Източно време, Десислава Неделчева, Литературен вестник, 2012, 68 стр.
Беше леко стряскащо, когато сравнявах записките си от второто и третото четете на книгата на ДН. Бях вадил скрупульозно и акуратно едни и същи думи, изречения, понякога леко структурирани по друг начин. Имаше една обаче съществената разлика. Редовете ако се случи нещо/ с твърдите ти представи/ и вече не виждаш/ какво н а и с т и н а става, извадени при второто четене, бяха станали на „да виждаш какво наистина става” при третото. И това ми се струва патоса на тази книга: да виждаш какво става и през разказаното видяно наистина да видиш станалото. Да си в зева на как исках и как трябва, да артикулираш преместването/преместванията [промените,метаморфозите], докато оставаш на място, което става друго (докато той, Одисей, заминава, аз, Пенелопа, съм в по-трагичното от смъртта, в несъмненото всекидневие). В неготовността да пишеш детството да пишеш детството и през писането му да проумяваш собствения си живот. Чувам един равен глас, който споделя, който свидетелства истината си. И двете актриси, които чух да четат стиховете по националната телевизия в предаването Денят започва от библиотеката, бяха с прекрасни гласове, но бяха прекалено актриси (в едната разпознах – защо ли не им изписаха имената? – великолепната Галя Костадинова от Всичкоядецът (автор Мирослав Христов, режисьор Ани Васева, играе се в the fridge и Хаспел), но при тези стихове сякаш трябва да изиграеш неиграта, недрамата без резонанси и звучен тембър. Да изиграеш затишието, притихналостта, а не бурята. Да изиграеш спрялостта на времето (всички онези часове, които трябва да изживееш, нещо такова казваше Вирджиния Улф във филма Часовете).
Не знам как да свържа значението на източно време, съобщено ни на премиерата не от фикционалния мъж на лирическото аз, а от мъжа на авторката, дундуркащ малката им дъщеря (на запитването ми впоследствие го обясниха така: „За морското източно време: на гръцки „керо” означава „време” и когато има буря, гърците казват: „Ех(о)уме керо” (έχουμε καιρό), тоест, „имаме буря” (имаме време). Във варненския залив корабите могат да намерят убежище при всяко друго време, с изключение на източното, защото варненският залив е открит откъм изток. Тогава корабите са принудени да щурмуват в открито море, за да не потънат. Така че по отношение на такива пристанища като варненското източното време е коварно и опасно”). За мен обаче е валидна автоинтерпретацията на ДН: „За мен, източното време е личното, домашното, дистанцираното, затвореното, интимното, Шехерезада, за разлика от западното – откритото, социалното, за пред всички хора.”
И наистина има нещо изворно в книгата. И автентично свидетелствуване за изповядваната вяра.
Ѝ, Йорданка Белева, Ерго, 2012, стр. 56
Странно съвпадение бе, че докато пишех горния текст, бях поканен на премиера във Варна на стихосбирката Източно време от фейсбук страница, направена от Йорданка Белева. Ако се запитам кое е общото – то е зрелостта на писането и в двете книги (въобще много зрели поетични книги чета тази година, много евидентно добри поетически книги, не ми стигат и десетте пръста, за да ги преброя, а ме чака БрикЛейн: неделя на Калоян Игнатовски например), но ако при ДН става дума за семейство, деца, мъж в смисъла на съпруг, ежелюбов, то сякаш лирическото аз в Ѝ е онази, която знае да пали мъжките устни и която казва как да я целунат (чупливо), която е центърът с 1001-ата си тишини (онази, към която мъжете местят леглата си), онази, която гласува за любовта, за да управлява и в опозиция, която говори за любов (винаги отсреща) и за мъже, идващи, но винаги отсъстващи, и е приют за мъгли, мъже, дървета, която твърди – по един съвсем звучен и земен начин, – че се завръща безземна и безвучна (в къщата на бащата и речта на майката). Писане, което разчита на чуването, а не на виждането (и не съм съгласен с твърдението на авторката, че заглавието на практика е непроизносимо, че не е звуково, че ще го произнеса като и ударено или и под ударение, произнасям го като ѝ). Чудех се защо книгата така явно пренебрегва другата употреба на Ѝ, дори сякаш твърди, че това ѝ съществува само като кратката форма на притежателното местоимение за женски род в единствено число, употребявано само със съществително и следпоставено (тъгите ѝ), защо забравя за единствено запазилата се (кратка) форма на личното местоимение „тя” за дателен падеж (дългата рядко срещана, остаряла форма: ней), макар втората поне на три пъти да е употребена в текста: „обича цялото време/ което ѝ трябва/преди да заспи”; „и другите жанрове ѝ отиват/ в сегашния начин на целуване”; „и всичко, което ѝ трябва/ за да стане държава неговото отсъствие/ а той национален герой на тъгата ѝ”. Много ще се радвам, ако някой истински критик вземе, успее, може да осмисли този факт.
И двете книги са с прекрасни корици, първата на Капка Кънева, втората на Иво Рафаилов.
На главната страница: Славка Денева, Интериор
