„Светостта на болката“, Николай Колев-Поета, изд. ИК „ЧОН“, 2025 г.       

Не са много българите, при които прозвището „Поета“ се е превърнало в част от името им. Не са много и тези, които са чували за Николай Колев. Още по-малко са онези, които го познаваха лично и които могат да си спомнят с каква (почти) вълшебна лекота създаваше шедьоври. Вярвахме (не без основание), че не му струват нищо и срещу цигара-две го карахме да ни подарява сонети, балади и елегии. Той пушеше, пишеше и раздаваше. За съжаление, тъй както – яко дим – тютюнът изчезна, така се изгубиха и стиховете. Мои познати (като акад. Иван Радев и Свежа Дачева) се опитаха да съхранят нещо. Записваха го в тетрадки и благодарение на този факт днес, 20 години след смъртта на Поета, антологията „Светостта на болката“ е факт. Прелиствам я (за кой ли път) и къде с радост, къде с тъга констатирам, че най-хубавите от стиховете не са вътре. Може би защото, когато ги слушахме, бяхме така хипнотизирани, че едва ли някому е хрумвало да си води записки. А и имаше нещо кощунствено в подобна мисъл. Та нали голямата поезия не е за четене. Тя е за живеене. Така казваше той и спомняйки си контекста, в който чух тези думи, се сещам как се запознахме. Той ме попита за името ми, отвърнах му: „Николай“, и последва:

Ти мислеше, че имаш нещо,
Но нямаш нищо, Николай!
С възторзите поиска среща.
Какво намери? Хладен край! 

Направи ли си адски пещи
от илюзорния си рай?
Направи си ги… има нещо,
Но то е чуждо, Николай! 

Пали на миналото свещи,
целувай восъка, но знай;
измислил си, че има нещо;
не вярвай в него, Николай! 

Съдбата няма друга грешка,
освен една – да бъде край
на всяко изживяно нещо.
Недей се беси, Николай! 

Ще бъде прекалено смешно,
Ще бъбрят на кафе, на чай
какво е праведно и грешно…
Не ставай глупав, Николай!

Утайка в рими безутешни,
Това е твоят тих безкрай.
Ти мислеше, че има нещо?
Утайката е, Николай! 

– Това сега ли го измисли? – попитах аз.
– Не, малко преди сътворението на света – отвърна той.

Разговорът ни продължи повече от две десетилетия. Нерядко се карахме. За какво – отдавна съм забравил. Но помня как в нервен полусън той се сдобряваше. Първо със себе си, а после с мен. Оттам и думите:

Притворил съм очи, не слушам нищо.
И никого не искам да погледна.
Във черепа ми дреме пепелище
И в него тлеят въглени последни. 

Утихвай, чувство! Мисъл, остави ме!
Аз искам да почивам, да почивам!
Лъжливо тук ще вярват, че ме има,
а истината е, че си отивам.

Или:

Възможно е и да намразя
С омраза дива и внезапна.
Затворен съм в една сълза,
но няма никога да капна.

Или:

Думи да редя нататък –
няма смисъл, те са смърт.
А на истината свята
е мълчание гласът[1]. 

Имаше нещо трагично в гласа му, нещо бурно, страстно и унило; нещо, с което напомняше късния Хьолдерлин. Когато чуеше подобни думи, той се усмихваше свенливо и някак под сурдинка си признаваше, че и той е писал за парките. Рецитираше до изнемога. Не разпознавах кои стихове са негови, кои са на Верлен, кои са на Новалис. Не знаех къде свърша Рилке и къде започва Есенин; мисля, че и той сам не знаеше. Понякога приписваше всичко, което му хрумне, на Бай Чон. Измисляше хиляди биографии на „китаеца“. (По-късно открих този похват при Борхес.) И така, докато свърши кафето. Поета поглеждаше празната чаша и с умолително взиране в дъното ѝ я молеше за допълнително. Със стихове на Хьолдерлин, разбира се. Ех, още миг да поживея като боговете и друго няма да поискам. Ако чашата оставаше непреколонна и не се изпълваше отново с кафе, той гузно и някак виновно ѝ обясняваше: 

Проиграните възможности са мои.
Уморен съм, уморен съм, уморен,
Упорито бранех слънчевата Троя,
Ала надхитри ме Одисей и паднах в плен.  

На следващия ден историята се повтаряше. На следващия и още по-следващия – пак и пак. Почти като малка ектения. Само че стиховете винаги бяха различни. Подобно на облаците са, наставляваше Поета – както облак с облак не си прилича, така трябва да е и със стиховете. За разлика от цигарите. Те трябва винаги да са едни и същи. Давах му (сякаш за награда, но по-точно е да се каже: за утеха) кутия „Слънце“[2] (или „Арда“, без филтър; бяха най-евтини), той кимваше почтително, наместваше трескаво тютюна, после внезапно, като в ступор, застиваше. И се заприказваше с цигарата:

Цигаро, спътнице с око червено,
Любима, вярваща в човек любим!
Безсънице, самотна като мен,
тъй много искам с тебе да изкажа
как малко ни разбират и ценят 

Дали се шегуваше? Със сигурност! Но беше по-сериозен дори от смъртта. Поне такъв го помнех. До 10.01.2005 г. Тогава Фридрих Хьолдерин го покани на кафе. Защото големите поети отдавна и с нетърпение го очаквали.

––––

[1] Бих искал да цитирам цялото стихотворение „Черна музика“ (на стр. 133). Смея да твърдя, че то е едно от най-добрите в нашата лирика.
[2] Йосиф Бродски има стихотворение (Не выходи из комнаты) за тази марка (Бродски споменава цигарите „Шипка“: „Зачем тебе Солнце, если ты куришь Шипку?“, б.ред.). Би трябвало да помня имаше ли връзка между двамата поети и любимите им цигари. Но съм забравил.