0
885

Поезията е терапия в условията на цензура

Teof 1
Фотография СУ „Кл. Охридски“

Слово, произнесено при получаването на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски” за 2016 г.

За мен е особена чест да получа признание за моята литературна, театрална и преводаческа работа от този най-висок български институт, който повече от едно столетие възпитава, обучава и създава духовния елит на нацията ни.

Съдбата наложи по-голямата част от съзнателния ми живот да премине в тоталната несправедливост, жестокостта и лудостта на тоталитарния режим. А това беше времето на моите многобройни театрални прояви, на шумното скандално битие на пиесата ми „Поетът и планината”, постановка на знаменития режисьор Леон Даниел във Военния театър, която предизвика характерните за онези години обнадеждаващи реакции сред интелигенцията и беше свалена от ЦК. Дълго време бях потънал в непрогледността на абсурда, в който бяхме принудени да живеем. Излязох на бял свят едва в началото на 80-те години при вече посмекчените действия на режима, когато заедно с низвергнатите прекрасни поети Константин Павлов и Николай Кънчев бяхме приети в СБП. И за моя изненада изведнъж за мен излязоха няколко ласкателни статии, сякаш са чакали да стана член на Съюза. И бях назначен едновременно като водещ редактор на поредицата за световна поезия „Поетичен глобус” в издателство „Народна култура” и завеждащ отдел „Поезия” в сп. „Пламък”. Някакъв налудничав щурм. Та най-голямото ми изпитание беше да покажа непромененото си поведение. И мисля, че го показах. И същевременно извърших едно добро дело, като лансирах стихове на редица талантливи и трудни за публикуване тогава млади поети.

Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг език – повече или по-малко кодиран, идиоматичен – самия език на поезията. Не знам кой ме е карал при наложения съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия.
Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрият Соломон от Библията ни уверява, че е по-смела от храбростта.

Склонността ми към поезията вероятно е придобита от майка ми, чието потекло идва от Прилеп, Македония. Тя имаше невероятно цветист език, който изговаряше някак напевно, даже когато ми се караше най-язвителният й упрек беше „див елен”. И досега всички вкъщи си припомнят нейни фрази, възприемайки ги като парадокси или просто като апетитна, ароматна реч.

Писането на поезия е като заставане пред сфинксовете на Аза и Лабиринта. И в същото време е опит за освобождение. Както и желание да изпитаме чувството за пълнота. И една подарена ни възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума. И може би… да вникнем в дълбинните понятия на една тайна азбука.
Поезията е своеобразен опит да се предизвика удивление. Ролан Барт казва, че да се удивляваш, е равносилно да си влюбен. И може би това е формулата за успеха на поезията.

Думите са мъчително бреме, докато ги употребявам, и в същото време са неотделима част от моя биологичен ритъм, защото носят вкуса на необикновеното и ме заставят да си създам свои утопии, да имам свой възглед за света. Нали изкуството е свойство на действащия интелект? Та и думите на изкуството са един начин да се ползвам от свободата си и да я защитавам.

Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез – като частна форма на утопията.

Пиша, въпреки абсурдността и смъртта.

Пиша, за да добия сили и намеря упование в това разнебитено и обезверено човечество.

Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам – пространството средоточие на целия ми житейски опит.

Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е много повече, отколкото да съществувам.

Благодаря.

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. Бил  е драматург и режисьор в театрите в Русе, Силистра, Бургас, Сливен, както и в Централния куклен театър в София. Специализирал е в Чехословакия. От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. Автор е на стихосбирките Небето и всички звезди (1963), Амфитеатър (1968, 2001), Град върху градове (1976, 2001), Богатството от време. Избрани стихотворения (1981), Споделено битие. Стихове (1984), Да (1994), Геометрия на духа. Избрани стихотворения (1996), Монолози (2001), Сън или надмощие (2004) и множество пиеси за възрастни и  деца. Теофилов активно се занимава и с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.