Както всичко в света се променя, така се променят и езикът и думите. На езика, на който хората са общували преди хиляда години, днес ние не бихме могли да се разберем. И на съвременния говорим език често не се разбираме, но това е друга тема. В течение на вековете значението на думите се променя, връзката между първоначалния и сегашния смисъл изтънява като нишка и само чрез справка в специализирана литература може да се стигне до първичното им значение.
След уволнението на една популярна журналистка от една национална медия из публичното пространство броди думата цензура. Едно скандално събитие придаде актуално значение на една стара дума. През тази дума може да се проследи историята на цивилизацията.
Ценз (census) е списъкът на гражданите на древен Рим, съставян при преброяване, което се извършвало на всеки пет години, в него те били класифицирани по различни икономически и политически признаци. Всеки гражданин съобщавал под клетва данните за себе си. По тези списъци се регулирало участието на всеки в цялостния живот и управление на държавата и обществото – данъци, имущество, военна служба, образование, политически права и пр. Магистратите, които осъществявали тази дейност, се наричали цензори. Чрез своята дейност те не само управлявали бюджета на държавата, но се явявали блюстители на обществените нрави.
В държавните формирования, които наследили Рим, цензурата останала да съществува именно в това си значение – съблюдаване на законите и нравствеността в обществото. Така и до днес съществува възрастов и граждански ценз за придобиване на избирателни права, образователен ценз за много обществени длъжности, а доскоро в армията имаше ценз по пол.
Докато понятието ценз почти не е променило първоначалното си значение, с цензурата не е така. След всички семантични промени, които е претърпяла, днес думата е придобила изцяло пейоративен смисъл. Дори когато се използва спрямо отминали епохи, тя е натоварена с негативно значение. Винаги обозначава ограничаване или отнемане на някаква свобода, налагане на наблюдение и контрол. Днес свързваме цензурата с тоталитарните системи, но тя ги предшества. Звучи парадоксално, но ако демократичните общества прилагаха по-строга цензура, това би препятствало установяването на тоталитарни режими. Цензурата е инструмент и като всеки инструмент, тя може да бъде използвана за полезни цели, но с нея може и тежко да се злоупотребява.
Няма общество, в което да не е прилагана различен вид цензура. Най-често тя се изразява в изгаряне на книги, смятани за вредни. Тази практика датира от Античността и дори от още по-рано. През Средните векове цензурата най-широко е използвана от църквата, която е издавала индекси на забранени книги като борба срещу ересите. Първите цензурни списъци датират от 494 г. по времето на папа Геласий I. Когато църквата придобива доминираща роля, е въведена предварителната цензура на книгите. В Русия първият запазен списък със забранени книги датира от 1073 г. – по-малко от век след покръстването.
С разширяването на политическите права на гражданите цензурата започва да се използва и за политически рестрикции. Появяват се и първите критици на цензурата: Пиер Абелар, Еразъм Ротердамски и Мишел дьо Монтен. През 1695 г. предварителната цензура в Англия е премахната. В Руската империя, напротив, по това време тя се засилва и през 1796 г. е учреден апаратът на цензурата, а през следващата година е въведена специалната длъжност „цензор на еврейски книги“. От втората половина на XIX век при царуването на Александър III свободата на печата е още по-силно ограничена. От 1865 г. до 1917 г. действа Главното управление по въпросите на печата – върховната цензурна институция в Руската империя. Този официален държавен орган все пак въвежда някакъв регламент на цензурата. След премахването му през 1917 г. цензурата не само не се премахва, но се усилва неимоверно и се извършва безразборно. Един от първите декрети на съветската власт е „За печата“, издаден на 9 ноември 1917 г., и веднага са закрити над 500 вестника.
Когато цензурата е била регламентирана, вестниците са излизали с бели карета на някоя страница и с обяснение, че даденият текст е свален от цензурата. Така е било и с книгите. Цензурата в тоталитарните общества действа много по-грубо – на нарочените автори не се разрешава изобщо да издават книгите си, а често самите те са изпращани в лагери и много от тях ликвидирани. Жестоки мерки са прилагани и към читателите, ако бъдат забелязани или се получи донос, че четат или притежават забранена литература. Най-драстични са мерките в електронните медии. Упражняването на строг контрол се улеснява от факта, че медиите, издателствата, агенциите, театрите и всички институции са държавни. Назначаването, контролирането и уволняването на служителите в тях се следи под лупа. Във вестниците няма бели карета, защото всяка дума в тях е минала през иглените уши на службите по идеологически контрол. Тоталната цензура е един от най-важните признаци, които правят едно общество тоталитарно.
Сред най-известните случаи на цензурирани издания у нас е малката книжка „Люти чушки“ с епиграми от Радой Ралин и карикатури от Борис Димовски. Поводът за политическия скандал е опашката на прасето, нарисувано към епиграмата „Сит търбух за наука глух“, която твърде много наподобява подписа на Тодор Живков. Книгата е иззета от всички книжарници и изгорена. Това се случва през 1968 г., когато партийните цензори са особено бдителни поради Пражката пролет.
Другият нашумял случай е от 1982 г., когато от всички книжарници е иззета и унищожена книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Бъдещият президент анализира тоталитарните режими в националсоциалистическа Германия, фашистка Италия и франкистка Испания, но цензурата открива аналогии с нашата социалистическа държавна система. Забраната и унищожаването на книгата потвърждава, че аналогиите не са случайни.
Още през първите месеци след падането на комунистическата система книгата на д-р Желев беше преиздадена. Тогава всички мислехме, че с настъпването на свободата цензурата вече е немислима. Безспорно свободата на словото, която имаме сега, е много по-голяма, но и нашите критерии за свобода са несравнимо по-високи. Днес тя е сред най-коментираните теми в социалните мрежи и в актуалните предавания. Оценките се правят от диаметрално противоположни позиции и са еднакво крайни и непримирими. Всяка страна обвинява другата в пристрастие и призовава за сваляне от екран.
Свободата на словото не може да се измерва като температурата в абсолютни стойности. На преден план излизат пристрастните субективни преценки, а те са не по-малко опасни от официализираната цензура. Свободата без задръжки дава възможност да се използват инструментите на цензурата, но такава свобода вече не е ценност. Истинската свобода не е когато всичко е позволено. Преценките са относителни, затова съпоставките с други епохи трябва да се правят внимателно.
Взривната сила на днешния барут е много по-голяма от джепането на черешовото топче. Милен Русков изказа позиции, с които не съм съгласна, но не отричам правото му да ги изписва на стената си. Това е неговото виждане. Не мога да искам да мисли като мен. Трябва да имаме свободата за бъдем различни, без да искаме другият да бъде жигосан, остракиран, да му бъде отнемано правото да изказва позицията си. Както и Волтер е казал – „Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш неправ“.
Още по-популярна е друга подобна мисъл, приписвана на Волтер: „Не съм съгласен с това, което казваш, но съм готов да защитавам до смърт правото ти да го казваш“. Това изглежда добре, но когато болшевики, щурмоваци, терористи, бандити, главорези, чиито права ти защитаващ „до смърт“, вземат властта, те ще те убият и това ще бъде първата им работа. Дали пък не е по-разумно свободата на словото да не е чак така неограничена? Всъщност самата Конституция поставя ограничение: „Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността“. Чл. 108 от НК също налага ограничение: „Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилственото изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години“. Имаше предложение предвижданото наказание да се завиши на пет години, но не зная какво стана с него.
Не всичко е позволено. И слава Богу. Има цензура върху порнографско съдържание, върху проповядване на фашистка идеология. Има и автоцензура срещу нецензурни изрази. И журналистите не са свещени крави. Те не се ползват със специален статут затова, защото са популярни лица. Те трябва да спазват уговорките, които са поели, когато са били назначавани в компанията, за която работят. Но ние не работим в нормални условия. Не живеем в нормална държава. Напоследък я наричаме „завладяна“. Но тя много отдавна е завладяна от апарата, който трансформира политическата власт в икономическа. Ние отдавна познаваме този почерк, нрави, жестове, отмъстителност. Да свалиш от екран един журналист с един удар е все едно да го цапардосаш пред очите на зрителите. Това си е цензура и то груба, дебелашка, безочлива, която се опитва да мимикрира зад правила и принципи. Която много напомня за годините преди 89-а.
Твърди се, че телевизията има все по-малко значение при формирането на политическите позиции на гражданите и особено на поколението Z. Самите Gen Z твърдят, че изобщо не гледат телевизия. Ако това е вярно, трудно можем да си обясним защо с толкова много телевизионни водещи през близките години се случи същото, както сега с Цънцарова. Днес манипулацията на общественото мнение се използва много повече, отколкото цензурата, но явно и времето на цензурата не е напълно отминало.
