Начало Идеи Актуално Под отблясъците на Кристалната нощ
Актуално

Под отблясъците на Кристалната нощ

2870

Зърна ли нейде в националното ни обществено пространство изобразен пречупен кръст, това за мен е сигнал за тревога – точно така, както и ако зърна петолъчка. За петолъчката съм писал достатъчно – сега думата ми е за свастиката. Една свастика, придружена от Давидовата звезда и надписа под нея „Jude!”. Тя се появи изрисувана тези дни на една витрина в сърцето на столицата. Тревогата ми не би била толкова тревожна, ако тази постановка беше дело на подпийнали улични гамени. Но когато постановчиците са не самодейни хулигани, а фенове и активисти на една новородена родна политическа партия, която ден след ден набира сили и последователи и която е със сериозно парламентарно представителство, място за омаловажаване няма. Обстоятелството пък, че родната общественост омаловажи случилото се, а нетърпимостта на организацията на еврейската общност „Шалом” се оказа комай единственото противодействие на този варварски акт, говори красноречив език – в моите стари очи това обстоятелство е основание за нови тревожности.

Ако някой политромантик реши, че изстъпленията на настоящото не са достатъчни, да хвърлим поглед върху близкото историческо минало на Стария континент. И така, през есента на 1938 г. с подобни изстъпления бе ознаменувана Кристалната нощ в Германия, в Австрия и в новоокупираната от нацистите пред очите на невъзмутимата международна общност Судетенланд. А нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. бе кристална, защото през нея, подкрепяни масово от Хитлерюгенд и от бездействието на полицията, щурмовите отряди (Щурмабтайлунг) на паравоенното крило на Националсоциалистическата германска работническа пария SA плъзват по улиците на Райха. Техният метеж унищожава стотици синагоги в центъра на Европа, разбити и ограбени са витрините на безчет еврейски магазини (оттам и кристалите на Кристалната нощ). Осквернени, опустошени и плячкосани са хиляди еврейски частни домове, училища, културни институти и болници. Само десетина месеца след погромите, през една друга и не по-малко зловеща нощ – Нощта на дългите ножове, – Хитлер ще се саморазправи със SA така жестоко, както SA разгроми еврейските общности в стотици германски, австрийски и чехословашки градове. Както днес, и тогава международната общественост си затвори свенливо очите пред нацистките безчинства – едно безхаберие, за което цялата ни цивилизация плати впоследствие висока, кървава цена.

Не, юначагите от „Възраждане” не са стигнали до тези крайности. Посоката към тях обаче вече е зададена. Пък и откритите превратаджийски закани на техните ментори и лидери в Народното събрание несъмнено окуражават феновете, окуражава ги несъмнено и нашата всеобща апатия. Смея да го твърдя, защото аз и до днес така и не чух ръководителите на ПП „Възраждане” да поемат отговорност, да се извинят, са се разграничат, дори само неофициално, от споменатия вандалски антисемитски акт – протестът на организацията „Шалом” си остана самотен глас в океана равнодушие. Докато и извънпарламентарният, и парламентарният език на ПП „Възраждане” бе, е и си остана езикът на яростта и мракобесието, на омразата, на неистовата ненавист – ненавист, която по своята ожесточеност не отстъпва на расовата.

Ако някой разчете споделените ми думи като защита на родната еврейска общност, аз няма да възразя – няма да възразя и ако ме набедят, че защитавам еврейската кауза, еврейската традиция и еврейската култура. За свое оправдание ще уверя, че бих защитил и всяка друга дискриминирана малцинствена група – и всяка дискриминирана личност дори бих защитил със същата морална непоколебимост. Признавам обаче, че отношението ми към еврейската общност е по-специално. Докато и в нацистка Германия, и в СССР, и в Средновековието, и в Античността дори най-свирепите диктатури са започвали с издевателства срещу еврейските малцинства по места, достатъчно е само да разтворим сериозните (има и несериозни такива) енциклопедии, за да установим, че всеки втори нобелист (както в частните науки, така и в хуманитарната сфера) е от еврейски произход. Всяка нация си има, разбира се, свои качества и свои пороци, свои таланти и свои бездария, но всички исторически и актуални постижения в науката и изкуствата правят в моите очи еврейският народ богоизбран и знаков за участта на цялата ни цивилизация, неин духовен фаворит го правят – ни повече, ни по-малко.

Вандалщината на феновете на ПП „Възраждане”, гаменското поведение на депутатите на партията в Народното събрание, безмерната търпимост и на политическата ни класа, и на целокупното гражданство срещу всичко това не вещаят нищо добро. Тази смесица от наглост и малодушие наторява отровната почва, върху която растат и крепнат бурените и на антисемитизма, и на всеки друг (ляв, десен, расов, класов, етнически или религиозен) екстремизъм. А всеки екстремизъм води закономерно, последователно и дори неминуемо до насилие. Така че, доколкото като гражданин на Република България и аз съм потенциална плячка на това зараждащо се насилие, този ми текст може да бъде разбиран и като себезащита. Обстоятелството пък, че аз явно се нуждая от подобна себезащита, говори за всеобщата незащитеност, за уязвимостта на гражданското ни общество. Показателно в този смисъл е обстоятелството, че докато в днешна демократична Германия за подобни издевателства съдят и вкарват в затвора, в днешна България граждани, медии, държавници, църква и парламентаристи нехаят. Това ни нехаене има висока историческа цена. Цена, която с времето само расте и нараства, цена, която миналият ни век заплати с изтребителните нацистки концлагери и с милионите жертви на Архипелаг ГУЛаг. И цена, която, потънали в хралупата на собственото си бездушие, можем да бъдем заставени и ние да платим в брой…                      

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора