Рецензия за „Рицарят от чуждата земя. Византийският живот на Стивън Рънсиман“ от Мину Диншоу (Minoo Dinshaw. Outlandish Knight. The Byzantine Life of Steven Runciman)

В края на живота си сър Стивън Рънсиман, който почина на 97 годишна възраст през 2000 г., има ясното съзнание, че е отломка от отминала епоха“, „въплъщение на… една вече почти мистична ера“. Чрез своята забележителна и четивна биография Мину Диншоу връща великия историк на Византия във фокуса на публичното внимание, описвайки ярка картина на живота в Европа през ХХ век, който днес ни се струва почти толкова далечен, колкото и кръстоносците и религиозните спорове, описани в книгите на самия Рънсиман.

Рънсиман не е роден аристократ – семейното богатство е натрупано от неговия дядо, корабен магнат, известен с широките си контакти и съзнание за собствено величие. Родителите на Рънсиман са първата семейна двойка, избрана едновременно в Камарата на общините. Баща му, член на кабинета на лорд Аскуит преди Първата световна война, надживява залеза на Либералната партия и води обречената мисия в Чехословакия през 1938 г. Биографията на родителите му дава основание на Стивън Рънсиман да каже през 1991 г., че е познавал лично всеки един министър-председател от ХХ век, с изключение на сър Хенри Кемпбъл-Банерман, починал, докато самият той е бил още невръстно дете, и Бонар Лоу[1], „който така или иначе никой не познаваше“. На седемгодишна възраст под ръководството на баща си Стивън Рънсиман вече знае френски, латински и гръцки и спечелва стипендия за Итън – по времето, когато там се учат умни мъже като Джордж Оруел, Сирил Конъли[2], и Антъни Пауъл[3], а след това и за Кеймбридж, където живее сред „надменната красота“ на Колежа Тринити. Чрез своя приятел Дади Райландс[4] (наричали са ги „котките на чаените партита“, заради „кадифеното им светско поведение“) той се запознава с Литън Стрейчи[5], Джон Мейнард Кейнс и други членове на клуба Блумсбъри[6].

Въпреки честите пътувания до Лондон, за да си общува с „умни младежи“ (а и за да може Сесил Бийтън[7] да го снима с неговия папагал), Рънсиман завършва с отличие и спечелва награда, която поставя началото на неговата академична кариера. От вербуваните през 30-те години шпиони в Кеймбридж той познава лично Гай Бърджис, негов ученик и приятел, и Антъни Блънт, негов „високомерен колега“. Възползвайки се в пълна степен от политическите и дипломатическите връзки, Рънсиман има възможността да пътува до Румъния, България и Азия. Изгражда си име, написвайки историите на император Роман Лакапин, на Първото българско царство и на Византия. През 1938 г. наследява богатството на дядо си и се отказва от университетска стипендия.

Негоден за военна служба, той изкарва войната на Балканите и в Близкия изток: в София е прес-аташе към британската легация, а после е в Йерусалим, Кайро и Истанбул. Там на косъм се спасява от бомбена експлозия, три години преподава византийска история и изкуство и е приет за почетен дервиш. Между 1945 и 1947 г. ръководи Британския съвет в Атина. Там се сближава с Озбърт Ланкастър[8], остроумен карикатурист, и с Патрик Лий Фермор, който ще се наложи като увлекателен писател. Докато Гърция се плъзга към гражданската война, Рънсиман се влюбва в тази страна, където засенчва британския посланик и приема поста на кралски астролог.

След като се завръща във Великобритания, Рънсиман поделя времето си между Лондон и Хебридските острови, тогава написва и книгите, на които дължи славата си: новаторската тритомна „История на кръстоносните походи“ и поредица от книги за историята на Византия, основани на многообразни източници – мюсюлмански и гръцки. Най-известните му изследвания са „Сицилианска вечерня“ и „Падането на Константинопол“. Франсис Бирел, писател и негов познат от кръга Блумсбъри, оценява високо първата от тях с признанието, че „едва ли има и шестима души, компетентни да я рецензират“ (и че той не е един от тях). Следващите му изследвания са посрещнати без резерви, оценени са като авторитетни и увлекателни.

Но Рънсиман не се харесва на всички. Обича да се закача, държи се като „кралска личност“, отнася се хладно с хората, които са му безинтересни, има „език на пепелянка, ако реши да го използва“. Той е бърборко, който се възхищава на кралските особи; всяка година забавлява кралицата майка на обяд в Клуба „Атенеум”, разказва се, че тържеството за 80-та му годишнина е било посетено от четири кралици.

И макар че съчинява азбука за любовниците с всяка буква, с изключение на Q („ще си умра без тази буква Q“), той обича да казва, че никога не се бил влюбвал. Има широк кръг от верни приятели и е популярен земевладелец на остров Ейг, не на последно място и защото кани своите приятели музиканти да гостуват и свирят в залата на селото. (Местният лодкар „описва по незабравим начин“ Йехуди Менухин като „сръчен мъж, подходящ за традиционни шотландски танци“). Посвещава името и времето си на многобройни обществени организации и каузи, у дома и в чужбина. Финалният акорд е три месеца преди смъртта му, когато като Велик ретор на Константинополския патриарх каца на Атон с хеликоптер.

Диншоу избира вдъхновяващ образ за първата си книга. Той се ориентира със симпатия, изисканост и съзнание за по-широката картина през дългия и изпълнен с криволици живот на своя герой. В памет на увлечението на Рънсиман по свръхестественото, главите започват с цитати от „Ключ за картите Таро“ на Артър Уайт[9]. Позовава се често на автори като Ивлин Уо и Оливия Манинг, написали трилогии за войната. А фразата му е също толкова изискана, колкото е и езикът на Рънсиман – един от неговите приятели е описан като „безцеремонен и без задръжки от алкохола“. Г-н Диншоу би накарал Рънсиман да се гордее. Кой ли е следващият, който ще привлече неговото внимание?

На главната страница: Стивън Рънсиман, 20-те години на ХХ век.