„Може би поезията е именно жанрът на нашето време – на днешния ден.“ Поетесата Урсула Олсен беше гостенка на Софийския международен литературен фестивал през декември 2025 г.
Урсула Олсен е родена през 1970 г. в Копенхаган, Дания. Следвала е в Университета в Копенхаген, както и в Берлинския технически университет. Изучавала е музикознание и философия. През 2000 г. излиза първата ѝ поетична книга. Освен поезия е написала и един роман, либрета за опери, обича да експериментира с жанровете и да прекрачва границите между отделните изкуства. Разговорът ни започва с въпроса за силата на поезията в съвременния свят.
Урсула Олсен: Може би поезията е именно жанрът на нашето време – на днешния ден. Тя работи с езика по жив и концентриран начин. Това е кратка форма, която изисква не само внимателно четене, но и анализ. А младите хора днес имат изключителната способност бързо и ефективно да анализират това, с което се сблъскват. Свързано е и с медиите, които използват. И макар в Дания поезията в момента да не е най-масовият и широко разпространен жанр, може би именно тя ще бъде жанрът на бъдещето. Поне аз се надявам това да се случи.
Новите технологии ви занимават като тема. Разглеждате ги в мрежа от взаимовръзки, включително и с човешкото тяло. Разкажете повече за този подход и за темите, които изграждат вашата поезия.
Опитвам се да пиша за свeта и да обхващам широк спектър от теми. Може би начинът, по който изграждам книгите си, наподобява мрежа, в която отделните елементи са свързани помежду си. Това напомня структурата на класическата музика – произведенията са изградени така, че отделните части са смислово свързани една с друга. Започнах да работя по този начин още като млада. Исках да бъда пианистка, свирех на пиано, завърших музикознание и мисля, че тази музикална основа е допълнителен слой в моята поезия. Думите означават конкретни неща и носят своя смисъл, но в същото време формата, ритъмът и хармонията на езика – както в музиката – сами по себе си изграждат смисъл чрез интервали и звучене. Приложих този подход и в поезията си. Това дава възможност цялата стихосбирка да придобие допълнително смислово равнище благодарение на своята структура и на взаимосвързаността между отделните компоненти. Например думата „тъмнина“ има собствено значение, но освен това носи и допълнителен подтекст за всеки човек, който я възприема индивидуално. Когато я разгледаме в по-широкия контекст на цялото произведение, на книгата като цяло, можем да изградим взаимовръзки, които придават допълнителни значения и нов подтекст на същата тази дума.
Езикът на музиката е такъв – той може да бъде разбран във всяка точка на света, докато отделните езици се различават. Търсите ли в поезията си по-широко разбиране на езика?
Да, опитвам се да правя нещо подобно – поне се стремя към това. Тук може би е моментът да включим и политиката в разговора. Например думите „тъмнина“ и „мрак“ – от Просвещението насам те имат специфично значение на нещо лошо, на нещо, което възприемаме негативно в европейското общество. Необходимо е да изведем на преден план мисълта, че тъмнината не е само и единствено нещо негативно. Ние имаме нужда от тъмнината, както и от светлината – както в живота си, така и в мислите си. И може би трябва да прекъснем тази рационална обвързаност, според която светлината задължително е крайната цел и нещо безусловно добро. И от тъмнината има нужда.
Във вашите произведения има и философия, възможност за мислене, но също така и силен личен елемент, свързан с чувствителността, тревожността и депресията – процеси, които принадлежат на вътрешния свят на човека. Как се съчетават тези две линии?
Винаги съм се интересувала силно от връзката между най-интимния ни вътрешен свят и големия, широк външен свят. Свикнали сме да ги възприемаме като напълно противоположни, като отделни реалности. В действителност обаче те не са такива. Те могат да бъдат диаметрално противоположни, но в същото време са дълбоко свързани – външният свят преминава през нас самите, през нашия вътрешен свят. Това важи както за външния свят като цяло, така и за технологиите и за технологичната среда, в която живеем днес. Технологичният свят, икономиката, природата – всичко това по някакъв начин преминава през нас. Ние го преживяваме. Изключително важно е как нашият вътрешен свят, нашата чувствителност, влияе върху околния свят. А единственият начин да успеем да повлияем на външния свят по начин, различен от пазарните очаквания, е да се научим да осъзнаваме и да преживяваме по-ясно нещата вътре в себе си – да разпознаваме и разбираме собствените си чувства.
Във вашата поезия присъства критика на съвременния свят. Много често не можем да обработим онова, което преживяваме – то е в такъв обем, че понякога е невъзможно да бъде изразено, назовано и осмислено. Виждате ли изход от това?
Напълно вярно е това, което казвате – светът ни претоварва. Нещата, които се налага да преживяваме, са твърде много за нас и често ни парализират. От собствения си опит съм установила, че когато се намираш в общности, които преживяват и виждат света по начин, сходен с твоя, това облекчава и дава сили. Продължавам да пиша поезия, защото търся изход. Това е самотно занимание, но в същото време съм свързана с други писатели, артисти и хора на изкуството, които работят заедно с мен и виждат нещата по сходен начин. Това ми дава усещането, че не съм сама, че не преживявам и не мисля тези неща изолирано, че не творя сама за себе си, без другите да споделят този поглед към света. По този начин се създава и възможност за известно политическо въздействие – да повлияем на външния свят заедно, по различен начин от този, който бихме могли да постигнем поотделно. Последната ми книга е свързана точно с това. Тя може да бъде четена като стандартна книга – човек се затваря с нея и общува насаме с текста. Но тъй като всички фрагменти са номерирани, книгата може да бъде четена и от няколко души заедно, в общност. Към книгата има и колода карти, които могат да бъдат разпръснати на масата, като всеки изтегля по една. Картите носят същите номера като фрагментите в книгата и по този начин всички четат книгата заедно. Това правя често, когато се срещам с читатели. И тук не става дума просто за литературно четене, а за това да седнем заедно и заедно да прочетем книгата. Така се създава пространство за обмен на мисли, чувства и емоции. По този начин успяваме да изведем на преден план и някои по-тежки, трудни чувства. Аз смятам, че не е възможно да въздействаме върху заобикалящия ни свят, без първо да извадим тези чувства от себе си. Затова е важно да говорим за тях.
Кои са темите, за които е трудно или неудобно да се говори в Дания?
В северните държави, откъдето идвам, в много богатите страни на Северна Европа, нещо, което наистина предизвиква силни реакции сред хората, е например… дори няма да го кажа пряко. Самото споменаване на климатичната криза и на необходимостта да променим нещо, за да подобрим ситуацията, кара хората да се ядосват много: „Какво искаш да кажеш – че не мога да ям месо всеки ден? Какви са тия неща?“. Дори когато не говоря открито за това, усещането е налице и на хората им е истински трудно. Те се ядосват и изпитват ярост, когато трябва да променят начина си на живот, да спрат да живеят по досегашния начин, за да постигнат някакви резултати. Особено важи за това, което споменахме по-рано – как постоянно сме затрупани от огромен обем преживявания, които трябва да преработим.
Каква е отговорността на литературата и свободата на артиста? Къде е границата между двете?
Имам късмета да съм отраснала и да живея в страна, където артистите и хората на изкуството са абсолютно свободни и не са преследвани за това, което мислят и казват. От друга страна обаче, това донякъде може да се дължи на факта, че изкуството не се смята за особено важно от политическа гледна точка. Хората на изкуството могат да говорят, мислят и действат според своите идеи, но обществото по-нататък ще действа така, както си е наумило. Интересно е да се види как в някои държави, където свободата е ограничена, властта смята за нужно да потиска артистите и да се бори с това, което те казват. В Дания обаче нещата стоят съвсем различно. Тук изкуството е особено уважавано и има традиция. Политиците често показват книги, за които гордо заявяват колко са интересни. Най-често те не са ги чели или поне не са разбрали съдържанието им. Имаше един интересен случай с мой колега, датски писател, който беше написал дистопия за това как датското правителство създава ужасен лагер за бежанци в Северна Африка. Абсолютна дистопия. След това един министър – мисля, че на външните работи – излезе и каза да използваме книгата като учебник: „Ето, точно това смятаме да правим“.
През годините забелязвате ли как се променят интересите ви и доколко творчеството ви се влияе от времето, откривайки нови възможности и аспекти във вас самата?
Постоянно се опитвам да откривам нови неща, да научавам повече, да разширявам познанията си. Така че изразяването на всичко може да се случи по различни начини във времето, а то помага, защото дава възможност да се върви в различни посоки.
Първата ми книга беше изцяло за любовта, в нея почти ги нямаше важните социални въпроси или темата за света около нас. Втората ми книга обаче беше посветена на 11 септември и събитията в Ню Йорк през 2001 г. Оттогава насам повечето неща, които съм писала, са свързани и с външния свят. Много е важно, когато се говори за обществени или глобални въпроси, те да преминат през личните преживявания на автора. За мен темата за тялото е много важна. Аз съм отраснала в среда, в която не се говореше за тялото – темата беше извън всякакви обсъждания. По-късно учих философия и музикология и започнах да гледам на света по по-абстрактен начин. С времето обаче осъзнах, че човек първо трябва да опознае себе си. За мен това означаваше да разбера по-добре тялото си и себе си, преди да мога да изразя преживяванията си и да ги насоча към външния свят, към широкия свят.
превод Георги Исаев
