В първата по рода си антология (издателство „Ерго“) са събрани сто и двайсет стихотворения от четиримата поети на словенския Модерн: Драготин Кете, Иван Цанкар, Отон Жупанчич и Йосип Мурн

Поетите са представени с по равен брой – 30, христоматийни творби. Подредени са според последователността на рождението им. Досега поезията на словенския модернизъм няма рецепция у нас и в този смисъл това е премиерата ѝ в българското езиково и културно пространство. Публикуваме предговора на съставителя и преводач на антологията Людмил Димитров.

Книгата излиза с финансовата подкрепа на Обществената агенция за книгата на Република Словения.

„От тъмната съдба не се боя. Поезия на словенския модернизъм“, съставителство и превод Людмил Димитров, издателство „Ерго“, 2026 г.

Знаменитата четворка на словенския модернизъм

Ако Ренесансът трае дълго и Данте например е роден почти три века по-рано от Сервантес, Бокачо – век и половина преди Рабле, а Филип Сидни – повече от век след Вийон, но всички те съучастват в един и същи културен проект (процес), макар и в различни етапи от неговото осъществявне, то по-нататък направленията започват да се „ускоряват“, да се съкращават и не просто да се застъпват във времето, а и да се пресичат, омесват, напластяват едно върху друго, продуцирайки разнообразие от високи модели на художествено себеизразяване. На този фон краткотрайността (дори мимолетността) на модернизма предопределя представителите му да са хора от едно поколение – връстници, родени основно през 60-те и 70-те години на XIX век. И то не само в Словения и в България, но и навсякъде другаде в Европа. Подобна ситуация е предопределена от факта, че модернизмът, макар и вътрешно нееднороден, във всичките си поднаправления, варианти и ипостаси се появява приблизително по едно и също време навсякъде и „изравнява“ културното равнище на отделните страни, дава им еднакъв старт и те, независимо докъде са успели да достигнат в интелектуалното си развитие, вкупом се впускат в интензивно, не кой знае колко продължително, но с дълготрайни последици твърде плодоносно общо приключение, обогатило европейската и оттук – световната литература, живописта, музиката, киното или театъра – с нови, непознати по-рано и особено продуктивни форми, мотиви, екзистенциални проблеми, семиотични поведенчески кодове, интроспекции, ментални еманципации, личностни трансгресии, търсене на неподозирани изходи от на пръв поглед задънените житейски криволичения и лабиринти.

Важността на тази фикционална естетическа платформа се доказва и от един сам по себе си интересен факт (страничен ефект): тъкмо модернизмът се превръща в своеобразен пробив, праг (вододел) за художествена изява, освободена от сковаващите рамки на строгия наследствен догматизъм в разбирането за позволено / прилично и недопустимо / неблагопристойно в още по-строгия исторически установен йерархичен жанров режим. Осмислям го като пробив, защото възниква на фона на отдавна и задълго настанилия се в нашите страни съмнителен „реализъм“ – бил той с половин уста признаваният „критически“, тоест буржоазен, или силово налаганият „социалистически“, но така или иначе останал необяснен, неоправдан и за разлика от модернистичните направления недоказан като дискурс със свой програмен манифест, просто защото такъв липсва. Куриозът е, че в периода, смятан за същинското време на „класическия“ реализъм – 40-те – 80-те години на XIX век – единственият появил се манифест е този на комунистическата партия, написан от Маркс и Енгелс (1848). И независимо от претенциите за глобалност и неизкоренимост на реализма (в някои страни с основание е предпочетено названието обективизъм, а другаде дори е уподобяван на натурализма), последвалата епоха не се самоназовава с понятие, производно от неговия граматически корен, а (си) избира името / етикета постмодернизъм, ясно издаващо волята за естествено продължение именно на Модерна, което категорично показва къде са корените му и чии поетологични модели наследява като ясно самоосъзнаваща се тенденция в изкуството.

Дефиницията на модернизма има разнопосочни корелати. Modernus (от латински „съвременен“) етимологично настоява на пряката рефлексия върху тук-и-сега. Тъкмо в това се изразява същността на дискурса: представителите му съзнателно отхвърлят обичайните форми, амортизираните канони и остро се разграничават от художествените принципи на своите предходници. В програмното си възвание „Плесница на обществения вкус“ (1912) руските футуристи отправят открит апел Пушкин, Достоевски и Толстой да бъдат изхвърлени от парахода а съвременността. А култовият швейцарски архитект Льо Корбюзие лансира и почти абсолютизира идеята, че всичко трябва да започне от нулата.

Модернизмът възниква в края на XIX и началото на XX век и обединява различни измерения на изкуството като символизъм, импресионизъм, експресионизъм, кубизъм, футуризъм, акмеизъм, дадаизъм, абстракционизъм и др. Характеризира се с отказ от реализма и традиционните жанрове, с търсене на нови форми; в литературата интегрира потока на съзнанието, а в живописта – формализма; поставя акцент върху субективния светоглед и вътрешния свят на автора / героя; категорично загърбва познатите стилове и сладникавото разкрасяване, орнамента – демонстрира стремеж към изчистеност, простота и функционалност.

Важно е да разграничим модернизма – широко понятие, обхващащо множество тенденции в изкуството на ХХ век, от модерна – по-тесен стил, преддверие на модернизма, главно в архитектурата и декоративно-приложното изкуство (ар нуво, сецесион). В западноевропейското пространство представители на направлението в литературата са Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Франц Кафка, Томас Елиът; в архитектурата – Льо Корбюзие, Валтер Гропиус, Франк Лойд Райт, Лудвиг Мис ван дер Рое; в изобразителното изкуство – Пабло Пикасо, Марк Шагал, Казимир Малевич, Едвард Мунк; в театъра – Андре Антоан, Антонен Арто, Всеволод Мейерхолд; в музиката – Клод Дебюси, Морис Равел, Франсис Пуленк, Рихад Щраус, Карл Орф, Игор Стравински, Дмитрий Шостакович, Сергей Прокофиев, Александър Скрябин, Бенджамин Бритън, Бела Барток, Ян Сибелиус, Джордж Гершуин и др.

Що се отнася до славяните, при всички нас – българи, словенци, руснаци, поляци, чехи, словаци, сърби, хървати – се наблюдава миметично съизмерване със западноевропейските открития в отделните директории на модернизма, като всяка национална култура избира и развива онези, които най-вече импонират на менталността, народопсихологията и на вътрешните ѝ актуални потребности. Символизмът се появява навсякъде, експресионизмът и импресионизмът – в несъразмерни пропорции – също, но не е така с кубизма, сецесиона, футуризма, акмеизма, дадаизма; те са предпочетени и присъстват само в отделни контексти. Но независимо какво е избрано и докъде се простират опитите да бъде развивано, навсякъде личи стремеж към оригиналност и тя наистина се постига от най-добрите представители на съответните изкуства. Модернизмът изключително допринася за развитието, осъвременяването и дори проспектирането на книжовните езикови норми най-малко за половин век напред. Без претенции за изчерпателност, все пак могат да се откроят следните основни тенденции:

Скъсване с реализма и позитивизма. Модернистите са категорични противници на идеята, че литературата (трябва да) отразява действителността и отхвърлят грубия социален реализъм, граничещ и понякога преливащ в натурализъм. Те, изхождайки от кризата на личностното себеосмисляне, търсят субективната истина и се опитват да проникнат в безграничния вътрешен свят на човека.

В култ се издига Азът. Лирическият говорител е самотен, често трагичен, обхванат от екзистенциална тревога и фиксиран в своето отчуждение – от една страна, изпитващ потребност от близък човек, от друга, предпочитащ да остане изолиран; често Другият бива нереален – видение, сянка, въображение, призрак, фикция. Интересът е към подсъзнанието, сънищата, ирационалното, мистичното.

Символът се превръща във водещ художествен принцип. Модернизмът възприема света като загадка, съставена от предизвикателни символи, които трябва да бъдат разчетени; образите са нееднозначни, реминисцентни, сугестивни. Често в сюжетите се намесват митологични, библейски и универсални мотиви и кодове. Сред славяните най-упорито е застъпен тъкмо символизмът и най-утвърдените автори от този период дават своя несъмнен принос в световното развитие на направлението.

Ново отношение към езика и формата. Езикът, който при славяните (при всички) е все още в процес на формиране и (пре)нормативизиране съобразно новите културни и социополитически обстоятелства, в литературата на модернизма вече не просто предава информация (повествува, води разказ), а внушава идеи и асоциации чрез музикалност, непозната преди това ритмичност, афористичен лаконизъм. Все повече в поезията навлиза свободният стих, експериментира се в хибридни жанрови структури, формата надделява над съдържанието и донякъде измества неговата функция.

Чувство за културна и историческа криза. Най-силно изразен в епохата на модерна е конфликтът между традиция и съвременност, цивилизация и първичност (примитивност / природа), усещане за край и липса на визия за ново начало – песимизъм, декаданс, смърт, разпадане, безизходица, безсмислие. (Всички тези настроения и усещания особено се засилват и „потвърждават“ в годините на Първата световна война.)

Европейска ориентация и диалог с националната традиция. Под влиянието на френския и немския модернизъм се търси и моделира национална духовна идентичност. Постепенно славяните започват да се четат помежду си и взаимно влияние също се усеща. Най-плодотворният резултат е постигането на синтез между европейското и родното.

***
В настоящата, първа по рода си антология на български език, са събрани сто и двайсет стихотворения от каноничните опуси на четиримата поети на словенския Модерн: Драготин Кете, Иван Цанкар, Отон Жупанчич и Йосип Мурн. Представени са с по равен брой творби – трийсет, христоматийни за родния им контекст и неделима част от словенското културно самоопределение. Подредени са според последователността на рождението си.

Кои са те и как изглеждат основните моменти от техните животописи?

Дрáготин Кете (Dragotin Kette, 19 януари 1876 г., Илирска Бистрица–26 април 1899 г., Любляна). Син е на учителя Филип Кете и дъщерята на дребни земевладелци Ана Валенчич. Тя умира от туберкулоза, когато Драготин е едва на 4 години. 15-годишен губи и баща си и остава под опеката на чичото на майка си Янез Валенчич. Завършва основно училище в село Загоре и Любляна, а през 1888 г. се записва в гимназия, но след втората година напуска и през есента започва курс за учители, изпълнявайки волята на баща си. Чичото престава да го издържа и известно време той не учи никъде. Едва през 1893 г. се връща в трети клас на гимназията и почти ведната се присъединява към тайното литературно ученическо дружество „Задруга“, в което членуват останалите трима. В него до 1896 г., когато го напуска, изпълнява длъжностите секретар, поет и критик. Междувременно преподава литература на чужди езици. Тъй като не може да си плаща таксите, през 1895 г., в шести гимназиален клас, е изключен и преживява от журналистическа дейност.

През 1896 г. заминава за град Ново место и полага приемен изпит за седми клас. Основава литературнен кръг по подобие на „Задруга“, който много скоро се разпада поради страх от санкциониране от страна на училищните власти. Макар че любовната му връзка с Ангèла Смòла завършва с раздяла, под въздействие на чувствата си към нея написва най-хубавите стихотворения от интимната си лирика. Среща я в централната черква в Ново место – също както Францè Прешèрн – най-емблематичният поет на Словения – среща Юлия Прѝмиц в черквата в люблянския квартал Търнòво и в по-далечна (архетипна) ретроспектива – както Данте среща Беатриче във флорентинската катедрла „Света Маргерита“. В този период много чете – основно гръцки, римски, немски и руски поети и прави сполучливи стихотворни преводи. Преподава английски, италиански, френски и руски език. Печата в няколко списания, най-престижно сред които е „Люблянски звон“ („Люблянска камбана“). Звършва през 1898 г. и заминава за Триест. Мобилизиран е във войската, но се разболява от туберкулоза и е уволнен по здравословни причини; от военната болница в Триест го връщат в Любляна и той умира при приятеля си Йосип Мурн в сградата на старата Захарната работилница, преустроена в лазарет за страдащи от белодробни заболявания.

От последните дни на болния поет съученикът му Фр. Болк, за кратко негов съквартирантът, ни е оставил следната ценна записка: „Добре си спомням как една вечер, откакто престана да излиза навън, седеше до котлона и вадеше от войнишкия си куфар всичко, което имаше – безброй листове, бележници и книги – всъщност това бе всичко, което притежаваше и наричаше „свое“[1].

Кете е сред знаковите словенски поети, част от литературния канон. Творбите му са издържани в неоромантически стил с игрив и шеговит привкус. В по-късните му опити важно място заемат природата, чувствата и еротиката. Пише и кратки импресионистични есета, басни и стихове за деца. Приживе не публикува отделна книга. Първото му посмъртно издание е съставено и редактирано от Антон Ашкерц, а илюстрациите в него са дело на големия словенски художник Максим Гаспари.

Иван Цанкар (Ivan Cankar, 10 май 1876, Върхника–11 декември 1918, Любляна). Един от основателите на модернизма в словенската литература. Смятан е за най-големия автор, писал на словенски език. Роден е като осмо от дванайсетте деца в семейството на шивача Йоже Цанкар и съпругата му Нежa. Скоро след раждането на Иван баща му се преселва в Босна. Отглежда го майка му, с която изгражда близки, но нееднозначни отношения. Образът на саможертвената и репресивна майка по-късно се превръща сред най-разпознаваемите особености на Цанкаровото творчество. Кръстен е на 11 май в енорията на родния си град. През 1882 г. постъпва в началното училище там, а през 1888 г. се записва в реалната гимназия в Любляна. Присъединява се към ученическото дружество „Задруга“, където се изявява с четене на стихове и критически анализи и дружи с Мурн, Кете и Жупанчич. Още в ученическите си години пише първите си стихотворения и ги публикува в списанията „Въртец“ („Градинка“) и „Люблянски звон“.

След матурата, която полага през 1896 г., заминава за Виена да учи техника, но скоро се прехвърля да следва славистика. След напускането на Виена от септември до 10 ноември 1909 г. живее при брат си Карл в Сараево, където написва драмата „Слуги“. В средата на ноември се установява в люблянския хотел „Тиволи“. Решава да не се връща във Виена и разтрогва годежа си със Щефка Льофлер.

През 1907 г. е кандидат за депутат от Социалдемократическата партия във Виена, но не е избран. Въпреки неуспеха продължава политическата си дейност чрез лекции и дискусии (много от тях проведени в Триест). През 1913 г. в Любляна изнася прочутата си сказка „Словенци и югославяни“, в която се застъпва за обединението на всички южни славяни в обща държава, но решително се противопоставя на каквото и да било културно или езиково сливане. През ноември 1915 г. е мобилизиран в Юденбург, Австрия, но поради болест няколко седмици по-късно е освободен от служба.

След продължително боледуване умира в окръжната болница в Любляна. Погребан е на гробището Жале в така наречената гробница на Модернизма, където са положени останките и на Мурн, Кете и Жупанчич.

Годината 1899, в която излизат първите стихосбирки на Иван Цанкар („Еротика“) и на Отон Жупанчич („Чашата на упоението“) – се смята за начало на словенския модернизъм. В своята книга Цанкар събира младежки любовни стихове, балади и романси. По време на виенските си години участва в литературния кръжок на словенските студенти, сред които са още Отон Жупанчич, Фран Говекар и Фран Елер.

Скоро изоставя поезията и се насочва към прозата и драматургията. Под влияние на романтизма, натурализма, декаденса, символизма и импресионизма пише повести, новели, романи, фейлетони и драматични произведения. Първите му драми са под влияние на Ибсен („Кралят на Бетайново“) и Гогол, а по-късно – на неоромантизма. В творбите си той остро критикува политическите условия на своето време (например в сатиричните комедии „Поквара в долината на Свети Флориан“ и „За благото на народа“, както и в политическата сатира „Слуги“). В произведенията му доминира темата за индивида, влязъл в остър конфликт с работническите, селски и дребнобуржоазни нрави. Показателна в това отношение е повестта „Слугата Йерней и неговото право“, а с „На стръмнината“ въвежда нов тип женски, по-точно майчин роман. Освен художествена литература Цанкар пише и публицистика, литературна критика и есета („Кобилата на Кърпан“, „Словенските художници във Виена“, „Нашите художници“).

Автор е на следните творби. Стихосбирката „Еротика“ (1899; второ издание 1902). Проза: „Винетки“ (фейлетони, 1899), „Книга за лекомислени хора“ (новели, 1901), „Чужденци“ (роман, 1902), „На стръмнината“ (роман, 1903), „Призори“ (новели, 1903), „Животът и смъртта на Петър Новлян“ (повест, 1903), „Госпожа Юдит“ (повест, 1904), „Къщата на Мария Помощница“ (роман, 1904), „Кръстът на хълма“ (роман, 1905), „Скитникът Марко и крал Матяж“ (повест, 1905), „На лунна светлина“ (новели, 1905), „Мартин Качур“ (роман, 1905), „Поликарп“ (повест, 1905), „Смъртта и погребението на Яков Несреча“ (повест, 1905/1906), „В самота“ (повест, 1905), „Нина“ (роман, 1906), „Алеш от Разора“ (повест, 1907), „Слугата Йерней и неговото право“ (повест, 1907), „Марта“ (роман, 1907), „Нов живот“ (роман, 1908), „Разкази от долината на Свети Флориан“ (1908), „Кукер“ (повест, 1909), „Съседът Лука“ (новела, 1909), „След кръста“ (новели, 1909), „Три повести (1911)“, „Воля и сила“ (новели, ок. 1911), „Милан и Милена“ (роман, ок. 1913), „Образи от сънища“ (фейлетони, ок. 1920), „Покрай живота“ (новели, 1920), „Моят живот“ (фейлетони, 1920), „Грешникът Ленарт“ (повест, 1921). Драматургия: „Романтични души“ (1897), „Якоб Руда“ (1900), „За благото на народа“ (1901), „Кралят на Бетайново“ (1902), „Поквара в долината на Свети Флориан“ (1907), „Слуги“ (1910), „Хубавата Вида“ (1911).

Òтон Жупàнчич (Oton Župančič, 23 януари 1878 г., Вѝница–11 юни 1949 г., Любляна). Жупанчич е най-дълго живелият от четиримата представители на словенския модернизъм, с които се запознава и се сближава в „Задруга“. Роден е в заможно търговско семейство от областта Бела Краина. Баща му Франц е родом от Селища край Доленските терми, а майка му Ана е хърватка. Детството си прекарва във Виница и в идиличното село Драгатуш. Там завършва начално образование, а основно – в Ново место, но по-късно семейството се разорява и се преселва в Любляна, където през 1895 г. Отон завършва гимназия. Следва история и география във Виена. През 1900 г. завършва семестриално, без да се дипломира. През 1902–1903 г. отбива военната си служба. През 1903 г. за един срок е стажант-учител в Първа държавна гимназия в Любляна, а през 1905 г. заминава в чужбина за пет години. Живее в Париж и Виена. През 1907 г. става възпитател на малкия граф Манфред Атeмс и с неговото аристократично семейство живее във Вюртемберг, Предарлско и Бавария до 1910 г.

След завръщането си в Любляна първоначално се издържа с преводи, а през 1912 г. става драматург в люблянския театър. След смъртта на Антон Ашкерц (1912) е назначен за градски архивар. Жени се за Ана Кеслер и от брака им се раждат три деца. От 1920 г. е драматург на Словенския национален театър „Драма“ в Любляна, а през 1929 г. става и негов директор. През 1926 г. поема председателството на Съюза на словенските писатели и го ръководи до 1938 г. Същата година (1926) е сред основателите на словенския ПЕН и е избран за негов първи председател – длъжност, която заема до началото на войната през 1941 г. (с прекъсване през 1933–1936 г., когато бива заменен от Изидор Цанкар). Отон Жупанчич е и сред първите членове на Словенската академия на науките и изкуствата, основана през 1938 г. През 1945 г. създава и ръководи Института за култура на словенския език и художествения отдел към нея. От 1938 г. е избран за почетен гражданин на Любляна.

По време на Втората световна война е свързан с народноосвободителния фронт. За словенците е толкова значим, че когато на 1 октомври 1944 г. германците го залавят, е разменен с пленен немски генерал. След края на войната участва в обществения и политическия живот: става депутат в Народното събрание на Народна република Словения, член на Президиума и председател на книжовното дружество „Словенска матица“ (1947). По повод 70-годишния си юбилей получава почетното звание „народен артист“, а Люблянският университет го удостоява с титлата доктор хонорис кауза. Умира в Любляна през 1949 г. и е погребан на гробището Жале, в така наречената гробница на модернизма.

Основните му произведения са петте поетични сборници: „Чашата на упоението“ (1899), „През долината“ (1904), „Самоизказвания“ (1908), „В зарите на Вида“ (1920) и „Зеленина под снега“ (1945); стихосбирките за деца: „Боядисани яйца“ (1900), „С леки крачкà така-онака“ (1912), „Сто гатанки“ (1915), „Цицибан и още нещо“ (1915) и драмата „Вероника Десенишка“ (1924). Голямо значение имат преводите му на Шекспир и Молиер.

Около личността и делото на Жупанчич се разгарят различни полемики във времето. Още приживе той често е обвиняван в прекомерен прагматизъм и политически опортюнизъм. През 20-те години на ХХ век е ревностен поддръжник на културната политика на югославската монархия, чиято цел е създаването на единен югославски народ. След 1929 г. подкрепя централистичната диктатура на крал Александър. През 1932 г. в списание „Люблянски звон“ публикува статията „Луис Адамич и словенската идентичност“, в която застъпва тезата, че словенците не бива да се вторачват прекалено в своя език, тъй като могат да запазят идентичността си дори ако го изгубят. Статията, публикувана във време, когато югославските власти подкрепят официалния сърбохърватски език в Дравската област и когато дори самото име Словения е официално забранено, разбунва духовете и предизвиква разцепление в редакцията на списанието. В своята известна полемична книга „Културният проблем на словенската идентичност“ литературният критик Йосип Видмар отхвърля възгледите на Жупанчич. Макар да остава монархист и югославски националист до инвазията в Югославия през април 1941 г., след 1945 поетът приветства новата комунистическа власт.

Йосип Мурн (известен и с псевдонима Алексадров); (Josip Murn-Aleksandrov, 4 март 1879 г., Любляна – 18 юни 1901 г., Любляна). Незконно дете на Мария Мурн и Игнац Цанкар. Майката постъпва като прислужница у семейство Майер в Любляна, където баща му е слуга. Игнац не го признава за свой син, скоро след раждането му сключва брак с друга жена, а четири години по-късно умира от туберкулоза. Изпадайки в тежка депресия, майката го дава за отглеждане в католически приют, а самата тя заминава на работа в Триест, откъдето никога повече не се връща. По-късно бъдещият поет е преместен в пансион при ордена на Св. Крищоф, а накрая опека над него поема приемната му майка Полона Каланова в Любляна. От 1890 до 1895 г. учи в гимназия в столицата и публикува стихотворения в литературното списание „Dijaške vaje“ („Ученически упражнения“).

След голямото люблянско земетресение през 1895 г. се връща при Каланова, с която се преместват в Захарната работилница и там прекарва последната част от живота си. Сприятелява се с Иван Цанкар, Драготин Кете и Отон Жупанчич, както и с бившия си съученик Иван Приятел. Приет е в тайното ученическо литературно дружество „Задруга“, което по-късно напуска. Влюбва се в Алма Суван и ѝ посвещава цикъла стихове „Нощи“, отпечатан в сборник на люблянските зрелостници.

След като през 1898 г. завършва, заминава за Виена със стипендия от Търговско-занаятчийската камара. Наскоро обаче здравословното му състояние рязко се влошава и той се оттегля на мек климат в областта Горенска, северозападна Словения – Церкле и Блед. Там започва да общува с поетесата Вида Йерай. Няколко пъти прекарва училищните си ваканции във Випавската долина, в чифлика на семейство Александрови, откъдето идва и най-известният му псевдоним – Александров. През 1899 г. се върща в Любляна, започвайки работа като стенограф, а през 1900 г. е писар в Търговската камара. Не след дълго поради развитието на болестта вече не е в състояние да работи и остава без средства за преживяване. Финансово най-много го подпомага леля му Маряна, сестра на майка му, а той самият разполага и със собствени скромни спестявания от преподаването и писателската си дейност.

През юни умира от туберкулоза в Захарната работилница на същото легло, на което две години по-рано умира Кете. Първоначално е погребан при обителта Св. Крищоф, а по-късно останките му са пренесени в гроба на поетите модернисти на люблянските гробища Жале, положени до тези на Цанкар, Кете и Жупанчич.

Мурн е един от четиримата основни представители на модернизма. Приживе остава неизвестен, но днес творчеството му е сред най-значимите в словенската литература. Поезията му е екзистенциална, лична, изповедна и силно емоционална; немногото му любовни и еротични стихове са посветени на Алма Суван. Тематиката често е селска, а мотивите – почерпани от природата. Освен поезия пише и очерци, разкази, стихотворения в проза, фрагменти и стихове на немски език, както и творби, посветени на светци. Превежда няколко стихотворения от немски и полски (Гьоте, Мицкевич). Творбите му са белязани от бездомност, копнеж, меланхолия, бедност, душевна самота, отчуждение и предчувствие за смъртта, което се обяснява чрез склонността му към песимизъм и вътрешно безпокойство – травмиран е поради факта, че е извънбрачно дете, изоставено от майка си.

Композиторът Бенямин Ипавец създава музика по много негови стихотворения. За първи път поетическите творби на Мурн са събрани и издадени две години след кончината му от Иван Приятел, на когото той поверява художественото си наследство. На 15 юни 1901 г., три дни преди своята смърт, Мурн му изпраща ръкописите си. Приятел почти веднага ги показва на Жупанчич и Цанкар и те заедно сe спорзумяват как да изглежда бъдещата стихосбирка – иначе казано, със съдбата на Мурновата поезия се заема неговият приятелски кръг, което съвсем не е случайно. Известно е, че Цанкар, Жупанчич, Кете и Мурн постоянно си разменят свои стихотворения. Тези жестове са свързани с желанието на всеки от четиримата да покаже на другите израстването и размаха на своя талант. Самият Мурн още през 1900 г. праща в неокончателна подредба „Стихотворения и романси“ на Жупанчич с молба да ги прегледа и да прецени дали могат да се публикуват в този вид, след което да ги даде на Цанкар, за да му сподели той своите забележки. Впоследствие заменя Цанкар с И. Приятел; формалната причина е, че по това време Цанкар вече се е посветил изцяло на прозата; неформалната е, че след смъртта на Кете отношенията между доскорошните съратници в модернистичната задруга са доста обтегнати. Но е факт, че на още много ранен етап у Мурн се заражда силното желание да издаде своя самостоятелна стихосбирка. Попречва му липсата на средства.

***
Както ясно личи и от кратките биографични синопсиси на четиримата, словенският литературен модернизъм възниква в самия край на XIX и началото на XX век, когато страната се намира в състава на Автро-Унгария и е в условията на зависимост от политиката и културата на империята, предимно немскоезичната. Но тъкмо направлението силно тласва отдавна назрялата битка за духовна автономия и еманципация на словенците през идентичността им на славяни. В текстовете и метафорите си те интегрират и немалко от откритията и нововъведенията на френския модернизъм.

По-характерно за поезията на знаменитата четворка е, че въпреки традиционно силната клерикална – дидактична, морализаторска традиция във всекидневието на обикновения човек, потискаща със своята закостенялост и безпрекословност, те под претекст за привидно религиозни мотиви и сюжети всъщност полемизират вътрешната драма на личността и преживяванията ѝ не в режим на самообвинения в греховност и порочност, а тъкмо обратното – като интимни трепети, споделена любов, изневяра, трансцендентен диалог между мъртва девойка и жив момък или обратно – в разнообразни интерпретации и с различна мотивация. Към това може да се прибави поетиката на символизма и донякъде на импресионизма с обичайните мотиви нощ, тишина, сън, смърт, самота, тайнство, трагика, меланхолия, но и радост, светлина, копнеж по щастие и най-ценното – самоирония. Често в опит да се задържи емоцията се фиксират мимолетни настроения, главно носталгия, тъга, непреболедувана любовна мъка. Лирическият говорител е разпънат между предизвикателствата (лишения и загуби) на действителността и щедрата привлекателност на мечтата.

Забележително е, че и четиримата пишат в класическа прозодия – вещо боравене със силаботоническото стихосложение и стереотипни римни схеми, съвсем рядко използване на бял и почти никога на свободен стих (с няколко неминуеми изключения), което днес вече е напълно изличена традиция в словенската поезия. В оригинал се забелязват интересни езикови експерименти – алитерации и асонанси, звукописи, дори анжамбмани, придаващи насеченост и тревожност на мисълта. Под прицел е дребнобуржоазният изопачен морал, духовната ограниченост и лицемерието. Всички обаче стъпват върху твърди етични позиции, превръщайки ги в основа на философската си лирика с широка вътрешна абстрактност, подобаващо вписваща се в богатия диапазон на европейския модернизъм, не на последно място тясно кореспондираща и с търсенията на българските символисти.

Словенската Модерна, както се нарича там – противно на очакванията – е не просто копие на немската и немскоезичната, а има по-широк и по-многоизмерен обхват. Техните автори са в (епи)центъра на австро-угарската културна експанзия от това време, но упорито се опитват да видят по-надалеч и да надскочат ограниченото пространство на асимилиращата ги от десет века империя. Нашите – напротив, се оглеждат тъкмо в съседната, по-либерална, проспективна и култивирана империя, доколкото Османската, в която сме близо петстотин години – въпреки уж отвореността си към Запада през прочутия Робърт колеж в Цариград – важна, но тясна врата към европейската цивилизованост – си остава назадничава, изчерпана, примитивна, износена, отдавна неотговаряща на изискванията и разбиранията на формирания български интелектуален елит, съставен предимно от немски възпитаници. И тук някъде можем не просто да видим, но по-скоро да усетим допирните точки между нашите модернисти и словенските им съвременници, изповядващи еднакви естетически и етически ценности, без да се познават лично и без дори едните да подозират за съществуването на другите.

Но и още нещо прави силно, дори леко тайнствено впечатление. Модернизмът и у нас, и в Словения, е представен от четиричленни формирования: кръгът „Мисъл“, към който гравитират младите, и дружеството „Задруга“, изпълняващо същата функция. И в двата случая ядрото на модерна се състои от четирима, превърнали се в притегателен център за прохождащи автори, ненапълно осъзнали художествените си влечения, но все по-ясно осмислящи литературните перспективи пред себе си. Разбира се, разлики – и то съществени – има, но в този текст аз по-скоро съм склонен да видя общото.

На символно равнище четворката обединява квадрата и кръста и имплицираните в тях семиотични регистри: посоките на света и междупосочията, първоелементие, от които е изгадено мирозданието (земя, въздух, огън и вода, които два по два се допълват – водата напоява земята въздухът поддържа огъня, а два по два се неутрализират – земята не допуска въздух, водата гади огъня), годишните времена, но и авторите на каноничните евангелия (Матей, Марк, Лука и Йоан), както и съгласните в името на Бога – YHVH (Яхве), а също и това на първия човек (Адам).

„Задруга“ е по-формално и по-кратковременно обединение от „Мисъл“, по-скоро общество, отколкото културна платформа, но то също се подчинява на определени вътрешни правила. Действало е на принципа на литературните салони, познати от западноевропейския и руския литературен контекст на ХІХ век: участниците – твърде млади и неопитни, се събират скришно поради страх да не бъдат разконспирирани и наказани от училищните власти. Сбирките се провеждат редовно всеки месец в нечия квартира, като всеки от членовете се задължава периодично да представя пред другите свои творби, които да бъдат обсъждани и критикувани от тях. На строгата дисциплина най-често се опъва и я нарушава най-бохемски настроеният от групата: Цанкар. Да, те не създават свой литературен орган – вестник, алманах или списание какъвто е случаят с „Мисъл“, но затова пък са подслонени от най-престижното периодично издание за литература тогава – „Люблянска камбана“, списвано от доайена и техен покровител – епика и публицист Антон Ашкерц (1856–1912). В словенското културно пространство не се наблюдава същото разслоение и разминаване, както у нас, между млади и стари, там по-скоро има приемственост, но отново с неизбежните лагери – либерални и консервативни. Въпреки идеологическото, религиозно и политическо противопоставяне обаче новото, онова, което остава и влиза в словенския литературен канон, е всъщност изкуството на либерално настроените литератори и представители на останалите изкуства.

Друго, в което четворките Кете-Цанкар-Жупанчич-Мурн и Славейков-Кръстев-Яворов-Тодоров са идентични, са разнопосочните им интереси и дейността на членовете им не само като поети, есеисти, критици, публицисти, но и като преводачи, драматурзи и театрали. Жупанчич, както и Пенчо Славейков, се занимава интензивно с театрална дейност – той не само превежда пиеси (и до днес много от интерпретациите му на Шекспир са живи и по тях се постаlят спектакли), но е и главен драматург на Националния театър „Драма“ в Любляна, а от 1929 г. и негов директор. Славейков е директор на Народния театър в София през 1908–1909 г., режисьор, преводач, а има и няколко не съвсем популярни опити за сценични творби. Както е известно, заедно с Яворов превеждат за нуждите на театралния репертоар „Укротяване на опърничавата“ и „Ромео и Жулиета“. Последната творба е преведена на словенски не само от Жупанчич, но и от Иван Цанкар, а Цанкар, от своя страна, е фигура, съизмерваща се най-точно с Петко Ю. Тодоров. Спокойно може да се каже, че всеки от двамата е създателят на модерната драма в своята страна – единствената разлика е, че Цанкар е много по-популярен и поставян в родината си драматург, отколкото Петко Тодоров – в своята и като българи със сигурност ние имаме дълг към неговото художествено наследство. Мурн и Кете гравитират съответно към Славейков и Яворов, но сред четиримата словенци няма фигура, релевантна на големия ерудит, човека с най-големи заслуги за възникването на модерната академична критика у нас – д-р Кръстьо Кръстев.

В този том членовете на знаменитата словенска четворка са представени основно като поети. Досега те нямат рецепция у нас и в този смисъл това е премиерата им в българското езково и културно пространство.

Драготин Кете

НА ПЛОЩАДА

Нощта е
без глас,
блуждае
над нас
луната и сънно сияе.
Мегданът
е глух,
фонтанът –
дочух –
с ветреца неспирно играе.
Водата
шурти
и мята,
върти
в коритото струи – те пеят
в безкраен
поток,
потаен,
дълбок –
и аз все си мисля за нея.
Но в тая
тъма
до Рая
нима
ще плиснете? Всичко е всуе.
Теб, смела
мечта,
Ангéла
в нощта
не вярвам да може да чуе…
Нощта е
без глас,
блуждае
над нас
луната и сънно сияе,
но аз съм
превит,
премазан,
разбит,
а тя тихо спи и нехае.

ИЗОСТАВЕНИЯТ

До лани с нея бяхме двойка,
но после моята девойка
взе друг за годеник.

Веднъж след тяхната женитба
при мен – бе зима още – идва
мъжът ѝ хубостник.

– Приятел – запъхтян подхваща –
жена ми тая нощ ще ражда!
При теб съм се отбил

да ти поръчам детска люлка;
със роза – каза мойта булка –
и с ален карамфил.

С нозе да я люлее, с длани
и да припява: „Нани-нани“
на пеленака мил. –

Та майсторя аз здрава люлка,
да трае чак до прощъпулка,
със роза, с карамфил,

с нозе да я люлеят, с длани
и да припяват: „Нани-нани“
на пеленака мил.

Три дни и нощи вече, ето,
се бъхтя с болка на сърцето,
но пак и пак, и пак

все чер ковчег се получава
и мойто щастие изтлява
в гробовния му мрак.

Иван Цанкар

***
Застоял въздух, дим; сред мъждив полумрак
посинели лица се стаяват.
Непристойни пиянски закачки звучат,
тъмна похот очите издават.

Ах, пленителна грешнице с бледо лице,
ти, отпуснала в скута си вяло
свойте детски ръце, как живееш с това
изначално предало се тяло?

Колко болка и скръб в тези сиви очи,
в тези устни – съсухрени съчки;
нарисувал е теб вдъхновен Тициан
в шарлатанката с грубите бръчки.

Красотата ти – лунен лъч – мами към грях,
изкушава, пленява с охота,
но и как безнадеждно от нея вони
разваленият дъх на живота.

И сърцето ми мигом разперва криле,
в богородичен плащ се превръща
и нещастната твоя трагична душа
с всички нейни пороци обгръща.

– Ей, какво си ме зяпнал умислен такъв?
Май не си ми навит като тия!
Я, поръчай ми, моля те, чаша кафе,
поне нещо и днес да изпия!…

ОТ ТЪМНАТА СЪДБА НЕ СЕ БОЯ

От тъмната съдба не се боя.
Дори най-страшна болка да ми прати,
дори от ум главата ми да пати,
от тъмната съдба не се боя.
И дните си измъчен да броя,
неволята не ще да ме разклати.
Дори най-страшна болка да ми прати,
от тъмната съдба не се боя.

Аз само от това изпитвам страх:
че ти ще спреш да ме обичаш, мила!
И злъч душата ти ще е изпила.
Аз само от това изпитвам страх:
че никой няма да повярва, ах,
как любовта ни е изневерила…
Че ти ще спреш да ме обичаш, мила,
аз само от това изпитвам страх.

Отон Жупанчич

СТИХОВЕ

Съчинени
и посветени
на уважаемия г-н филистер.

Сънувам май…
А тук, уви,
е есен май.

Дъхтят треви;
не може злост
да уязви
духа ми прост.
Но се яви,
ти – сочен грозд –
и ме взриви.
Духът ми – гост
в самия рай –
за теб е мост.
О, c’est la vie!

БЕЗПЛОДНИ ЧАСОВЕ

Безплодни часове на самотата
над мен надвисват пак – вечерни,
прокрадващи се тихо, съразмерни
в града голям, погребан под мъглата.

Свещено Рождество!
Заглъхват постепенно
среднощните камбани, всички свещи
из храма мрачен гаснат неизменно,
умират…
Тълпи огромни се събират,
от Божието чудо се вълнуват,
блаженото си бъдеще сънуват,
попили на Светия дух покоя…

А аз…

О, ако знаеш само, майко моя…

Йосип Мурн

СЪКРОВЕНА МОЛИТВА

О, Боже, със свръхземна власт,
пред теб коленича с ръце
събрани в молитвен екстаз
и моля те с чисто сърце:
спаси ме от всеки невеж
и див фанатик християнин
с безумния негов брътвеж
и псевдоморал непрестанен;
а също – от поругателството
на клетник безкрайно изпатил,
пази ме и от предателството
на близък уж предан приятел…

Ах, сили ми дай без боязън,
надвивайки всяка съблазън,
коварното зло да пресичам,
да бъда застъпник на правия,
смили се над мен, вироглавия,
за всички, които обичам!

НЕБЕ, НЕБЕ

Небе, небе,
широк, безграничен обзор!

Взорът гребе,
от блясък пиян,
поглъщайки твоя простор.

Хоризонтът е ням.
Отгоре мрак пада мек…
Само в далечината,
ей там – в необята,
бяга безкрайно свободен човек.

[1] Kette, Dragotin. Zbrano delo. Kniga I, 1949: 269–270.