie Gisela Capitain, Cologne. Photo © Jason Mandella

Николай Бойков
30.11.2012

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12