Луксозното двуезично издание с произведения на Пабло Неруда в превод на Никола Инджов е дело на издателство „Колибри“.

Сборникът „Поезия“ съдържа произведения на чилийския поет и Нобелов лауреат от различни негови книги. Пабло Неруда, автор на поеми, исторически епоси, манифести, прозаични и автобиографични страници, любовни сонети, е определян като един от най-големите поети на човечеството,„най-великия поет на ХХ век на всички езици“ според Габриел Гарсия Маркес. Харолд Блум нарежда Неруда между двайсетте автори на „западната традиция“ в книгата си The Western Canon. Неруда осъществява дарованието си в редица естетики на световния литературен авангард  – символизъм, имажинизъм, акмеизъм, сюрреализъм.

Пабло Неруда (псевдоним на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто) е чилийски поет, белетрист, политик и дипломат. Роден е на 12 юли 1904 г. в градчето Парал в Централно Чили. Баща му Хосе дел Кармен Рейес Моралес е железопътен работник, майка му Роса Нефтали Басоалто Опасо – учителка, умира от туберкулоза, когато бъдещият поет е още дете. Пише стихове от десетгодишна възраст. Публикува за пръв път през 1920 г. в сп. „Селва аустрал“. През 1927 г. започва дипломатическата му кариера – бил е консул в Бирма, Цейлон, Сингапур, Индия, Китай, Япония, Аржентина, Испания, Мексико. Става свидетел на франкисткия метеж и Испанската гражданска война, поддържа републиканците. Потресен от гибелта на Федерико Гарсия Лорка, пише „Испания в сърцето“. През Втората световна война възпява в поеми и оди защитниците на Сталинград. Създава исторически епоси, откровено политически манифести, прозаични и автобиографични страници, еротична поезия. „Често съм писал със зелено мастило, което е моят личен символ на мечтата и надеждата“, споделя Пабло Неруда.

През 1943 г. се завръща в Чили, посвещава се на политическа дейност и е избран за сенатор. Става член на Централния комитет на Комунистическата партия. В изгнание издава голямата книга на живота си – сборника с епични поеми „Всемирна песен“ (1950). Отново се връща в Чили през 1953 г., избран е за сенатор от комунистите. След като президентът Гонсалес Видела обявява Комунистическата партия на Чили извън закона и издава заповед за ареста на Неруда, приятели го крият в продължение на месеци в пристанищния град Валпараисо. През 1971 г. получава Нобелова награда за литература и президентът социалист Салвадор Алиенде го кани да чете стихове на националния стадион пред 70 000 души.

Умира от рак на простатата в къщата си в Исла Негра на 23 септември 1973 г. Домът му е разграбен, а генерал Пиночет отказва разрешение погребението на поета да бъде публично. Въпреки наложената забрана хиляди чилийци излизат на улиците на Сантяго, за да почетат и живота му, и смъртта му.

Никола Инджов (р. 1935 г., Бургас) – поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски език. Носител на множество литературни награди, сред които на Празника на поезията (1959), на Световния младежки фестивал в Хелзинки, на Съюза на преводачите за преводи на латиноамериканска поезия (1999), на Съвета на европейската научна и културна общност (2012). Носител на Националната Ботевска награда за поезия и публицистика (2011).

Пабло Неруда, „Поезия“, ИК „Колибри“, 2018 г., превод Никола Инджов, дизайн на корицата Кирил Златков. 

Из Всемирна песен

ДА СЕ ПРОБУДИ ДЪРВАРЯТ

VI.

Мир на надвисващия здрач небесен,
мир на виното и мир на моста,
мир на буквите, които ме обземат
с древните напеви за земя и обич,
мир на утринния град и на хляба топъл,
мир на реката родословна Мисисипи,
мир на ризата на моя брат,
мир на книгата – следа от вятър,
мир на онзи киевски колхоз,
мир на праха на тамошните мъртви и на други мъртви,
мир на черното желязо
в Бруклин,
мир на пощальона – вестител
от къща в къща на идващия ден,
мир на диригента, който призовава
звуци от полета и градини,
мир на собствената ми десница,
свикнала да пише само името Росарио,
мир на боливиеца, прикрит
като незабележим оловен камък,
мир – за да се ожениш,
мир – за да се трудиш
в дъскорезниците покрай Био Био,
мир за сърцето изтерзано
на сражаващата се Испания,
мир на малкия музей в Уайоминг,
където най-хубавото на света е
еднo с бродирано сърце възглаве,
мир на хлебаря и неговите страсти,
мир на брашната и мливата,
мир на засятата пшеница,
мир на влюбените, сгушени в шумака,
мир на всички живи и на всичко живо,
мир на земите, мир на водите!

Ето тук се сбогувам и се връщам
към моя дом и моите видения,
към Патагония, където
вятърът обори и хамбари брули,
а океанът хвърля ледена градушка.
Не съм друго, поет съм, и ви обичам.
Скитам ранен по света и тъжен,
че в моята родина затварят миньори
и войници наставляват съдии.
Но аз си обичам до самия корен
на моята малка студена страна.
И ако хиляди пъти умирам –
тук искам да умирам,
и ако хиляди пъти се раждам –
тук искам да се раждам.
Тук, до дивата араукария,
под стихията на южния вятър
и току-що полюшнатите камбани…
Не мислете за мене, да мислим
за цялата земя, да ударим
по масата с обич. Не искам
отново кръв да попие
в хляба наш и във фасула,
нито в музиката кръв. Искам
да ходим заедно на кино –
миньори, момичета, моряци,
адвокатът, майсторът на кукли,
морякът. Заедно на кино и заедно
да пием след това червено вино.
Не съм дошъл да съдя и отсъждам.
Аз дойдох на този свят да пея.
И ти – заедно с мене!

Из Сто любовни сонета

IV.
НЕ СЕ ЗАБРАВЯ дивата клисура,
с пулсиращите мириси, където
понякога прелита птица бавна
и мокра като в зимна дреха.

Не се забравя подарено щастие:
всевластни мириси, златиста глина,
лудешки корени, дъбрави диви
и храсти с остриетата на шпаги.

Не се забравя цветето, което
донесе ти от сенки, от смълчани
води. От пяна по скалите цвете…

Бе както всякога и никога, да идем,
където нищо никого не чака,
но всичко се на някого надява.

Из Летопис от Исла Негра

ПОЕЗИЯТА

Онези години… Поезията понечи
да ме потърси. Откъде произлезе
не зная – от река или зима.
Как и кога бе – не зная,
ни гласове бяха, ни бяха
думи, нито безмълвие…
Но от някаква улица ме зовеше,
от вейките на нощта. Набързо
измежду всичко друго,
покрай огньове бунтовни.
Навярно, загубила образ,
завръщаше се самотна.
И ме докосна.

Какво да бях казал тогава?
Устата ми не умееше
да нарича,
очите ми бяха слепи,
в душата ми нещо трептеше –
загубени криле
или треска,
и си тръгнах сам и самотен,
чувствах се като на клада.
И написах
първия ред непонятен.
Непонятен, безплътен, чиста
глупотевина,
чисто познание
на човек,
който не знае нищо…
И видях мигновено
небе – разсипано и открито,
планети
и пулсиращо плодородие,
сянка, пробита
от стрели, цветя и огън,
всемогъща нощ, всемир…

И аз, нищожно създание,
опиянен от огромност
пуста и озвездена,
подобна на тайнство –
усетих се
като прозрачен
отломък от бездна,
поех със звездите.
И сърцето ми се развихри.

НАВЯРНО ИМАМЕ ОЩЕ ВРЕМЕ

Навярно имаме още време
на живот и на справедливост…
Мимолетно и мимоходом
вчера истината умря,
и въпреки че цял свят знае –
цял свят прикрива смъртта,
никой не изпрати цветя, никой
не плака, а истината умря…

Може би между суета и забрава,
малко преди погребението,
имаме възможност все още,
имаме наша смърт и наш живот.
За да излезем от улица по улица,
от море в море, от пристан на пристан,
от хребет на хребет –
и най-напред – от човек на човек.
За да попитаме ние ли я убихме,
или я убиха други? Те
наши ли врагове бяха,
или нашата обич бе престъпна,
защото истината умря –
и вече сме справедливи.

Преди трябваше да носим
оръжия с неизвестна сила,
но щом улучихме враговете,
забравихме за какво се бием.
Ние никога не разбрахме
чия кръв ни оплиска,
обвинявахме ние безспирно –
и безспирно обвиняваха нас.
Те страдаха както страдахме ние,
и когато ни победиха –
ние също ги победихме.
Истината беше умряла
от минало и от насилие.
Сега няма какво да правим,
сега всички сме победени.

Ето защо сега навярно
в края на краищата можем
да сме праведни и справедливи.
Разполагаме с последна минута,
а сетне с хиляда години слава –
за да изчезнем безвъзвратно.

ДА ПОМЪЛЧИМ!

Да преброим до дванайсет
и да останем спокойни.

Един път на тая земя
да помълчим на всички езици
и поне за една минута
да не ръкомахаме.

Една омайна минута,
спокойна, без напрежение,
всички ще бъдем заедно
в моментното безпокойство.

Рибарите в океана солен
няма да прострелват китове
и работникът в солниците
ще погледне ръцете си проядени.

Майсторите на войните зелени,
на газовите войни, на огнените,
на победи без оживели,
ще облекат чиста дреха
и ще тръгнат със своите братя
по сянката, без нищо да правят.

Не мислете, че призовавам
към окончателно бездействие,
живот е само това, което се прави,
нямам нищо общо със смъртта.
Ако не можем да се обединим
преобразили така живота си,
може би веднъж да не правим нещо,
може би веднъж само да млъкнем,
за да прекъснем тази мъка.
Никой никога не ще ни разбере
и да ни заплаши със смърт,
може би земята ще ни смълчи,
когато всичко е сякаш умряло –
и после е било живо.

Сега ще броя до дванайсет,
ти млъкваш, отивам си аз.