Да представиш различните лица на една ярка поетеса е трудна роля, но още по-отговорно е да подредиш пъзела от много, филигранни и сложно нюансирани частици, събрани в нейните стихове, така че да очертаеш красиво и убедително един от нейните възможни портрети.

В съвременната българска литература тя е запомнящ се глас, защото всяка от седемте ѝ книги носи послание. Тя е сложна личност, до която клишетата не се докосват, защо и тя никога не се докосва до тях. Тя излъчва стил и различност – тя е Амелия Личева.

Обикновено чета стихосбирките ѝ на един дъх, но имам необходимост да го правя отново през годините. Нейната поезия има способността да те поеме, да те разтвори, за да излезеш като че ли по-ясен на себе си, по-спокоен, защото си разбрал, че не си сам във всички тревожни въпроси, които си задаваш, във всички разпади, които преживяваш. Не си самотен пътник по всички пътища към грехове, грешки и разочарования, по които си вървял и все още неудържимо вървиш.

„Възрастта на думите е първото, което се обелва“, казва поетесата и ти се питаш това ли са точните думи или просто тя говори за онази архетипна културна памет, която нейната огромна ерудиция е вложила във всяка дума. Да, това е интелектуална поезия. Но не в онзи брутално-дидактичен смисъл, смазващ със своята претенциозност дори просветения читател. Това е фина, дълбоко преживяна емоция, която преминава през натрупаните пластове познание, за да се превърне не в поука, а в сълза. В тази кристална, промислена капка поезия е събрана онази чиста и преболяна мъдрост на съвременната жена, която е крехка и уязвима, устояваща и непоколебима, тленна и може би вечна. Вероятно, защото е „Зверски кротка“ (2017) или защото още в началото си позволява да провокира сетивата ни с „Око втренчено в ухо“ (1992), или защото ни въвлича в лабиринта на отдавна разпилените ни вавилонски библиотеки, които биха ни открили универсалните истини и непроменливите отговори. И после – след години на нови думи, познания и болки, Амелия Личева отново ни връща към първоначалата, към „Азбуки“ (2002), към всичко онова, което населява нашата оголена същност със смисъл. Тя обаче не е поет, който иска да травмира своите читатели, да ги вкара в злачните зони на тъмата, разпадането и депресията. Напротив, след всеки прочит оставаш с едно светло усещане на смирение, на пречистване, на някаква прозрачност и от това ти става и по-леко, и по-чисто. А всички ние, неусетно ставаме по-смели, за да продължим – посоката няма значение, защото това е твоят, моят, нашият път. Невероятно е как тази толкова изящна поезия ни прави по-силни, кара ни да вярваме, въпреки „че утре е най-спорната категория“, днес пътят ни е начертан до безкрайност.

С поезията на Амелия Личева ние пресичаме времето и пространството неусетно. В нея географските топоси са и знаци на паметта, защото те събират частици от преживeни истории, от нашето кратко или по-дълго пребиваване в тях, от нашето усещане за градове, улици, имена, личности, за нашата Европа – постоянно бременна в последния месец с конфликти, погроми и преломи. Дори не бих искала да си мисля колко актуално е това нейно прозрение от „Моите Европи“ през 2006 г. Но поетите са обречени да бъдат пророци и това е безмерно тежка отговорност, която Амелия носи ненатрапливо и някак свенливо. Тя никога не би размахала пръст, за да ни припомни: Аз ви казах! Тя иска да ни внуши други решения – да се върнем към сакралните пространства на детството, да си припомним своя глас в неговото пъстро многогласие и в тази полифония да уловим важното, нечутото, онова, което ни маркира пътя към бъдещето, което създава мост във времената, през които да преминем по-истински и по-съхранени.

Ако четем внимателно стиховете на Амелия Личева, ние ще получим една много важна утеха – светът и хората в него никога не са били съвършени. Следователно и ние не сме и няма да бъдем такива за идващите след нас. Затова нека вложим цялата си духовна енергия в това да се освободим от всичко ненужно във и около себе, да се почувстваме малко по-недосегаеми от излишното, от грозното, от грубото, за да разберем, че има смисъл не само в казаното, но и в премълчаното. И без да заема позата на говорител на своето време или на своето поколение с всяка следваща стихосбирка Амелия Личева ни внушава, че болката ни дава нова сила, всяко мълчание ражда нови думи, от всяко рециклиране се ражда нова по-органична и по-полезна материя. Рециклирането е не само отказ и трансформация, но и сътворяване. Затова всички днес – във века на ерзаца, на кухите идоли, на пошлата слава, на фалшивите новини и изкуствените материи, всички имаме „Потребност от рециклиране“. Познавате последната стихосбирка на Амелия Личева. Тя вече почти година е все по-четена и харесвана, казват го нейните читатели, показват го класациите. А аз като литературен историк се питам: защо това е така?

Вероятно, защото всеки открива себе си в поне едно от нейните стихотворения. Ние сме пътуващи хора и все по-натрапливо усещаме, че светът от днес вече е с размер на умаляла дреха или че паметта е като „брюкселска дантела, със фина, ювелирна изработка“ или че „свянът е минало от времето на водните бои и спотаяваните чувства“. И в тази „нова различност“ ние търсим своето място, а авторката се опитва да ни преведе през лабиринтите на делничното, на сложните екзистенциални метаморфози и фикционалните лица на спомените, за да съгради чрез думите, емоциите и вещите нашата идентичност тук и сега. Тя може да е белязана и с „Лоша наследственост“. Тя може да бъде четена и много конкретно, което е прекалено еднозначно и затова не е препоръчително за поезията на Амелия, но може да е видяна и като онази обреченост да бъдат изкупени и преболяни всички чужди грехове – от миналото на твоя род, до миналото на нашия народ. И точно тук, в това пространство на вини, покаяния, престъпления и възмездия, според нейните много дълбоки интелектуални интерпретации, наситени с асоциации и цитати от много литератури, поетесата ни казва истини, които може би не сме искали да осъзнаем. Рециклирането не е ли нашият подсъзнателен отказ от спомени, от памет, защото в граничната ситуация на различност, несигурност и несъвършенство сме осъзнали, че всъщност всеки изваян от любов е винаги „нащърбен“. И за да постигнем отново своята гладка цялост, ние трябва да се слеем с „другостта, която иска и си остава друга“, да се примирим, че не можем, не възприемаме, не научаваме, че не ни се получава, че нашата „разглобена същност“ е като разпилян пъзел. Да приемем, че това е новата ни същност, че паметта ражда забрава, дори „да произнесем най-важните думи, / които още може и никой да не чака“. Затова бих нарекла таза книга на Амелия Личева огледало, в което виждаме себе си в различни състояния – на вечно изплъзващата се надежда, на отказите, на чувството за проваленост, на нашите „Крепости срещу страха“. Това е книга, която събира частици живот на много хора от различни градове и пространства. Тя споява песъчинки надежда, които са толкова нужни, въпреки сложните избори, въпреки потребността от рециклиране, защото животът е рисунка по пясък и ние можем да намерим смисъл в нея.

Всички книги на Амелия Личева са прецизно и сложно конструирани, защото са дълго обмисляни и дълбоко преболяни. В тяхната цялост има разказан екзистенциален сюжет, който свързва различните гласове, които понякога се допълват, а друг път влизат в напрегнат диалог. В „Потребност от рециклиране“ като че ли те някак се помиряват, вслушват се един в друг, прекрачват своето его и въпреки „Вината на език“, всички употребени думи зазвучават като многогласен древен хор, който произнася пророчески послания. За тези, които имат сетива да ги чуят и душа да ги почувстват.

Мисля си, че в съвременната българска литература има много повече талантливи творци, отколкото тя може да поеме. И Амелия Личева е едно от най-ярките дарования. Затова тя има свое духовно пространство, населено с хора, които имат нужда от рециклиране и промяна, от нова идентичност. А и със следващите си стихосбирки тя ще продължи да им създава усещане за памет и изпълнено със смисъл настояще, въпреки че винаги ще вярва, че утре е най-спорната от всички категории време.