0
1665

Поезията на Яворов според Спиридон Казанджиев

Спиридон Казанджиев

В архива на Спиридон Казанджиев в БАН (ф. 40, оп. 1) се съхраняват различни ръкописни бележки (фрагменти) за поезията на Яворов. Вероятно те са писани в началото на 20-те години на ХХ в. след публикацията му за Славейков в сп. „Златорог“, която той споменава. Макар че са разпръснати, една част от тези фрагменти засяга индивидуалния характер на Яворовата поезия, а друга – любовта в нея. Тъй като контекстите им гравитират около две теми, свързването им би могло да изгради един относително хомогенен текст, представящ цялостния възглед на Спиридон Казанджиев. Възможно е бележките да са проект на статия именно за „Златорог“, но не е изключено да са за отделна лекция или за беседа, която той е имал намерение да изнесе. В тях се промъква известно двусмислие, тъй като между другото се отбелязва „като говоря… да кажа“, а има и няколко други подобни уговорки.

Тези фрагменти се отличават от писаното за Яворовата поезия. Те не я поставят в контекстите на съвременната на Казанджиев литературна критика, а я „дърпат“ назад във времето, и то не толкова към Ницше например, колкото към Шилер и Гьоте, обобщавайки нейните индивидуални характеристики и любовната ѝ идейност в една философско-естетическа насока, отличаваща се и от сетнешните прочити на Яворов. Очевидно е, че ученият иска да обхване поезията на Яворов във философските ѝ измерения, да обгърне цялостното ѝ звучене, а с това да я свърже и ситуира в контекста на европейската художествена култура, и то преди модерния ХХ в. В основата на фрагментите стои идеята на критѝка-философ да изясни, от една страна, „е ли за Яворов любовта мирова сила, както при Шилер, и дали е първоизточник на всички идеи“, според разбирането на Платон, сиреч „как я схваща той: чисто духовно или със силни чувствени черти“. От друга страна, въпреки че въздействието на Яворовата поезия е „мъчен въпрос“, както го квалифицира, да изясни дали „тя съдържа един ако не завършен, то поне в перспектива даден светоглед“. Спиридон Казанджиев не се задълбочава в отделни детайли от нея, а описва повече идейните ѝ характеристики, засягайки само философските проекции и ядрата им извън модернистичните критически дискурси – главно в контекста на „каква не е любовта“ у поета – както и да открои „трайното, константното в поезията на Яворов от онова, което е само плод на моментно, случайно въодушевление“. Поради това обособените във фрагментите теми са философско-естетическа и любовна.

Така, въз основа на отделни различия на Яворовата поезия спрямо други културно-исторически и художествени фактори – Славейков, Гьоте, християнската религия – Спиридон Казанджиев се опитва да възсъздаде един относително хомогенен философско-естетически портрет. В него обаче той се натъква на почти неизменно психологическо влияние, при което всяка перспектива за „набелязан определен светоглед“ се размива и губи. Отсъствието на такъв светоглед у Яворов, компенсирано от твърде много духовност, се дължи според Казанджиев на „липсата на каквото и да е положително“ (подч. Сп. К.). На критѝка-философ не е убегнала многото негация в поезията му, а вероятно и в лексиката ѝ, почти доминирана от думи с негативна в различна степен конотация. От нея сякаш извира Яворовото вдъхновение. Дискусионно или не, това обстоятелство „прикрива“ емоционално-мисловното преживяване при Яворов преди всичко чрез стила и ритмиката на стиховете му. С други думи, зад естетиката му се крие едно перманентно чувство на несигурност, душевен дискомфорт и колебание. Освен за „индивидуалитета“ това се отнася и за любовта. Тя почти радикално се отличава от любовта при романтиците, от християнската любов, от дионисийската любов, от пантеистичната любов. Според Сп. Казанджиев тя е подчертано аскетична и невъзможността ѝ на земята я превръща в далечен мираж. Поради това нейният индивидуализъм е силно оцветен от философски настроения, водещи до субективизъм, който я разграничава както от философската мисловност, така и от сантименталността.

В бележките на Сп. Казанджиев има два самостоятелни фрагмента, указващи насоката на конкретните му намерения да напише цялостен текст с две развити теми, който ние само условно сме сглобили.

В моята работа да бъде дума не за специфично художествените особености на Яворов – за мотивите на неговата поезия, тяхното възсъздаване или изобщо за психологията на творчеството му – а за неговата ирационална натура, за характера на основните страсти, които движат неговата душа и в моменти на най-голямо просветление определят самосъзнанието му, неговото най-висше Selbstbestimmung1.

После, нашата задача е да отделим трайното, константното в поезията на Яворов от онова, което е само плод на моментно, случайно въодушевление. Много стихове, които сами за себе носят силно настроение и висш стил и като тъй могат да привлекат една или друга черта в характеристиката на Яворовия индивидуалитет – например „Самота“ – са моментни. Ала и в такива случаи все пак най-често основният характер на Яворов остава проявен. Например в поменатото стихотворение природата е схваната като копнеж, не като самозадоволяващ се дух.   

  1. ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ

Гьоте казва, че всеки път, когато отвори книга и се зачете в Канта, има чувството, като да влиза в една широка и светла стая.

За Яворова аз имам чувството, като да съм прекарал една мрачна, неспокойна вън и при мен, кошмарна нощ, която едва се е съзорила накрай, без да може да се съмне, или която е била сменена от един мрачен ден. Облаците увиснали ниско до земята, ръми и в душата – непробудена – блуждаят призраци и видения. Може би такова е и основното настроение в драматическите поеми на Яворова.

Яворов не е безгрижен съзерцател на света. Затова толкова малко външен свят в неговата поезия. Затова и същото отношение към поезията, както и Ботев: непосредствено, освобождаващо – нелитературно. Погледът на поета е устремен в дълбочините на душата – не за да следва нейните прилуки и да прави от тях поеми, а за да дири в и чрез тия прилуки смисъла на човешкия живот и неговото оправдание. Ето защо в поемите на Яворова бие пулсът на едно етическо съзнание. В тях се сменят тревогите на една напрегната съвест. В усамотението на тая съвест те звучат като изповеди или като молитви и заклинания.

Онова, което придава особена драматическа сериозност на тия поеми, е дълбокият тон на страданието, който звучи в тях. Тоя тон иде от интимните покои на душата, дето съзнанието на поета се бори за смисъла на човешкия живот и неговата съдба. Там той е загубил всяка надежда във вяра и любов и е познал суетата на всяка истина и лъжа. Най-безутешно звучи той (тонът – б. м., Р. Ш.) в „Песента на човека“, в която са дейни всичките мотиви на Яворовата поезия и всичките особености на неговата художническа индивидуалност.

Покойният Кръстев писа за „Песента на човека“, че е най-голямата висота, до която стигна Яворов и че е „pendant“ на „Симфония на безнадеждността“ – също такава висота в поезията на Славейков; че нашата поезия не е стигнала до по-дълбоки песимистични концепции. И Кръстев съпостави тия две поеми и посочи така на художническите индивидуалности на двамата поети. Колкото и вярно да е това твърдение, аз мисля, че за оня, който се интересува от борбите на националния дух за мироглед, по-важен остава фактът, че нито Славейков, нито Яворов останаха при тия песимистически концепции. Славейков преодоля „Симфония на безнадеждността“ със светлите „Химни за смъртта на свръхчовека“, а Яворов свали по-късно Маската на страданието и в „Да славим пролетта“ се върна към слънчевия ден на живота.

Аз се опитах да покажа на друго място („Златорог“, г. II, кн. VIII), че „Симфония на безнадеждността“ е най-голямата дълбочина, до която стигна Славейков, но че той преодоля тази дълбочина със светлия и жизнерадостен възглед в „Химни за смъртта на свръхчовека“. Мисля, че нещо подобно може да се каже и за Яворова: „Песента на човека“ е най-дълбоката нота в неговите песни, но тя не заключва тяхната тоналност. Наистина, в тая песен са дейни всичките мотиви на Яворовата поезия и всичките особености на неговата художествена индивидуалност: светът е изчезнал в океана на живота. Неспокойният дух на човека, носен на крилете на живота и смъртта, е устремен напред към някаква граница. Колкото и песимистично да звучи тая песен, тя не преминава в истинско песимистическо примирение със съдбата. В нея не умират импулсите на живота, нито пък се затваря хоризонтът на поета за нови възмогвания на тоя живот.

Сякаш неговото съзнание сключи тук – посред хоризонта на поета, в дълбоката нощ на хаоса, успокоена и нестресвана от сън за ден. Дългият път, по който поетът загуби вярата, надеждата и любовта си и позна суетата на всички истини и лъжи, се затвори в кръг. Основното настроение на поета стига тук до своя край.

Тъкмо периодът на развитието на творчеството си, който Яворов в последните години преживя и из който са излезли най-хубавите му работи, носи всичкия характер на едно задълбочаване и одухотворяване на неговия „аз“, едно силно колебание на неговата съвест, когато много вери са минали в неверие и много надежди в празни глупости – когато из най-голямата дълбочина на духа се събуждат неговите най-основни страсти и тъй се слагат ония перспективи, по които съзнанието ще построи света и личността ще стигне най-висшето си самосъзнание! В тоя период тъкмо най-добре поличава онова, което искаме да характеризираме при Яворов.

За бъдещето на Яворов, за натури като него след тоя етап са възможни два изхода: или дълбок песимизъм, или тъжна ирония – смехът на песимизма. И двата тоя изхода са здрави. Но за тях се иска и силни натури – Яворов е уморен. Пътят на неговото пробуждане от всички сънища на земята и небето не е пътят на прехласнатия аскет в радостите и тъгите, а пътят на умората (характерно за това е „Желание“, „Есенни мотиви“). Желание за велик подвиг, живо чувство за любима, майка, родина го спохождат, но като кошмарни сънища на трескаво състояние в нощта („Нощ“).

„Нощ“ – картина на душевното състояние на Яворов… нещ/астията/ на света. То става съвест у автора. След обезсмисляне на всички ценности настъпва нощ, в която предишните вери и мечти се превръщат в кошмарни сънища (самочувството и самоуважението на гения, любовта му, любов към майка му, към родината му). Никой не ни е давал тъй трагична кошмарната нощ на тая съвест – вяра, идеали, светли образи, видения и сенки на неспокойни сънища; съмнения, обеззверяване; потъване в бездната на Нищото. Поетът не ни води успокоен и с радост към това нищо. В неговото самочувство няма екстазното успокоение и религиозното блаженство от потъването в него. Наопаки. Това самочувство е изпълнено с тревогата, отчаянието и безнадеждието на оня, който е усетил хладината и глухотата, и тъмнината на вечната, … (думата не се чете – б. м., Р. Ш.) смърт.

Към характера на кризата, която преживява. – Общото и основно Gemütsstimmung2 – съмнението. Искреност, каквато съмнението винаги предполага. Скептицизъм, много скрити желания, голям субективизъм, индивидуализъм, който тук – като характер на психологическото състояние, не като характер на определен светоглед – носи една благородна амбиция и личен … (не се чете) за външно и преди всичко за вътрешно освобождение. Всички тия черти можем да ги намерим леко при Яворов.

Онова, което е твърде обезпокоително в диагнозата на тая криза у Яворова, то е липсата на каквото и да е положително: той не ни дава не само завършен, а дори и в перспектива само набелязан определен светоглед. Нещо повече, при него липсва не само какво да е рационално положително, но и какво да е ирационално. Няма особена страст, която макар и да е абсолютен скептицизъм, да действа освобождаващо, да издава една сила на душата и една радост от тая сила. Скептицизмът, който става положителен, носи освобождение, се развива в смях – оня висш смях, който носи разбуждане от всеки хипнотизъм. Може би най-силната страст у поета е любовта, но тя е у него едно страдание, измъчване затуй, че веднъж завинаги е загубена.

Яворов търси безкрайното, абсолютното, но го търси като аскет, той може да жертва света – тоя свят – затова липсва в неговата поезия. При никой наш поет няма толкова малко бои и светлина, изобщо външни конкретни форми, както при Яворов. В тоя смисъл той съвсем не прилича на Гьоте: Willst du ins Unendliche schreiten, geh nur in Endlichen nach allen Seiten3. Гьоте поема в себе си света и пак целия свят изкарва навън. Яворов принадлежи към ония натури, които поемат света, за да изкарат някакво оправдание на тоя свят и живота му. Пенчо Славейков е към типа на Гьоте.

Въздействието на Яворовата поезия е твърде мъчен въпрос. И доколкото тя съдържа един ако не завършен, то поне в перспектива даден светоглед, и доколкото отваря едно небе или пръска една нова светлина, тя остава мълчалива. Тя не възбужда преимуществено мисли или емоции, а предполага такива и им дава само стил и ритъм. Затова тя предполага едно усамотение на духа, което никой друг наш поет не изисква. (Когато говоря за въздействието от поезията на Яворов, да кажа нещо за оня екстатически елемент в нея. Да туря тоя екстазен елемент в отношение към музиката в поезията на Яворов. Музиката най-много освобождава от конкретното, от символните средства, над пространство и време. Като средство за екстазни състояния в религията.)

Яворов – поет с най-мистична страст, която неразвредена се проявява в най-чиста съвест и най-дълбоко религиозно чувство. У него обаче тя е развредена и затуй пробудена в нейната мистична дълбочина, гдето тя добива космически характер.

И неговото недоволство от нисшия живот е подобно на Славейков, не е едно само патриотическо и национално народолюбиво чувство (както е у другите млади и стари поети), а чувство на нова култура, нов душевен реалитет. Но той се отличава от Славейков, че докато тоя е преди всичко самодоволен естет (бел. под линия: той [Славейков – бел. м., Р. Ш.], може да скита много по света, в много неща да загуби вяра – много да разлюби и залюби – но той нито е забравял нявга бащината си къща, нито ще я забрави; винаги ще обича родната си земя, нашия балкан – да слуша в лунна нощ от чардака на кашлата – стара добродетелна фамилия – мотива на любовната песен). Яворов – отвъд естетическата наслада – дири друго оправдание в живота. Страданието на Славейков е естетическо страдание (бел. под линия: И най-характерното е, че той отрано е загубил и бащин дом, и родители, рано се е разуверил във всички уверения на съдбата, дори Бог е загубил – и е по оня път, по който натури като него трябва сами да намерят родители и бог да си създадат. Не че Яворов е откъснал душата си от народа и няма чувство за родството си с нея. Но докато у Славейков това чувство живее още под бащините му стрехи, в същия двор, у Яворов то е стигнало своята мистична нервност, гдето няма ни краска, ни дума, ни мелодия, а един само тайнствен шум… (не се чете), (стих/овете/ за народа?). И никой не ни е набивал в обонянието ни тъй много нашата естетическа отвратителност, както Славейков – Яворовото страдание е страдание на висша естетическа и религиозна натура. Един път уловено това чувство в ирационалните натури на двамата поети, да прокарам на основните теми: живот, смърт, любов, вечност, човек, Бог, природа и пр.          

  1. ЛЮБОВТА У ЯВОРОВ

Е ли за Яворов любовта мирова сила и в каква степен: като единителна сила, която Шилер наричаше die grosse Kette der enpfinden den Natur4, за Платона – първоизточник на всички идеи… Как я схваща той: чисто духовно или със силни чувствени черти…

Любовта у Яворов не носи жизнерадия Дионисиев, в себе си сигурния, доволния, от себе си наслаждаващия се тържествен патос, както у Гьоте, например. Не търси, както у Гьоте, преди всичко едно силно подчертаване на нейния езически характер; като човешко добро, дадено от боговете не за аскетични подвизи – у Яворов тя е една мъка, един бич, едно ненаситно желание, силно пропито с аскетичен дух. Тук, на земята, тя е невъзможна, нейният обект е Мираж и пътят към тоя мираж е далеч. При Гьоте тя е една висша земна радост, при Яворов тя е едно религиозно блаженство. В тоя смисъл тя има повече прилика на любовта у Шилера, но не е, както при него, едно чувствено опиянение, силно приповдигнато чрез любовен патос и мисли за вечността.

Любовта у Яворов не е оная индивидуална любов, която всеки смъртен под небето в живота си преживява и която всеки посредствен поет възпява. Тя не е оная тайнствена лична среща, която издига душата и я увлича в божествено упоение или събира най-дълбоки симпатии към народ, раса, човечество, най-скрити копнежи към родното място или цялата природа.

Всички стихотворения, които съдържат любовния Sensucht5 на Яворов, са слабо индивидуализирани, но като изрази на философски настроения са субективни, дълбоко преживени и най-често още в мъката на това преживяване обагрени.

Любовта у Яворов не е християнската любов (Матей, ап. Павел, Karier); не е пантеистичната любов, а силно потенциирана и в своето метафизическо съзнание пробудена Geschlechtsliebe6. Не бива да се очаква, че тя ще има чисто чувствен харктер – тоя характер тук е силно одухотворен. Любовта на Яворов напомня образа на Платон – едната половина на целната душа се стреми към другата си половина. – Тя няма етическия изкупителен характер на християнската любов, нито ширината и философски съзерцателния характер на пантеистичната любов. Доколкото има философски характер, тя не е сантименталната любов на един романтик, която по пътя на едно прогресивно приповдигане и мимикрическо разширяване става световна любов. Яворов не може да каже за себе си, подобно Novalis`а Was man liebt, findet man überall7. Той не чувства оня любовен героизъм, който против целия свят иска да завладее обекта на любовта си. Тоя героизъм у Яворов е едно полетяване в бездната на усамотението отвъд целия свят.

Любовта на Яворов не е сантименталната любов на романтика, който проецира по най-непосреден начин себе си във външната природа най-вече с емоционални елементи. Природата не добива неговото лично съзнание; всяко птиче не почва да пее за неговото сърце и облаците не добиват човешки образи, щом той се загледа в тях; и той не отива да разправя на цветята онова, което на хората не може да каже… Любовният огън не гори у него по повърхнината на душата му и не се чувства само вън по сетивата му. Тя не е пълна с хилядите радости от илюзиите, които тия сетива – под влияние на любовното чувство – виждат, и не е пълна с радостта на едно самочувство, което едва сега усеща сърцето си. У Яворов любовният огън гори много дълбоко и отвъд краските, които хвърля на външния свят, той дири да улови най-скритите му тайни.

Но в какво отношение стои любовта на Яворов към красотата? – Това отношение е двойно – външно и вътрешно – в тоя смисъл тя стои в отношение с чистата идея за красотата. Това е тъкмо в характера на Яворовата любов да е отвъд света, гдето е девствеността на природата. Но води ли го неговата любов до един чист елински идеал?

Че любовта у Яворов е съдба на поета, показва – между другото – и фактът, че той с едно-две изключения, в първия период на поетическото си развитие, никога не рисува обективно любовното блаженство на две сърца, нито пък оставя някъде той и тя да приказват. Това значи абсолютно особно за неговата най-характерна поезия – „Безсъници“ и „Прозрения“. Тук той се занимава със себе си.

(Като говоря, че любовта на Яворов не е любовта на Гьоте, да кажа: и тя е сантиментална, чезнеща; и в нея има понякога една частичка от световната тъга, но тая тъга е здрава, остава винаги от страна на живота. Нейният смисъл не отива по-далеч от тъгата на оня, който е видял веднъж в светата светих на душата си образа на идеала и чезне оттогаз за него; който съзнава, че светът на действителността, в който той живее, е пълен с дребни грижи и досадни безпокойства; че истинската радост и вечният живот на тая радост са в любовното блаженство.)

Затова Яворовата неудовлетвореност е не любовната скръб на физиологически изтънелия романтик, за когото das hochste Gut ist seine Geliebte Gut und tugenhaft zu wissen und die höchste Sorge – die Sorge für ihren Edelsinn8, а… „Тя“ е всичко за Яворов. „Тя“ стои в центъра на неговото откровение в собствения и външния мир. „Тя“ е и die=Jenseit`а9. Dies/s/eits10 „Тя“ е символ на най-високото небе, на най-дълбоката вечност, на най-чистата радост и най-мъчителната скръб. Jenseits „Тя“ е символ на живота в неговата последна метафизична елементарност. И Nietsche е уловил метафизиката на живота, но за него животът е едно пантеистическо сливане с Weltseele11, разбира се, не от рода на Спинозовия или Гьотевия, примесено със силно религиозно чувство, а пантеистическо сливане с Weltseele jenseits12, отвъд всяка истина, добро и зло. У Яворов животът е също тъй unschuldig13, сиреч отвъд истината, доброто и злото, но той не е едно дионисиевско потъване в Brunnen der Ewigkeit14, а един аполоновски любовен копнеж („Без път“, „Възход“, „Не си виновна ти“, „Самота“, „Демон“, „Стон“, „Където не са те“ и пр.). Затова тя (любовта – б. м., Р. Ш.) носи силен религиозен характер. Die Religion enthält unendiche Wehnut15. Тоя характер липсва при онова потъване в Кладенеца на вечността, затова Ницше поставя живота отвъд всяка религия („Май“). Но не всяко потъване във вечността е нерелигиозно. Спинозизмът например е едно религиозно упоение. А Nietsche – едно къпане в лазура на небето отвъд всяка религиозност, една Unschuld der Natur und der Seele16.     

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.              

––––––––––––––––––––

1. Самоопределение (нем.).
2. Душевно настроение (нем.).
3. Искаш ли да прекрачиш в безкрайността, иди до крайностите на всички посоки (нем.).
4. Великата верига от усещания в природата (нем.).
5. Носталгия (нем.).
6. Сексуална любов (нем.).
7. Това, което обичаш, може да се намери навсякъде (нем.).
8. Най-голямото добро е да знаеш, че любимият човек е добър и добродетелен, а най-голямата грижа – да се грижиш за неговото благородство (нем.).
9. Отвъд (нем.).
10. Този път (нем.).
11. Световна душа (нем.).
12. Световна душа отвъд (нем.).
13. Невинен (нем.).
14. Кладенец на вечността (нем.).
15. Религията съдържа безкрайна мъка (нем.).
16. Невинност на природата и на душата (нем.).