Начало Идеи Гледна точка Под прахоляка
Гледна точка

Под прахоляка

5870

Изпитвала съм винаги стаено възмущение от една характерна българска черта – невъзможността ни да устояваме и следваме позициите си. Имаме компас, макар и стар модел. Намираме или напипваме посоката. Правим няколко крачки. Но се явява препятствие, корабът ни се озовава между Сцила и Харибда. И тогава на нас ни липсва силата – веднъж застанали на дадена позиция, да я отстояваме, когато обстоятелствата са неблагоприятни за нас. Когато трябва да се прояви характер, ставаме дървени философи. Липса на духовна сила, която може да бъде обяснена и с многовековното чуждо владичество, когато поколение след поколение всякаква съпротива мълчаливо и строго е била потискана, когато единствената защита е била снишаването и затварянето зад високи дувари.

Днес казваш едно и утре, без никакъв свян, твърдиш точно обратното. Днес слагаш подписа си под една декларация, утре се отричаш от него, защото е станало опасно. Инстинкт за нагаждачество, за оцеляване, който потъпква честта и достойнството. Докато да се живее без чест и достойнство стане привично и обичайно.

Наскоро препрочетох спомените на Димитър Пешев за трагичните събития през март 1943 г., когато 11343 евреи от „новите земи“ на Царство България са минавали през Дупница, за да бъдат откарани към лагерите на смъртта. Депортирането на евреите от старите предели на България е отменено в рамките на 24 часа, благодарение на застъпничеството на различни слоеве на обществото и главно на депутата от Кюстендил Димитър Пешев. След това той написва писмо-изложение до Народното събрание, в което се обявява против мерките срещу населението с еврейски произход. Под това писмо се подписват още 42-ма народни представители. То е изпратено и до министър-председателя Богдан Филов. Той свиква мнозинството от Народното събрание, което подкрепя правителството. Ето как описва Димитър Пешев това заседание: „… Това заседание започна със съобщение от министър-председателя, че получил писмо-изложение, подписано от 43-ма народни представители, и прочете цялото писмо… От това, което каза министър-председателят по-нататък, ставаше ясна целта на свикването на това заседание. Той подчертаваше, че проявата в болшинството, изразена в писмото, засягала отношенията му към правителството, засягала дисциплината на това болшинство, че то се отразявало неблагоприятно върху авторитета на неговата политика и се налага тези отношения да се изяснят и всеки да поеме своите отговорности. От неговите думи се разбра, че той смята тази акция за нещо като бунт, макар че не употреби тази дума. Заплашителният тон се отрази върху настроението и мнозина се смутиха, очаквайки да се случи нещо неприятно… След тези обяснения и при крайно притиснато душевно състояние и брутален натиск от министър-председателя последният поиска всеки поотделно да отговорят на въпросите одобряват ли изпращането на писмото до него, подписано от 43-ма депутати от болшинството и подкрепят ли общата политика на правителството. Това значеше дали тези, които са го подписали, се отказват от него, или не. После разбрах, че някои предварително били викани и запитвани дали поддържат подписите си. Някои били отговорили положително, но имало и такива, които се били отказали от него. Кои са те точно аз не знам и няма да споменавам никакви имена… Гласуването почна. Всъщност това беше една мъчителна процедура, една инквизиция, един брутален натиск, който създаде тежка атмосфера, далече неблагоприятна за свободно изказване на мнение и убеждение. Един по един името на всеки депутат се извикваше, той трябваше да стане прав и да отговори на поставените въпроси, а министър-председателят с молив в ръка взимаше своите бележки. На подобна сцена не бях присъствал досега и тя ме угнетяваше със своята несъвместимост с достойнството на народните представители, със своята перфидност и бруталност едновременно… Резултатът беше, разбира се, удовлетворителен за министър-председателя – само 30 души от подписалите писмото общо 43-ма останаха при това положение верни на своя подпис и отхвърлиха порицанието на акцията, а никой не се обяви против общата политика на правителството…”.

При тридневното обсъждане на романа „Тютюн” в Съюза на писателите през 1952 г. критици и писатели един през друг се нахвърлят върху романа, обругават го, обвиняват го във всички възможни идеологически грехове. Тези обвинения днес звучат абсурдно и нелепо, но тогава те са били билет директно за лагерите. След писмото на Вълко Червенков, в което той дава височайша положителна оценка за романа и поздравява неговия автор, същите тези писатели и критици правят самокритика на своята критика от предишния ден. Картината е колкото жалка, толкова и потискаща.

Така постъпва елитът на нацията. Какво да очакваме от обикновените хора? Кой да им дава посока, кой да им дава кураж да я следват? Днес този е герой и еталон, утре е обруган и охулен.

Така беше потъпкана заслугата на цар Борис ІІІ за спасяването на българските евреи, защото не са спасени всичките. А кой и къде е спасил „всичките“? Отречена е заслугата му България да не изпрати войски на фронтовете, забравена е изстраданата му позиция „по-добре чер хляб, отколкото черни забрадки“.

Така са отречени заслугите на цар Фердинанд за удивителния индустриален възход на България, заради вината му за националната катастрофа, която далеч не е единствено негова.

Не можем да формираме мнение за периода на османското владичество, защото много хора настояват да е робство и да е турско. А националният сблъсък за Освобождението е по-ожесточен от самата Освободителна война.

За 45-годишния комунистически период никога няма да стигнем до формиране на обективна позиция, защото никой не отстъпва от непримиримите черно-бели крайности, че това е период на безметежно щастие или епоха на кървав терор.

Никога няма до се доближат позициите за Вапцаров – много добър поет, но терорист. Терорист, но наистина много добър поет. Валери Петров е възхвалявал мракобесния „народен съд“, но можем ли по тази причина да отречем преводите му на Шекспир?

Освободителната, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световни войни продължават между нас дълго след като са приключили.

По отношение на всички политици нашето общество е разделено на два лагера. Няма нито един, за когото да имаме единно мнение. Нито един! Нека да имаме различни мнения, но защо трябва те да са войнстващи и непримирими? И това не е само за нашите политици – по същия начин обществото ни е на взаимно изключващи се и непримирими позиции и относно чуждите политици, държави и народи. Всичко, което се случва „по света и у нас“, е повод да се разделим на два непримиримо враждуващи лагера.

Поводът да нахлуят в съзнанието ми тези нерадостни мисли беше нещо битово дребно и дребнаво. Слави Трифонов съчини поредната си долна чалга и хиляди блюстители на добрите нрави се нахвърлиха върху него.

Бил вулгарен, бил циник, злобен, простак, дъно, тиня, кал… Слави от 30 години лансира долна чалга, гаври се с когото свари или срещу когото го насъскат, почти не е останал някой необруган и неокалян от него. Кощунствал е много по-грубо и вулгарно. И въпреки това се превърна в идол, ментор и жалон, впоследствие стана едно от лицата на праведния протест, спечели изборите, започна да оправя държавата. И сега – каква изненада! И колко много изненадани! Това липса на памет ли е? Или липса на съвест, на позиция и на последователност? Изненаданите не са ли хората, които пяха на един лад с него, когато бяха в едно правителство? Не събра ли Слави милиони гласове на популисткия си референдум, който подхрани политическите му амбиции? Слави си е напълно последователен! Непоследователни са днешните му закъснели критици. Как да следваш една посока с хора, които днес викат „долу!“ на онзи, с когото вчера заедно са викали „долу!“ на общия враг.

Колко политически проекти отидоха на боклука преди да им е изтекъл гаранционният срок. Преди „Няма такава държава“ нямаше ли един Бареков „без цензура“? Нямаше ли една „Воля“, която предлагаше евтини хапчета на народа? Няма да ги изброявам всичките, защото рискувам да пропусна някого и да се обиди.

Отдавна сме противопоставени относно въвеждането на еврото. А хърватите влязоха в еврозоната и сега ние доволни ще наблюдаваме отстрани как започват да гладуват и да мизерстват. Защото са ни научили, че това е умната позиция.

Суверенът гледа уж пасивно и с отвращение, но всъщност всички обругани политици са избрани от него. Народът не случи на политици, политиците не случиха на народ. И на задкулисие не случихме, защото задкулисията в другите страни имат къде, къде по-добър вкус и възпитание.

Ако се опитаме да си представим, че Слави беше малко по-хитър и прикрит, че беше съставил правителство и беше започнал да управлява страната, същият този Слави, който сега написа тази гнусна песен и изведнъж прозряхме колко е противен, ако не беше я написал, а си беше затраял, за да управлява с четворна или петорна коалиция, избран и подкрепян от същите, които днес са изненадани от него… Аз нямаше да бъда изненадана от това.

А България щеше да си върви по стария, добре познат и утъпкан коловоз, който се разкалва, когато превали дъжд, но като пекне слънце, изсъхва, вдига се прахоляк и посипва всичко – и минало, и настояще, и бъдеще.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора