Начало Книги Библиосвят Под сенките на Византия
Библиосвят

Под сенките на Византия

Алън Лейн
16.09.2016
2907
рънсиман1
Стивън Рънсиман

Рецензия за „Рицарят от чуждата земя. Византийският живот на Стивън Рънсиман“ от Мину Диншоу (Minoo Dinshaw. Outlandish Knight. The Byzantine Life of Steven Runciman)

рънсим09В края на живота си сър Стивън Рънсиман, който почина на 97 годишна възраст през 2000 г., има ясното съзнание, че е отломка от отминала епоха“, „въплъщение на… една вече почти мистична ера“. Чрез своята забележителна и четивна биография Мину Диншоу връща великия историк на Византия във фокуса на публичното внимание, описвайки ярка картина на живота в Европа през ХХ век, който днес ни се струва почти толкова далечен, колкото и кръстоносците и религиозните спорове, описани в книгите на самия Рънсиман.

Рънсиман не е роден аристократ – семейното богатство е натрупано от неговия дядо, корабен магнат, известен с широките си контакти и съзнание за собствено величие. Родителите на Рънсиман са първата семейна двойка, избрана едновременно в Камарата на общините. Баща му, член на кабинета на лорд Аскуит преди Първата световна война, надживява залеза на Либералната партия и води обречената мисия в Чехословакия през 1938 г. Биографията на родителите му дава основание на Стивън Рънсиман да каже през 1991 г., че е познавал лично всеки един министър-председател от ХХ век, с изключение на сър Хенри Кемпбъл-Банерман, починал, докато самият той е бил още невръстно дете, и Бонар Лоу[1], „който така или иначе никой не познаваше“. На седемгодишна възраст под ръководството на баща си Стивън Рънсиман вече знае френски, латински и гръцки и спечелва стипендия за Итън – по времето, когато там се учат умни мъже като Джордж Оруел, Сирил Конъли[2], и Антъни Пауъл[3], а след това и за Кеймбридж, където живее сред „надменната красота“ на Колежа Тринити. Чрез своя приятел Дади Райландс[4] (наричали са ги „котките на чаените партита“, заради „кадифеното им светско поведение“) той се запознава с Литън Стрейчи[5], Джон Мейнард Кейнс и други членове на клуба Блумсбъри[6].

Въпреки честите пътувания до Лондон, за да си общува с „умни младежи“ (а и за да може Сесил Бийтън[7] да го снима с неговия папагал), Рънсиман завършва с отличие и спечелва награда, която поставя началото на неговата академична кариера. От вербуваните през 30-те години шпиони в Кеймбридж той познава лично Гай Бърджис, негов ученик и приятел, и Антъни Блънт, негов „високомерен колега“. Възползвайки се в пълна степен от политическите и дипломатическите връзки, Рънсиман има възможността да пътува до Румъния, България и Азия. Изгражда си име, написвайки историите на император Роман Лакапин, на Първото българско царство и на Византия. През 1938 г. наследява богатството на дядо си и се отказва от университетска стипендия.

Негоден за военна служба, той изкарва войната на Балканите и в Близкия изток: в София е прес-аташе към британската легация, а после е в Йерусалим, Кайро и Истанбул. Там на косъм се спасява от бомбена експлозия, три години преподава византийска история и изкуство и е приет за почетен дервиш. Между 1945 и 1947 г. ръководи Британския съвет в Атина. Там се сближава с Озбърт Ланкастър[8], остроумен карикатурист, и с Патрик Лий Фермор, който ще се наложи като увлекателен писател. Докато Гърция се плъзга към гражданската война, Рънсиман се влюбва в тази страна, където засенчва британския посланик и приема поста на кралски астролог.

След като се завръща във Великобритания, Рънсиман поделя времето си между Лондон и Хебридските острови, тогава написва и книгите, на които дължи славата си: новаторската тритомна „История на кръстоносните походи“ и поредица от книги за историята на Византия, основани на многообразни източници – мюсюлмански и гръцки. Най-известните му изследвания са „Сицилианска вечерня“ и „Падането на Константинопол“. Франсис Бирел, писател и негов познат от кръга Блумсбъри, оценява високо първата от тях с признанието, че „едва ли има и шестима души, компетентни да я рецензират“ (и че той не е един от тях). Следващите му изследвания са посрещнати без резерви, оценени са като авторитетни и увлекателни.

Но Рънсиман не се харесва на всички. Обича да се закача, държи се като „кралска личност“, отнася се хладно с хората, които са му безинтересни, има „език на пепелянка, ако реши да го използва“. Той е бърборко, който се възхищава на кралските особи; всяка година забавлява кралицата майка на обяд в Клуба „Атенеум”, разказва се, че тържеството за 80-та му годишнина е било посетено от четири кралици.

И макар че съчинява азбука за любовниците с всяка буква, с изключение на Q („ще си умра без тази буква Q“), той обича да казва, че никога не се бил влюбвал. Има широк кръг от верни приятели и е популярен земевладелец на остров Ейг, не на последно място и защото кани своите приятели музиканти да гостуват и свирят в залата на селото. (Местният лодкар „описва по незабравим начин“ Йехуди Менухин като „сръчен мъж, подходящ за традиционни шотландски танци“). Посвещава името и времето си на многобройни обществени организации и каузи, у дома и в чужбина. Финалният акорд е три месеца преди смъртта му, когато като Велик ретор на Константинополския патриарх каца на Атон с хеликоптер.

Диншоу избира вдъхновяващ образ за първата си книга. Той се ориентира със симпатия, изисканост и съзнание за по-широката картина през дългия и изпълнен с криволици живот на своя герой. В памет на увлечението на Рънсиман по свръхестественото, главите започват с цитати от „Ключ за картите Таро“ на Артър Уайт[9]. Позовава се често на автори като Ивлин Уо и Оливия Манинг, написали трилогии за войната. А фразата му е също толкова изискана, колкото е и езикът на Рънсиман – един от неговите приятели е описан като „безцеремонен и без задръжки от алкохола“. Г-н Диншоу би накарал Рънсиман да се гордее. Кой ли е следващият, който ще привлече неговото внимание?

На главната страница: Стивън Рънсиман, 20-те години на ХХ век.


[1] Хърбърт Аскуит – министър-председател от Либералната партия (1908-1916 г.); Хенри Кемпбъл-Банерман – министър-председател от Либералната партия (1905-1908); Ендрю Бонар Лоу – роден в Канада британски политик, министър-председател от Консервативната партия (1922-1923 г.)

[2] Сирил Конъли (1903-1976) – британски литературен критик и есеист.

[3] Антъни Пауъл (1905-2000) – английски писател.

[4] Дади Райлъндс (1902-1999) – английски литературен критик и театрален режисьор, изследовател на Шекспир.

[5] Литън Стрейчи (1880-1932) – английски писател, поет и литературен критик.

[6] Клубът (или групата Блумсбъри) – общност от британски интелектуалци, която съществува от 1905 г. до началото на Втората световна война.

[7] Сесил Бийтън (1904-1980) – английски фотограф и интериорен дизайнер.

[9] Артър Уайт (1857-1942) – английски поет и мистик, известен с интереса си към окултизма и езотериката.

Алън Лейн
16.09.2016

Свързани статии