Издателска случайност.

Дали?

При Силвия Чолева и Издателство за поезия „ДА“ – едва ли. Summa poetica: Кристин Димитрова, „Квартална антропология“ (2026) + Том Филипс, „Автопортрет с тютюневи мустаци. Стихове от софийските ми дни“ (2026). Едновременност и съвместност, солидарност и сътрудничество, заедност и близост; в крайна сметка съ-събитийност, поетическа съ-събитийност. Не съвпадение, промисъл.

Защо, заради какво?

Заради съучастие? Може би: четем в „Автопортрета“ стихотворенията „Квартал“, „Пресечна точка“, „Сборен пункт“, „Паметник“ и под всяко едно посочено – „Превод Кристин Димитрова“. И още една „пресечна точка“ „за втори път“: „Квартална антропология“ – Кристин Димитрова & „Квартал“ – Том Филипс. Обмен на заглавия и на поетически енергии; пренос на влияния, транзакция на стихотворни токове. Така: Том почти в началото на „Квартал“: „Не се случва кой знае какво“, Кристин накрая в „Среща по време на локдаун“: „Повярвай ми, / няма промяна“.

Следователно еднаквост (да не кажа тъждественост) на поетическите възприятия? Тя е той и той е тя?

Не, изобщо не, никак не, напълно не. Това са полюси, не идентичности. И затова са заедно, по необходимост заедно. Няма един полюс, полюсите винаги са два. И на единия от тях е Кристин, а на другия – Том.

Северен и южен? Или плюс и минус? А може би анод и катод?

Нищо от трите, а четвърто.

По изтока – ИН и ЯН. По запада – АНИМА И АНИМУС. По поезиса – ЗАД  и НАД.

Кристин Димитрова – ЗАД:

На задната седалка

Баща ми караше трабанта,
майка ми – възторжен
асистент до него с пътна карта
в ръка – забелязва всичко,
носи слънчеви очила,
понякога пее – не я бива в
пеенето, но баща ми ѝ го
харесва, тя не го казва, но се
гордее с неговата
мъжественост – по онова
време мъжествеността не
беше теоретизирана – нея
просто я имаше в космите по
ръцете, в това, което
тези ръце могат да правят, и всички
съпрузи поправяха
електроуреди и кранове на
чешми.
Аз седях на задната седалка.
Радвах се, че пътувахме,
защото обичах неразборията.
Край всяко градче, село или
странна скала двамата си
припомняха за мен и казваха
в един глас:
„Виж там! Виж там! Паметникът
на този, музеят на онзи,
заводът за еди-какво си“.
Оттогава мразя забележителностите.
Пречат ти да гледаш
дърветата, да чакаш морето.
затварят вълнението зад
витрините си.
Нищо не запомних от пустите
легендарни крепости и
родни стрехи на герои. Останах си
човек без любопитство
за велики места, но своето си запазих;
задна седалка за мен и още багаж,
космати ръце на волана,
пътна карта, държана наопаки,
и смешни песни, с които днес
разсмивам други деца.

Задна седалка за мен… Мразя забележителностите… Без любопитство за велики места… Забележителностите се натрапват и закриват, великите места се пъчат и пречат – не те, които лъщят, ярко и примамливо лъщят, са истинските и важните, не; те само затулват истината и главното. Истината и главното са ЗАД тях и можеш да ги видиш най-добре от задната седалка. ЗАД = ОТВЪД, ОТТАТЪК, ОТ ДРУГАТА СТРАНА: има живот, има същност, има смисъл, но не в нещата пред очите ти, а зад тези предни неща, зад тези нахални предни неща.

Това, което виждаш, не е това, което трябва да виждаш.  

Първият поглед – лъжлив поглед, трябва друг, дълбок, вгледан внимателно и прозорливо през повърхността, за да види същността. Същността, която е метафора, всякога метафора, тоест едно вместо друго: „Нали сме заедно пред касата, / пред голямата каса“ („Произшествие в магазина“). Задоволим ли се с първия поглед, грешим, смъртно грешим; изпадаме в acedia (леност), смъртен грях, четвърти поред: „Все ни мързи / да забележим…“ („Ние като метафора“). Винаги има нещо повече от това, което виждаш, но трябва да се постараеш, за да го видиш. Да се взреш, да присвиеш очи и да се взреш. Хоризонтална поезия, не повърхностна: прониква зад нещата, за да ги види ослепителни. Ранимо ослепителни:

Свещена музика, детски спомен

Баба ми, великан с неделна шапка,
ме води между свещите.
Там някъде е столът ѝ, между две
високи колони. Нося
незапалена свещ. Не разбирам
нищо от пеенето. Не разбирам
миризмата на тамян. Навън
светът ми казва много повече.
Една икона със светец
се отваря и от нея излиза свещеник.
Вдигам се на пръсти да видя
какво има зад тайната му врата.
Костелива ръка ми издърпва ухото.

Кредото, поетическото кредо: ЗАД видимото има друго и то е истинското!

При Том Филипс кредото е сходно, но същевременно и различно:

НАД света има друго и то е истинското!

Том Филипс – НАД:

Сред клековете

Небето не се държи както трябва.
Не спазва обещанията си.
Синоптиците са озадачени,
но то го е правило и преди.
Важно е да си даваме сметка
колко сериозно е то
дори когато играе. 

Например ето шепа облаци,
които се наслаждават
на собствените си отражения,
но по някакъв начин
са се изгубили над планината.
Плават от връх на връх
и търсят езера, прозорци,
скиори с дебели черни очила. 

Под тези суетни водни носители
се грижим за себе си –
стари якета и ботуши,
които вече не ни стават,
и речник, от който думите падат
като снега, започнал да скрива
пътя към хижата. За нас
изборът си остава ясен
и като старец, появил се
в гората сякаш по разписание,
ни предупреждава да следим
посоките му, за да не се объркаме
сред клековете под облаците.

„Вдигни очи, виж този свят“ – Валди Тотев. „[Д]а следим / посоките му, за да не се объркваме“ – Том Филипс. Посоките? Всъщност една – нагоре. Вертикална поезия, затова и птиците, многото птици, „които се гмуркат и кряскат наоколо“ („Във въздуха“), са толкова важни. Трябва да (ги) виждаш, но не наоколо, а над себе си, над главата си. Това, което е наоколо, е недостатъчно, задължителното му допълнение е онова, което е НАД: „Облаците са от Мунк. / Поне се издигат тук / с розовото сияние / на дълбокия север“. ИН и АНИМА проникват ЗАД, ЯН и АНИМУС се насочват НАД: двете поезии образуват координатна система – планетарна, всеобхватна, изпълнена. Със смисъл. А в центъра на системата и на смисъла – Сатурн, пръстените му. И за двамата, но иначе: за Кристин ЗАД, за Том НАД:

Да си спомним – Кристин: споменът е тъкмо ЗАД видимото, ЗАД настоящето, ЗАД актуалното. [З]наем, че са там – Том: там е тъкмо НАД нас, НАД главите ни, НАД всекидневието ни. Да се отметнем от близкото, да преминем зад него и този ход ще ни превърне в обичащи, в homo amans; да се освободим от тривиалното, да вдигнем очите си и този ход ще ни превърне в homo sublimis. Същинското в поетичното превъплъщение непременно е, задължително е ЗАД нещата и НАД нещата. Поезията минава отвъд, поезията хвърчи високо – това е тя, това е амплоато ѝ, това е същността ѝ. В крайна сметка – битието ѝ…

Поетите го знаят, художниците също. Росица Ралева – една хоризонтална котка, която обаче не е само и просто котка, а също и звезди, луна, нощ над града. Тоест през котката отвъд – във вселената. Моника Вакарелова – една вертикална птица, устремена нагоре, която обаче не е само и просто птица, а пъстрота, пачуърк и песен. Тоест с птицата нагоре – към небесата.

Поезията ЗАД и поезията ПОД – ИН (анима) и ЯН (анимус) на поезията. На изпълнената и изпълващата поезия…