Начало Идеи Гледна точка Под салкъмите
Гледна точка

Под салкъмите

1115
Бен Аронсън, „Жена до прозореца“, 2008 г.

Малката градинка пред клиниката беше празна в този час на деня. От отворените прозорци на коридора на втория етаж се чуваше глъчка, студентите имаха изпит. Една възрастна жена с отдавна боядисана и вече бяла в корените коса, облечена в престилка, излезе от тежката желязна врата на сградата. В едната си ръка държеше хартиена чашка за кафе, в другата пакет цигари и запалка. Седна уморено на една от пейките, запали цигара и се взря невиждащо във високата неокосена трева, като от време на време отпиваше с наслада малки глътки от чашката.

Асфалтът на градинката беше напукан от корените на близките салкъми. По разбитите плочки на пътеката, която заобикаляше сградата, се зададе пълна жена със сак в ръка. Тя седна на съседната пейка, извади от дамската си чанта салфетка и обърса лицето си.

– Трябва да чакам цял час – каза като че на себе си. – Лекарят още не е дошъл.

– Така е, чака се – поде жената с престилката. – Ей го, аз бях нощна смяна, свърших си работата, а седя тук, не ми се тръгва. Че вкъщи ме чака майка ми, която е на легло. И вкъщи същото, каквото и тук. Тук поне ми свърши смяната, викам си, чакай малко да постоя, да си поотдъхна. Че вкъщи наново. А вие за какво, ще постъпвате ли?

– Да. Лекарят ми каза, ела в осем, а сега го няма. Щял да закъснее.

– Щом е казал, ще дойде.

От онази тежка врата, сякаш вратата на крепост, излезе слаб мъж. Много слаб, кожа и кости. В пръстите си стискаше три филийки хляб. Отиде в далечния край на градинката, приседна на пейката там и започна да рони хляба по земята. От големите дървета наоколо веднага налетяха гълъби и се спуснаха към трохите. Някои от тях в лакомията си дори кацаха по краката на човека, по раменете му.

– По цял ден прави това – каза жената с престилката. – Храни гълъбите. Казваме му, недей бе, Мони, недей събира гълъбите, знаеш ли какви зарази носят. Не и не. Не чува. Това му е занимавката. Не е от нашата клиника, от съседната е, по нервни болести. Ама е безобиден. Иначе добър човек, помага, изхвърля боклука. Тази градинка всяка сутрин той я почиства, изпразва кошчетата, слага нови чували. Като види боклук, го вдига. Няма къде да отиде и го държат тук по милост. Че иначе трябва да остане на улицата. И гамените ще го пребият. Ох, не ми се става. И вкъщи същото. Майка ми е на легло, с деменция. Не ме познава, не може да говори. Ама трябва да я нахраниш, да смениш памперсите.

– Няма ли кой да ви помага? – попита другата жена. – Майка ви няма ли си внуци?

– Има си. Внук и внучка. Те са по чужбина. Нека. Само да са добре там, друго не искам. Аз тук ще се оправям. А вие какво, нещо сериозно ли?

Жената със сака помълча.

– Ще видим. Сега ще правят изследвания – отговори накрая.

Гълъбите изкълваха трохите и се вдигнаха по клоните на дърветата. Мони и той се изправи и тръгна да се прибира. Като мина покрай жената с престилката, застана пред нея и каза някак виновно:

– Може ли една цигара?

– Мони, казала съм ти, цигари не давам. Цигарите вече са много скъпи.

Но извади от кутията цигара и му я подаде.

Мони се отдалечи.

– Какво да го правиш? Е, хайде, аз ще ставам. А на вас пожелавам скоро да си тръгнете оттук.

– Дано.

Жената със сака остана сама в градинката. Тя бръкна в дамската си чанта, извади хартиена кесийка с кроасан и започна да го чупи и да пуска парченцата на асфалта.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора