Сега, на прага на старостта, когато е почти съвсем сигурно, че Годо и днес няма да дойде, си мисля, че не може да няма нещо божествено в поетическата есхатология на Ферлингети.

Лорънс Ферлингети, „Поезията като бунтовно изкуство“, превод Манол Пейков, изд. Жанет 45, 2019 г.

Когато (в школска възраст) открих Ферлингети, започнах да пътувам на автостоп. И оттогава – близо три милиона километра. По пътя откривах Кен Кеси, Гинзбърг и Корсо. По пътя растях. По пътя започнах да остарявам. Затова и когато ми се налага да обяснявам как съчетавам битието си на битник с призванието си на енорийски свещеник, нерядко отговарям, че още от апостолски времена християните обичали да се разпознават чрез образа на пътя (вж. Деяния на апостолите 9:3).

Именно по тази причина не мога да не пиша за книгата на Ферлингети „Поезията като бунтовно изкуство“. Имаше нещо „неправилно“ в ритъма, нещо грешно, заради което си струва човек отново да тръгне на път. Дали защото поетът беше видял, че правителството/политиката е птица с две десни крила (a bird with two right wings), дали защото античното веселие на Йетс бе заглъхнало, или защото бе време да науча уличния жаргон на ангелите, Ферлингети ми беше в програмата със задължителни автори. Може би защото не се вписваше в канона на високото изкуство. Или защото беше достатъчно интелигентен, за да знае, че литература винаги е нещо повече от литература. Бе завършил Сорбоната и сякаш искаше да ни покаже, че истинските писатели никога не бива да изглеждат книжни. Въпреки уютната книжна вселена на City Lights[1] в Сан Франциско, въпреки че ако съществуваше Нобелова награда за книгоиздаване, той щеше да бъде първият, който да я получи[2], въпреки че откриваше и създаваше поети и книги, Ферлингети бе най-некнижният човек. Може би затова и повечето му издателски проекти бяха посрещани на нож от закона. И както сто години по-рано „Цветя на злото“ и „Мадам Бовари“ промениха правото, така и сега книгите на Ферлингети правеха нова конституция. Но не само закона променяха. Те претворяваха времето. Без тях Карибската криза, Корейската и Виетнамската война сигурно щяха да са далеч по-кръвопролитни. И нямаше да ги има нито хипитата, нито Уудсток, нито филмите на Милош Форман… Пинк Флойд и „Стената“, Джим Морисън и Джанис Джоплин, Боб Дилън и Ленард Коен… Без тях антикултурата, която спаси три поколения от двете страни на Атлантика, щеше да е друга. Защото без юродивата литература на City Lights нямаше как и откъде да знаем, че Doors[3] са не друго, а дверите на възприятията; че има път – и то магистрален – от Уилям Блейк към Джим Морисън. А така също – от Дилън Томас[4] към Боб Дилън. Иначе кой щеше да помни, че „Отсам истината“[5] е поезия и че нейният blue-eyed son[6] ще се върне след едно поколение време. Изкуството на Ферлингети бе „джобно“, но и точно такова, каквото ни трябваше в онези години. Томче стихове в джоба. Все едно дали са от Пушкин или на Жак Превер. Важното бе да мирише на мастило. Да е току-що излязло от печатарската преса. И както навремето са пускали канарчета в мините, за да проверяват дали кислородът е под санитарния минимум, така и аз исках чрез поезията на битниците да изследвам, доколко е възможно, оцеляването. Нямаше друг начин да проверя дали въздухът става за дишане. Ако канарчето умираше, ако не можеше да излети, трябваше да се копае тунел. Надолу, към земята на аутсайдерите. Към Уитман и Торо, към Едгар Алън По и към останалите… към поетите, които те учат как не бива да се живее.   

Бил съм на годините на Хъкълбери Фин, момчето за което и Хемингуей, и Ферлингети вярваха, че е баща на американската литературата. По онова време ме учеха, че „днес никой не чете Ферлингети. А утре никой няма да си спомня за него“. Отговарях, че точно затова книгата му „Кони Айлънд на разума“ е най-продаваната стихосбирка в историята на книгоиздаването, че при повече от милион (тогава) читатели, дай Боже и мен така да не ме четат. А що се отнася до утре, ще дойде време, когато поезията на битниците ще бъде високо изкуство. И ще се чете като „Гарванът“ на По и „Пияният кораб“ на Рембо.
Обещах, че ще чакам това време. Както е чакал и самият Ферлингети:

…да поднесат отново Последната вечеря,
със странен нов ордьовър…

…да ни превземе Армията на спасението…
да бъдат облажени кротките
и след това да наследят земята…

…Да се изтребят до един национализмите…
планети и канарчета да завалят подобно дъжд[7].

Сега, на прага на старостта, когато е почти съвсем сигурно, че Годо и днес няма да дойде, си мисля, че не може да няма нещо божествено в поетическата есхатология на Ферлингети, и чакам онзи:

екстаз последен, дълъг и безгрижен
и неотклонно, непрестанно чакам
побягналите влюбени върху онази гръцка урна
да се достигнат най-подир
да се прегърнат
и очаквам
аз непрестанно и завинаги
възраждане на чудото.    

Не знам колко време може да се живее така. Но съдейки по самия Ферлингети, миниум сто години[8]. Защото само чрез поетическото очакване е възможно животът да пулсира. И тогава ще е лесно – почти пророчески – да кажем: Смърт ли? Няма такова нещо![9]

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] По името на филма на Чарли Чаплин.
[2] Поне така твърди Алън Гинзбърг.
[3] Името на групата е според (този) стих на Уилям Блейк.
[4] Почти връстник на Ферлингети (роден е с 5 години по-рано, през 1914 г.), Дилън Томас има таланта и съдбата на Едгар Алън По. Подобно на него умира на 39 години, след алкохолна интоксикация. Преведен е от Алекдсандър Шурбанов и (едва ли случайно) е издаден от „Жанет 45“. Заради тези родства по избор ще си позволя да цитирам два реда от него: Доброто стихотворение е принос към действителността. Светът вече не може да бъде същият, щом към него се прибави едно добро стихотворение.
[5] Поема на Дилън Томас.
[6] Алюзия към поемата/песента на Боб Дилън „Страхотен дъжд ще падне“. В нея лирическият наратив е насочен именно към този синеок син.
[7] Вж страница 40.
[8] Някъде около Благовещение тази година Ферлингети започна сто и първата си година.
[9] Вж. стр. 74 от книгата.