Малката градинка пред клиниката беше празна в този час на деня. От отворените прозорци на коридора на втория етаж се чуваше глъчка, студентите имаха изпит. Една възрастна жена с отдавна боядисана и вече бяла в корените коса, облечена в престилка, излезе от тежката желязна врата на сградата. В едната си ръка държеше хартиена чашка за кафе, в другата пакет цигари и запалка. Седна уморено на една от пейките, запали цигара и се взря невиждащо във високата неокосена трева, като от време на време отпиваше с наслада малки глътки от чашката.
Асфалтът на градинката беше напукан от корените на близките салкъми. По разбитите плочки на пътеката, която заобикаляше сградата, се зададе пълна жена със сак в ръка. Тя седна на съседната пейка, извади от дамската си чанта салфетка и обърса лицето си.
– Трябва да чакам цял час – каза като че на себе си. – Лекарят още не е дошъл.
– Така е, чака се – поде жената с престилката. – Ей го, аз бях нощна смяна, свърших си работата, а седя тук, не ми се тръгва. Че вкъщи ме чака майка ми, която е на легло. И вкъщи същото, каквото и тук. Тук поне ми свърши смяната, викам си, чакай малко да постоя, да си поотдъхна. Че вкъщи наново. А вие за какво, ще постъпвате ли?
– Да. Лекарят ми каза, ела в осем, а сега го няма. Щял да закъснее.
– Щом е казал, ще дойде.
От онази тежка врата, сякаш вратата на крепост, излезе слаб мъж. Много слаб, кожа и кости. В пръстите си стискаше три филийки хляб. Отиде в далечния край на градинката, приседна на пейката там и започна да рони хляба по земята. От големите дървета наоколо веднага налетяха гълъби и се спуснаха към трохите. Някои от тях в лакомията си дори кацаха по краката на човека, по раменете му.
– По цял ден прави това – каза жената с престилката. – Храни гълъбите. Казваме му, недей бе, Мони, недей събира гълъбите, знаеш ли какви зарази носят. Не и не. Не чува. Това му е занимавката. Не е от нашата клиника, от съседната е, по нервни болести. Ама е безобиден. Иначе добър човек, помага, изхвърля боклука. Тази градинка всяка сутрин той я почиства, изпразва кошчетата, слага нови чували. Като види боклук, го вдига. Няма къде да отиде и го държат тук по милост. Че иначе трябва да остане на улицата. И гамените ще го пребият. Ох, не ми се става. И вкъщи същото. Майка ми е на легло, с деменция. Не ме познава, не може да говори. Ама трябва да я нахраниш, да смениш памперсите.
– Няма ли кой да ви помага? – попита другата жена. – Майка ви няма ли си внуци?
– Има си. Внук и внучка. Те са по чужбина. Нека. Само да са добре там, друго не искам. Аз тук ще се оправям. А вие какво, нещо сериозно ли?
Жената със сака помълча.
– Ще видим. Сега ще правят изследвания – отговори накрая.
Гълъбите изкълваха трохите и се вдигнаха по клоните на дърветата. Мони и той се изправи и тръгна да се прибира. Като мина покрай жената с престилката, застана пред нея и каза някак виновно:
– Може ли една цигара?
– Мони, казала съм ти, цигари не давам. Цигарите вече са много скъпи.
Но извади от кутията цигара и му я подаде.
Мони се отдалечи.
– Какво да го правиш? Е, хайде, аз ще ставам. А на вас пожелавам скоро да си тръгнете оттук.
– Дано.
Жената със сака остана сама в градинката. Тя бръкна в дамската си чанта, извади хартиена кесийка с кроасан и започна да го чупи и да пуска парченцата на асфалта.
