0
3142

Поезия

Фр. Прешерн, 1866 г.

За първи път на български език излиза стихосбирка на гениалния словенски творец Франце Прешерн (1800–1849). Публикуваме предговора на преводача проф. Людмил Димитров и стихотворения

Франце Прешерн, „Поезия“, превод и предговор Людмил Димитров, художествено оформление Кирил Златков, изд. „Колибри“

ГЕНИЯТ НА СЛОВЕНИЯ

Появата на самостоятелен том с поезията на Франце Прешерн на български език е жест, който дължим на словенците, ако не от един век, то поне от над четири десетилетия. Отлагането, по-точно протакането му във времето, е колкото неоправдано, толкова и свързано с концептуални въпроси не само от литературно, но далеч повече от историческо и социокултурно естество – сложни и нееднозначни.

Недопустимо е обаче, а за която и да било себеуважаваща се култура дори непростимо, един национален поет, при това най-големият, конституирал идентичността на своя народ с езика, идеите и най-вече с избора, а – както често се случва в епохата на романтизма – и със саможертвата си, още да не е „проговорил“ на български, така както са „проговорили“ толкова други (ще се огранича с Александър Сергеевич Пушкин, Адам Мицкевич, Карел Хинек Маха, Тарас Шевченко, Петър ІІ Петрович Негош, Шандор Петьофи, Михай Еминеску). Проблемът е дори по-неприятен, когато става дума за Прешерн – първия поет на Словения: страна близка до нас не само пространствено и езиково, но и като историческа съдба. Не познавам друга чужда литература, в която България и българинът да заемат такова основополагащо място и да са въздигнати до образец за подражание, черпене на идеи и положителен пример, както това се случва в тяхната от 70-те години на ХІХ век буквално до днес. Най-интензивните периоди, провокирали интерес към нашето битие и художественото му възпроизвеждане, са два: единият е от разстояние, а вторият – пряк. „Косвеният“ обхваща времето от Априлското въстание до Балканските и Първата световна война (особен акцент се поставя върху Сръбско-българската, където словенските поети, получаващи информация за събитията от своята и европейската преса, категорично застават на наша страна). Непосредственият е, когато се засилва живият културен диалог помежду ни чрез гостувания на писатели, поети, музиканти, художници, артисти и организиране на четения, изложби, концерти, театрални спектакли; това се случва между двете войни и по-точно от 1932 г. (тогава по линия на ПЕН в Любляна за първи път пристигат Елисавета Багряна и Дора Габе и поставят началото на новите ни литературни контакти) до 29 юни 1948 г., приемането на прочутата резолюция на Информбюро след скарването на Тито и Сталин за отклоняването на ЮКП от марксистко-ленинската линия. Този злощастен политически акт на нас ни отрежда участта да останем под похлупака на Съветите, на словенците – в доминираната от Сърбия общност на „необвързаните“, а по границите ни за близо половин век е спусната „малката“ желязна завеса, отделяща не Запада от Изтока, а две разновидности на тоталитаризма. В годините на Студената война отделни ентусиасти от България и Словения бавно и мъчително се трудят да запълват все по-уголемяващите се бели полета в културния обмен, но, разбира се, пукнатините не могат да бъдат затворени току-така. Непокътнато остава само едно: взаимната ни симпатия, неизменно пренасяна и поддържана като културна памет.
*
Кой е Францѐ Прешѐрн и кои са основните етапи в неговия живот и в творчеството му? Роден е на 3 декември 1800 г. в село Върба, областта Горѐнска, на приблизително еднакво разстояние от град Кран на юг и австрийската граница на север. Той е трето дете, но първи син в семейството на Мина Светѝна и Шимен Прешерн. Изключително способно момче, десетгодишен е вписан с отличните си резултати в златната книга на училището в село Рибница. През 1813 г. започва да учи в Любляна. От 1821 г. е студент по право във Виенския университет. Цялото му обучение преминава на немски език. През 1824 г. пише писмо на родителите си, че окончателно е решил да стане юрист, тоест да упражнява професия, свързана с правораздаването, което поражда конфликт с тях, тъй като те желаят той да бъде свещеник. През 1828 г., завършил с докторска степен, пристига в Любляна и започва да работи като помощник на адвоката Леополд Баумгартнер. Сприятелява се с литератора и полиглот Матия Чоп, негов земляк, говорещ деветнайсет езика. През 1832 г. полага успешно квалификационен изпит за адвокат в Целὸвец (словенското име на австрийския град Клагенфурт).

Прешерн е основният поет в издавания от библиотекаря Миха Кастелиц алманах „Крайнска пчела“ (Krajnska čebelica), от който излизат пет броя: през 1830, 1831, 1832, 1834 и 1838 г. При четвъртия се стига до скандал, предизвикан от езиковеда Йерней Копѝтар (1780–1844) и неговите сподвижници. Около бъдещето на прохождащата литература се разгаря ожесточен спор, запомнен с термина „Словенска азбучна война“ (Slowenischer ABC-Krieg), в която – като във всяка война – се противопоставят два лагера: „пчеларите“, начело с Прешерн и Чоп, застъпващи се за висока езикова и литературна норма, и привържениците на Копитар – ратуващи за книжовност, основана върху фолклора; те предпочитат да следват принципи, идентични на наложените от Вук Караджич за сръбския език. Копитар защитава тезата за всеки звук да има отделна буква, дори се опитва да въведе така наречената „метелчица“: азбука, в която твърде много знаци са заимствани от кирилицата; тя официално бива забранена със закон през 1833 г. В тази „война“ Прешерн се включва и със сатири, от които най-известен е сонетът му „Една картина Апелес изложи“. В последния стих се прави остроумен каламбур от фамилията „Копитар“ (архаична дума за „обущар“): „Ти ум, Копитар, давай за копита“.

1833 г. се оказва преломна и в личния живот на поета, след като на 6 април (Велика Събота) в черквата в люблянския квартал Търнὸво той вижда Юлия Примиц, наследница на богат столичен род, и „от пръв поглед“ се влюбва в нея. Тя е омъжена жена и Прешерн я въвежда в поезията си като Муза, близка до идеала на средновековния рицар трубадур, снемаща високата ипостаса на Дева Мария. Посвещава ѝ едно от най-прочутите си произведения – „Сонетния венец“, в чийто магистрал в акростих изписва името ѝ. Междувременно прави постоянни постъпки за място на адвокат, но властите не му издават разрешение, тъй като заради свободомислието си той в политически смисъл им се струва потенциално опасен и неблагонадежден. Принуждава се да работи като помощник на стария си приятел и адвокат Блаж Кробат. През 1835 г. умира чичо му Йожеф, който до този момент е негов постоянен благодетел, а през лятото на същата година в река Сава се удавя Матия Чоп – смърт, преживяна от Прешерн особено болезнено. Към 1837 г. той започва връзка с малолетната Ана Йелоушек, също помощница у Кробат. Раждат им се три деца: Резика (Терезия), която умира на една годинка, Ернестина, доживяла до 75-годишна възраст (умира през 1917) и Франц, починал на десет години. Макар двамата с Ана никога да не сключват брак, Прешерн до последно поддържа добри отношения с нея и с децата си и ги издържа финансово. Между 1883 и 1888 г. Ернестина написва на немски език своите „Спомени за моя баща, д-р Франц Прешерн“, подробно и добросъвестно пресъздавайки обстановката, в която е расла. Не след дълго бързо един подир друг умират още двама Прешернови приятели – полякът Емил Коритко, прогонен от родината си като участник в народоосвободителното движение, и търговецът Андрей Смолѐ; с тях поотделно поетът събира народни песни и умотворения, а със Смоле замислят нов литературен вестник и издават книги. След тези загуби и поради нещастната си любов към Юлия Примиц Прешерн изпада в криза, пропива се и става апатичен към всичко; сериозното му творчество прекъсва, само понякога във весели компании спонтанно импровизира духовити римувани пародии. В една от кръчмите, които често посещава, среща Йерица Подбой – страстно влюбен, ѝ посвещава няколко стихотворения.

През 1836 г. в Любляна в отделна книжка е отпечатано най-обемното му произведение – поемата „Кръщение при Савѝца“. През 1843 г. започва да излиза вестникът „Селскостопански и занаятчийски новини“ (Kmetijske in rokodelske novice) на ветеринаря и политик Янез Блайвайз, в който се печатат и някои творби на Прешерн, но не на централни места – пред неговите високи сюжети издателят предпочита селските идилични версификации на поета Йован Весел Косески. Междувременно Прешерн подготвя своя самостоятелна стихосбирка със заглавие „Поезия“ и през 1846 г. предава ръкописа за преглед на цензора Фран Мѝклошич, одобрил 22 творби с изричното указание отделни стихове от някои от тях също да бъдат премахнати. Така прочутата „Наздравица“, написана през 1844 г., бива доста осакатена и отпада от съдържанието, а в оригиналния ѝ вариант авторът успява да я публикува едва след революцията „Пролет на народите“[1] от март 1848 г. във вестника на Блайвайз. „Поезия“ е отпечатана в края на декември 1846, но годината, отбелязана на титулната страница, е 1847. Най-честите жанрове, които се срещат в нея, са стихотворение, балада, романс, елегия и сонет.

През 1846 г. шестата му поред молба за място на адвокат най-сетне е одобрена и Прешерн отваря своя кантора в град Кран, но по същото време заболява тежко и от отчаяние прави опит за самоубийство. В завещанието си признава бащинството на оживелите си деца и им оставя малкото, което има. Умира на 8 февруари 1849 г.
*
След тази суха, почти енциклопедична биографична справка, ще обърна внимание на нещо далеч по-любопитно, за което загатнах в самото начало на въведението. Единствената стихосбирка на Прешерн излиза с гриф „1847“ – автентичната година, когато се ражда Ботев[2]. Съвсем неслучайно споменавам Ботев; забележително е, че от всички страни в състава на бивша Югославия единствено в Словения поезията на нашия национален гений е публикувана в самостоятелен том! Поводът е 100-годишнината от гибелта му (1976). Включен е под № 34 в престижната сбирка „Лирика“ на люблянското издателство „Младинска книга“, а преводът е на неуморната и предана популяризаторка на българска литература през втората половина на ХХ век Катя Шпур (1908–1991)[3]. Дори само по тази причина смятам, че е редно да върнем жеста на словенците, издавайки по подобаващ начин поезията на Прешерн[4].

И още нещо. Тъкмо Франце Прешерн първи в словенската литература споменава нашите земи, макар и във връзка с мита за Орфей, но все пак пренася читателя по местата, населени с българи, и назовава няколко знакови топонима, свързвани и по негово време, и днес с България (към този въпрос ще се върна след малко).
*
На фона на изтъкнатия сантиментален довод по-същественият въпрос, струва ми се, е друг. Огромната разлика между първите поети на един народ и следващите е, че по правило първите не възпяват националистически идеали, те не са глашатаи на царства, империи, на завоевателни политики и стратегии за надмощие – вълнуват ги родината, отечеството, домът, разбирани като разкрепостяващи и идеализирани идентификационни пространства на своето. У Прешерн намираме подобен мотив в „Наздравицата“, у Ботев – в „Хайдути“; Пушкин очертава руските си духовни граници в „Паметник“, Мицкевич недвусмислено заявява патриотизма си в самото начало на „Пан Тадеуш“. Последващата вълна поети вече имат по-различна задача – да патинират словесния обков на държавността, налагайки символи, метафори и алегории на величие, непобедимост, митове за историята и цивилизационните кодове на нациите си, прерастващи с времето в стереотипи, наложени трайно в подсъзнанието и формиращи съзнанието (съвестта) на поколенията. Те също артикулират понятията „родина“, „татковина“, „отечество“, но под тях разбират друго. Разликата идва оттук, че приблизително по едно и също време – в епохата на европейския романтизъм – сред славяните възниква идеята за самостоятелност и обединение в една цялост на етнически и езиково хомогенните области, към които те принадлежат, а след извоюването на националната независимост настъпва нов етап – на позитивистична (понякога дори шовинистична) оценка, в немалка степен проникната от политически и идеологически предпоставки. Прешерн, Ботев, Пушкин, Мицкевич, Шевченко са първи; Некрасов и Вазов са след тях.

При избора на творби, с които един национален поет да бъде представен пред чужда аудитория, от първостепенно значение е приемащият контекст, в случая – нашият. По презумпция контекстът е невралгично енергийно и семантично поле, действащо съпротивяващо се / отблъскващо с давност около век. Всичко по-старо от столетие, превърнало се в безспорна класика в собственото си езиково пространство, има завидната способност не само да се реактуализира в своя, но и да се реализира безпроблемно в чужда среда, за която досега е било напълно непознато, а заедно с това да „неутрализира“ евентуалното ѝ противодействие. Ако при избора на пиеси от Иван Цанкар, за първи път излезли на български едва през 2018 г.[5], беше много важно как сюжетите, пълни с локална конкретика, католически постулати, атакуване на непознати за нас национални стереотипи ще се впишат в собствената ни социокултурна ситуация, за Прешерн подобна опасност не съществува. Въпреки че на пръв поглед част от темите му са „леки“ и „развлекателни“, с времето той категорично се придвижва към рецептивния статус не само на каноничен, но и на „висок“ поет – както в родината си, така и извън нея. И колкото и парадоксално да е това, високото у него е тъкмо изборът му да пише на словенски език (все още нормативно и графично установяващ се, но внушаващ усещането за надредност и тържественост).
*
Жалко е, че не разполагаме с автентичен портрет на Прешерн, правен от натура. Най-известното му изображение, дело на австрийския художник Франц Курц фон Голденщайн (1807–1878), е от 1850 – година след смъртта на поета – и е „по памет“, но като изкуство то е доста несръчно и неубедително. Давайки си сметка за изключителното равнище, до което достига портретната живопис през ХІХ век, образът на Прешерн в интерпретацията на Голденщайн буди най-малкото недоумение. На платното пред нас е мъж на неопределена възраст (48-те навършени години, на които приключва животът на поета, за времето си са възприемани почти като старост), с блуждаещ, неуверен, дори леко уплашен поглед, може би тъжен, но лишен от ореола на духовен аристократ, излъчването му е по-скоро на средностатистически провинциалист, пременен за празник (или за снимка). Всички по-сетнешни опити за негово живописно или графично отразяване изхождат от тази „матрица“, неминуемо разкрасявайки го, но и създавайки условното му емблематично „разпознаване“; образът / фигурата на Прешерн надява аксесоарите (цилиндъра, ботушите, ръкавиците и елегантния бастун) на изтънчен австро-унгарски интелектуалец, добре подстриган, с внушителен профил и с някой етноелемент по облеклото, намекващ за „словенскостта“ му. Същото като с паметниците на Ботев у нас, който започва да преминава все по-твърдо към категорията на исполина, гръмовержеца, качен на пиедестал или надвишаващ с няколко метра естествения човешки бой, събрал гъстите си гранитни или бронзови вежди и готов да стовари вдигнатата си десница, нанасяйки решителен удар на злото. И малцина скулптори като гениалния хърватин Иван Мещрович са уловили стихията Ботев – за съжаление, не ми е известно къде се намира неговата творба – виждал съм я само на недотам качествена репродукция – висок печат във вестник от 30-те години на ХХ век. А истината е, че към края на живота си при по-благоприятни обстоятелства Прешерн е можел да се сдобие дори с фотография, доколкото през 40-те години на ХІХ век снимки, макар и на примитивен принцип, но все пак благонадеждни, започват да се правят. Реално погледнато, ние не знаем как точно е изглеждал той, не знаем и доколко можем да се доверим на Голденщайновото внушение.

Неизмеримо по-добрият (авто)портрет, разбира се, е поезията му: тук всякаква наивност и недоизкусуреност / несъвършеност изчезва, виртуозността му се проявява не само в боравенето с установени жанрови форми и стихови организации като октавата, стансата, сонета, баладата, лирико-драматическия диалог, но от произведенията личат натюрелът, ерудицията, широтата на мисленето, сложният характер и светоглед, цялостният психопрофил на автора, у когото надделяват искрената способност да обича не само жените-музи, но и малцината си приятели, меланхоличната превъзбуда от разминаването между високи цели, пориви, творчески намерения и действителност, а също откритата дистанцираност спрямо глупостта, претенциозността и ограничеността на школаря / учения и властимащия, както и собствената му самоироничност и недоволство от себе си. Когато внимателно четем / проникваме в произведенията на Прешерн, можем да си набавим онзи пласт от неговата литературна компетентност, който не е отразен в писмата и в достигналите до нас оскъдни документи за живота му. Преди всичко прави впечатление задълбоченото познаване на античното изкуство и литература, на първо място Омир, на ренесансовата култура – особено поезията на Петрарка, но също така Данте, Шекспир, Торквато Тасо, Луиш де Камойнш, Сервантес, както и сериозната усвоеност на повлиялите му писатели и философи, негови непосредствени предходници и съвременници – Готфрид Бюргер, братя Шлегел, Хегел и, разбира се, Гьоте, Шилер, Байрон, Шели, Мицкевич. Но основният компонент на очерталите се и впоследствие припознаваеми стил и поетика на Прешерн е съзерцателният романтизъм, макар по дух и с отделни мотиви да се усеща и заимстване, дори придържане към реториката на бунтарския профил на направлението. Естетическата платформа на лириката му се определя от смесването на дискурсите в немскоезичното пространство, към което принадлежи, но в основата си тя е най-вече хедонистична, любовна, независимо че покрай експлицитно обозначените балади и романси се срещат елегии, пародии, сатири, всички те съчетаващи и синтезиращи различни визионерски аспекти, над които доминира романтико-сантименталистката визия за света.

Прешерн проявява отношение не само към актуалните политически движения на своето време, но и към националната идентичност, която – както всеки отговорен поет и градител на родното – заема твърда позиция в противопоставянето на опитите словенският език да бъде отместен към утопични доктрини и хипотези като така наречения „илиризъм“ и да му се отнеме възможността да произведе своя кодификация и литературна норма, която да залегне в основата на словенското единство и да очертае етническото землище на разбиращи се помежду си хора, свободно комуникиращи на единно наречие. Поетът постига това и то в някакъв смисъл надскача дори собствено литературното значение на творчеството му. Той предприема европеизирането на словенската поезия не само чрез заимстване или адаптиране на общопознати жанрове, но и чрез въвеждане на силаботоническото стихосложение, неимоверно култивиращо изискана норма на изразяване[6]. А несъмненият му принос в развитието на славянската поезия е създаването на сонетния венец – негова „запазена марка“ в общославянския канон (доколкото такъв е възможен), но със сигурност в общославянската класика[7].
*
Стихосбирката „Поезия“ има строго очертана жанрово-тематична структура – състои се от пет основни раздела, наречени: „Стихотворения“; „Балади и романси“; „Различни стихотворения“; „Газели“ и „Сонети“. В два от тях поетът включва подраздели: в „Различни стихотворения“ са обособени „Епиграми“, а „Сонети“ съдържа още „Сонетен венец“, „Забавни сонети“ и „Сонети за нещастието“. Накрая е поместена най-обемната поетична творба на Прешерн – лироепическата поема „Кръщение при Савѝца“. В настоящия том са пропуснати единствено епиграмите, които за българския читател са лишени от контекст и по тази причина остават непонятни (виж коментара).

Сонетните цикли правят впечатление с експерименталността на римните схеми и с вътрешната си драматургия: веднъж въведена, една тема се развива, подготвя следващата и завършва най-често минорно. В това отношение особено показателен е „Сонетният венец“. Силно повлиян от Петрарка, Прешерн ползва неговата форма – задължителните за жанра четиринайсет стиха са разпределени вътрешно в два катрена и два терцета, но римуването е твърде усложнено. Катрените обикновено са с обхватни рими по схемата abba, повторена два пъти, което означава, че се редуват по четири еднотипни римни окончания – предимно женски, а в катрените наблюдаваме по-разнообразно римуване: abc-abc / abb-acc / aba-cbc или aba-bcc. Учудващото е, че за един новоформиращ се език като словенския Прешерн проявява не само безупречна дързост, усет и находчивост в издирването на думи, но и предприема естественото за подобна ситуация словотворчество. Днес някои от неговите лексикални нововъведения са се утвърдили в литературната норма, макар и вече с леко архаизиран привкус, а други – нормално – са се оказали неприложими и са отпаднали. Факт е обаче, че в родния му език тази поезия е породила особено висока цитатност. „Венецът“ е посветен на неговата възлюбена Юлия Примиц и поне в загатнатия сюжет тя не отвръща със същата взаимност на лирическия говорител. Тук Прешерн се доближава най-вече до Пушкин с елегичната изповед на чувствата си и след като се е дистанцирал от обожавания обект. Това е тъжна равносметка, без в нея да се промъква и нотка на озлобление, унижение или закана за възмездие спрямо любимата. Съкровеното чувство резонира в херметизираната до крайност структура на цикъла: магистралът, който по правило се пише най-напред, но се появява в заключителна, петнайсета позиция, е съставен от първите стихове на останалите четиринайсет сонета, а всеки пореден стих от него неизменно е последен в предходната творба и съответно – първи в непосредствено следващата го; така се получава своеобразно застъпване / отекване не само на оркестрацията (звукописа), но и на смисъла: повторение – израз на скрита деликатност и неувереност, а началният стих на първия сонет в стереотипен вид е последен на четиринайсетия. Той, образно казано, отваря и затваря „Венеца“, а заедно с магистрала всеки отделен стих в цикъла прозвучава трикратно. Тази честотност предзадава и римните окончания, и топиката (наратива). Темите са три: любимата (любовта), сънародниците (земляците) и поезията (поетът). Макар на повече места да срещаме възмущението от принудата словенците да говорят на немски, прераснала в позиция на умерен пуризъм, именно тук, в този цикъл, Прешерн много ясно и дори предизвикателно формулира разграничаването си от германизацията и изразява надеждата за появата на словенски Орфей – вдъхновител, който да обедини сънародниците му с лирата си. Това се случва в 7 сонет, чиито катрени за нас представляват особен интерес, тъй като в тях поетът пренася читателя по места, свързани с България:

Привело се над пропаст страховита
като Орфеевите песни нови,
омаяли тракийците сурови,
сред Хемус и Родопа ветровита,

и то – венче от родни песни – скита
с надеждата, че вече сме готови
тук наш Орфей да бди, създал основи
на братството ни, с лирата честита.

Най-оригинален обаче е акростихът, в който е „инкрустирано“ името на любимата: прочетени отгоре надолу, първите букви на всеки ред образуват посвещението: „На Юлия Примицова“. Акростихът е особен вид тайнопис, през който се предава послание за посветени, невидимо за масовия (профанен) читател. Същия ход Прешерн прилага и в сонета „На път за Рим, Канал и Компостело“, където пък е „вградено“ името на художника и негов приятел Матеуж Лангус, нарисувал портрет на Юлия. Емблематични за поезията му са и още няколко произведения, голяма част от които стигат за първи път до българския читател: баладите „Водният дух“, „Нетленно сърце“, изповедните стихотворения „Сбогуване с младостта“, „Силата на паметта“ и шестте „Сонети за нещастието“.
*
Словенският литературен канон отрежда специално място и на инициационната, силно въздействаща и алегорична поема „Кръщение при Савѝца“, породила собствена митология и нерядко назовавана „словенската Енеида“. Издал я за първи път в самостоятелна книжка през 1836 г., авторът я помества като заключителна творба в „Поезия“, обособявайки условен втори дял на стихосбирката си. Написана е в три части, различни по ритъм и предназначение. Добавен допълнително, сонетът „На Матия Чоп“ поема функцията на посвещение, но и на анонс, на пръв поглед необвързан плътно със сюжета и все пак недвусмислено намекващ за онова, което предстои. Чоп има огромна заслуга за написването на поемата, предоставяйки на Прешерн преданието за покръстването на австрийските словенци (наричани в Австрия алпийски славяни), разказано от братя Шлегел. „Уводът“ е съставен от 26 терцета, а същинската част, „Кръщение“ – от 53 станси (шестостишни строфи). Единството на произведението е внушено чрез общия ритъм на трите части – петостъпен ямб с женски окончания.

Тук в поезията на Прешерн на преден план излиза нова, сложна и деликатна за дебатиране тема: статусът на личностната и колективна идентичност, предопределени от вярата – може ли Богът на завоевателя, наложен с кръв и смърт, да се превърне в надежден маркер за принадлежност към сплотена хомогенна общност? Наративът равнопоставя епическото и лирическото начало. Разбира се, тълкуването на проблема не е поднесено еднозначно. На идеологическо равнище Прешерн изхожда от разбирането, че историческият процес на приемане на християнството от словенците е неизбежно ограничаване на тяхната политическа свобода, доколкото преди това в качеството си на езичници те живеят в общество с установен демократичен ред и принципи. В исторически аспект обаче християнството се оказва далеч по-перспективно и благотворно върху психологическата стабилност както на обществото, така и на отделния човек – сюжетът мотивира метаморфозата на езичника през извървяването на дълъг инициационен път от остра съпротива срещу новата конфесия до доброволното ѝ приемане през конвенцията на любовта: несъмнено и убедително оправдание за действията на главния персонаж.

Действието се развива по време на третото въстание срещу опита за насилствено християнзиране на алпийските словенци, по-точно между 769 и 772 г., потушено с помощта на баварския херцог Тесел ІІІ, присъединил се към войските на завладелия Карантания (Корошка) християнски водач Валтунк (в поемата – Валхун). Прешерн разгръща историческите събития през личните съдби на двама души – словенския езически вожд Чъртомир и неговата възлюбена Богомила. Структурата на увода може да се раздели на три условни части. Първата (1–10 терцет) описва ситуацията преди решителната битка с християните; втората (11–17 терцет) представя речта на Чъртомир, мотивираща воините преди боя, а последната (18–26 терцет) е описание на самото кърваво сражение. Последните две строфи (седем стиха) са изградени като епилог, в който се оглежда покъртителната обстановка след стихването на бойните действия. Уводът утвърждава предпочитанията на автора към пацифистичното християнство и разкрива острото му противопоставяне срещу Христовото войнство. За да избегне историческите спекулации, поетът изгражда екзистенциален сюжет, рамкиран от любовта между главните действащи лица – жрицата на езическата (славянска) богиня Жива – Богомила, която заедно със своя баща Старослав се грижи за светилището, разположено на малкия остров сред водите на езерото Блед, и дошлия на поклонение там, търсещ покой след поражението на войската си магнетичен момък Чъртомир. Съдбата (предопределението) е имплицирано в имената на двамата персонажи: Чъртомир е „този, който предначертава света“, но и „този, който зачертава света на заблудите“ (финалното му отричане от светския живот и превръщането му в християнски мисионер и проповедник), а езичницата Бого-мила накрая трайно и по убеждение ще извърши свещена метаморфоза, приемайки Христос за свой вечен повелител.

Поемата се оттласква от няколко повече или по-малко забележими високи образци. В нея в интертекстуална перспектива се срещат Омировата „Илиада“, Вергилиевата „Енеида“ и Новият завет, но тя поражда и свои продължения и интерпретации в повечето изкуства: живопис, скулптура, драматургия, музика. Голяма известност в словенската култура получават едноименната пиеса на Доминик Смоле от 1969 г. и музикалните превъплъщения на произведението: кантатата на композитора Славко Остерц от 1920 г., третият албум на словенската рокгрупа Leibach със заглавие „Кръщение под Триглав“ (1987) и камерната опера, дублираща наслова на поемата, написана от младия композитор Тома Кобе през 2015 г.
*
В днешно време Прешерн упорито бива придърпван към категорията „държавен поет“ – стратегия, в която съучастват поне три фактора: националният празник на културата, честван на 8 февруари – датата, на която той умира; най-голямата държавна награда на негово име за постижения в областта на изкуството, връчвана всяка година; и „Наздравицата“, по-точно нейната предпоследна, седма строфа, утвърдена на 27 септември 1989 г. за текст на химна на Република Словения. Младата държава, обявила своята независимост през юли 1991 г., трескаво се нуждае от нова легитимност и в центъра на така необходимите ѝ символи попада Прешерн. За сравнение, у нас има и Ботева, и Вазова награда, но те, макар и помпозно наречени „национални“, всъщност се връчват от общините във Враца и Сопот. Официалната ни държава в лицето на Президента и Министерството на културата присъжда най-престижните си отличия / ордени на името на Кирил и Методий и „Златен век“. Другояче стоят нещата с химна. Той нерядко се е оказвал голямо изкушение за редица поети.[8] Не съвсем известен факт у нас е, че Иван Вазов също се заема доброволно и съвестно да адаптира в подобаващ вид текста на „Шуми Марица“ (химн на Царство България от 1886 до 1947 г.). Поетът открито съжалява, че името му не се свързва с „държавния марш“ и го „усъвършенства“, така че да се вписва в ритъма на вече утвърдената мелодия. В уж редакторска бележка от 4 декември 1912 г. във вестник „Мир“ (бр. 3733) той заявява: „Отдавна се очакваше една необходима изправка в текста на историческия български марш, написан, както е известно, от покойния Никола Живков. Текстът му при ритъм, неотговарящ винаги на музиката на марша, съединява и неумело написани стихове, та тия недостатъци неприятно дразнят ухото и вкуса при пеенето на „Шуми Марица“. При повсеместното възхищение, което днес възбужда бойната музика на тоя марш, текстуалните му поправки станаха наложителни, за да имаме пред света колко годе приличен по съдържанието си марш […]“. Този вариант е поместен в книга две години по-късно – през 1914 г. – като 18-о от 71 стихотворения в „Под гърма на победите“. Придружен е с авторска бележка под черта, която е редуциран вариант на тази от в. „Мир“: „В нашия национален марш, с изключение на първия куплет и първите два стиха на рефрена, всички останали стихове са крайно несмислени, като не отговарят и на темпа на музиката. Аз струвам днес това и давам почти цял текста му в нова редакция. Желателно е у нас в тая форма да се възприеме от всички, за да имаме национален марш, и по съдържание колко-годе за пред хората“[9]. След още две години (в стихосбирката „Песни за Македония“, 1916) авторът препечатва стереотипно химна, уговаряйки: „За жалост, и днес, било по привичка, било по незнание новия текст, а може би по неизцеримото наше безвкусие, „Шуми Марица“ се пее, когато това стане нужно, повечето по стария глупав текст, за който се срамим пред чужденците, когато им се преведе.

Ето защо с надежда да бъде от всички усвоена, аз препечатвам тука тая преработка на марша ни“[10]. Но между току-що цитираното и попадането на „Наздравицата“ в идентичен контекст има огромна разлика. Вазов настоятелно предлага услугите си да преработва чужд текст, само и само да се увенчае с (още) един от символите на държавността; напротив, съчинявайки известното си и изстрадано стихотворение, Прешерн не знае, че пише бъдещия химн на Словения. В този смисъл нито той, нито Цветан Радославов, автор на първоначалния вариант на настоящия български химн, „Мила родино“, не стават „държавни поети“ (без въобще да сравнявам художествените качества на написаното от тях), тъй като текстовете им са взети наготово и ползвани за ритуални цели след смъртта им.
*
Не може да се каже, че досега няма никаква рецепция на Прешерн в българското литературно пространство, но тя, уви, е нищожна и не позволява да твърдим, че името му е проникнало трайно в културната памет на българите. Накратко излагам хронологията на неговото все още твърде фрагментарно усвояване у нас.

През 1900 г. сп. „Българска сбирка“, кн. 10, публикува кратко съобщение за честването в Словения на 100-годишнината от рождението на поета. През 1905 г. в същото списание, кн. 8, стр. 468, в рубриката „Малки вести“ намираме следните две изречения: „Славянски вести. – На 16 май т. г. в Любляна стана едно празненство в памет на Прешерна, когато се събрали средства за негова паметник. Тук е имало гости сърби и хървати“. А на следващите пет страници – от 469 до 473 – е публикуван първият литературно-критически очерк за автора, написан от акад. Стефан Савов Бобчев. Той е озаглавен „Франьо Прешерн. (Едно народно празненство у словенците)“ и е посветен на откриването на вече издигнатия паметник в центъра на Любляна. Няколко знакови цитата от текста:
„На 28 август т. г. (10 септември н. с.) в бяла Любляна, хубавата столица на Словенско, се извърши едно знаменателно тържество. Братският нам словенски народ – според някои историци най-тясно свързаният по еднакво произхождение и местопребиваване със старите българи – въздаде заслужена почит на най-великия си син, на славния си поет, на народния патрон и подвижник – Франьо Прешерн. На тоя словенски гений народът със своята лепта въздигна хубав паметник.
Денят 28 авг. е бил цяло народно тържество. На него са били поканени да участват и някои представители на другите славянски земи: тук са били градският кмет на Прага, д-р Сръб, депутатът Херолд и знаменитият чехски поет Връхлицки; тук е бил загребският кмет Милан Армуш и личният хърватски белетрист – Любомир Бабич (Ксавер-Джалски); тук е бил и представителят на сръбската столица – Главинич. Случаен руски представител е бил младият публицист и к. доцент при Петербургския университет г. Заболотский.
Обиколен от представители на славянски народи, дълбоко съчувствующи на неговото възраждане, културно и политическо преуспяване, словенският народ отпразнува със справедлива гордост славата на националния си гений. През люблянските равнини, през гори и дъбрави разнесе се ехото на хвалебния химн дори до родното село на поета – Върба, прославена в неговата дивна поезия…“[11]

След това Бобчев изброява основните моменти от живота и творчеството на поета и завършва с обобщението:
„Не току-тъй му се вдига паметник в бяла Любляна. Той е писал не само с кръв от сърцето си, с енергията на нервите си, но той е внесъл цялото си сърце и душа в туй писане.
Речите на такива видни словенци като председателя на специалната комисия патриот и градски началник Хрибар, на д-р Ив. Тавчар и др. направиха оценка, достойна за заслугите на Прешерна. Мнозина намерват, че Прешерн може само да се постави наред с Пушкина, Мицкевича, Маджуранича.
Той не само задаваше национални мотиви, но и общославянски. От това гледище той беше поет и на славянството.
Паметникът, поставен Прешерну, е дигнат със средствата на словенския народ. Той доказва своята глъбочайша признателност към твореца на една страдалческа поезия, но поезия, която извиква вяра и надежда.
Казахме, че славянски представители са се явили да изкажат своето дълбоко почитание към поетовата памет…
Ако българският книжовен свят не се отзова на словенския народен празник, то не е от незачитане Прешерновото име… Във всеки случай ние изпровождаме искренен привет на братята словенци по случай на откритието Прешернова паметник и пожелаваме щото семето на Прешерна, от което има толкоз богата жетва, да не оскудява.
Дай Боже пълно национално тържество!“[12].

Първото Прешерново стихотворение, публикувано на български, е „Наздравица“ („Славянски глас“ 1907, бр. 2, прев. Димитър Кръстев Попов), а три години по-късно в същия вестник се появява в нов превод – на Стилиян Чилингиров (1910, бр. 1), препечатан и в „Славянска антология“ (С. 1910). Към варианта на Попов композиторът Х. Гвоздов написва музика и превръща текста в „обедна песен за мъжки хор а Capella“. Третият превод на тази творба е дело на Димитър Пантелеев, излязъл в сп. „Славяни“ (бр. 2–3, 1945). Още две Прешернови стихотворения редом с „Наздравицата“ се появяват в издадената година по-късно антология „Славянски поети“: „Дъб“ (третия от „Сонети за нещастието“, който в оригинала няма самостоятелно заглавие) и „Нетленното сърце“, пресъздадени също от Пантелеев. А в интерпретация на Иван Коларов излизат „Очите си аз питам всеки ден“ („Антология на световната любовна лирика“ С. 1967) и „Газела“ („Сто шедьоври на европейската любовна лирика“ С. 1976) – става дума за втората и третата творба от цикъла „Газели“. Година по-късно, в антологията, направена за нуждите на университетската славистика „Славянски литератури – образци. Първа част“ (С. „Наука и изкуство“ 1977), съставителят, проф. Емил Георгиев, включва четири произведения на Прешерн, две от които пресътворени от самия него: „Сонет на нещастието“ (първия: „О, Върба…“) и магистрала към сонетния венец, но преведен свободно, без спазването на акростиха и в шестостъпен, вместо в петостъпен ямб. Освен тях са поместени вече известните преводи на Димитър Пантелеев „Наздравица“ и „Нетленно сърце“.

В „Преводна рецепция на европейските литератури в България“ Лилия Кирова посочва, че „цялостен превод всъщност „Сонети на нещастието“ и „Сонетен венец“ нямат и до днес“[13]. Това е доста неприятна неинформираност, граничеща с небрежност, още повече, че на предишната страница, в библиографията, приложена към обзора за състоянието на словенската литература на български език, Ганчо Савов посочва къде и от кого е преведен „Сонетният венец“. Той се появява в цялост още в антологията „Сто шедьоври на сонета“ (С. „Народна култура“ 1978), преведен от Кирил Кадийски (стр. 223–230). Но Савов пък допуска други две неточности: той не споменава, че в тома „Избрани преводи“ на Пантелеев от 1984 г. (библиотека „Български преводачи“ на издателство „Народна култура“), на стр. 275–280 са публикувани и шестте „Сонети на нещастието“ (с наслов „Сонети на несретата“) и също така посочва като преводач на Прешерн Елисавета Багряна, но сведения за това голямата ни поетеса да е превеждала творби на словенския класик липсват. Рекапитулацията е, че като български тълкуватели на автора на „Наздравицата“ между 1907 и 1984 г. се изявяват: Д. К. Попов – превел едно стихотворение (неясно от какъв език); Стилиян Чилингиров – също едно стихотворение (също неизвестно от какъв език); Димитър Пантелеев – 9 стихотворения, преведени от словенски; Иван Коларов – две стихотворения, преведени от словенски; Емил Георгиев – два сонета, от какъв език – не може да се каже; Кирил Кадийски – 15 стихотворения (сонета) – от словенски по подстрочник. Всичко – 28 творби, като се съобразим, че „Наздравицата“, макар и превеждана три пъти, е едно и също произведение. Същото се отнася за първия от „Сонети за нещастието“ и магистрала на „Венеца“. Следователно става дума за 23 творби.
*
И накрая – няколко думи за този превод.
С настоящия том българският читател получава възможността за първи път да се запознае цялостно с поезията на Франце Прешерн. Спорадичните интерпретации, за които стана дума по-горе, са отдавна забравени, по-точно незапомнени, останали без отглас и непородили рецепция в нашето културно пространство. Като се има предвид, че от най-„близките“ до този момент ни делят повече от четири десетилетия, а от първите – повече от век, се наложи да започна на чисто, изграждайки единен подход към Прешерновия поетически дискурс, пресъздавайки неговото съзряване, задълбочаване и професионално изкристализиране, започвайки с незрели младежки любовни вайкания, жанрови и стилови подражания, по-късно проявяването на собствената си индивидуалност чрез сатирата, самоиронията и ползването на смеховата традиция, и стигайки до вглъбените си лирически откровения, излагане и защитаване на позиции за национално обединение през езика, манталитета, общностната идентичност и все по-голямото доверие в славянския ментален код в замяна на наложения отвън и несвойствен австрийски (германски). Голямата ми отговорност бе и в друго. Досега липсваше прокарана и утвърдена българска езикова фактура („инфраструктура“) в тълкуването на Прешерновата поезия. Извън няколкото най-често появявали се у нас негови творби в миналото като „Наздравицата“, чието заглавие не буди преводачески недоумения, в доста други случаи трябваше да се изнамира словесната формула и най-уместният български еквивалент не само на насловите, но и на емблематичните стихове, превърнали се в свещени за словенците, които са валидизирани и като универсални хуманистични послания въобще. Много следях и за педантичното спазване на оригиналния ритъм и форма на творбите в „Поезия“. Затова този превод е запечатал сложните етапи, през които неминуемо преминава въвеждането на един първостепенен автор в чужд, но и родствен на неговия контекст. Оптимистичните очаквания са предложената интерпретация да провокира и породи нови опити, както частични, така и пълни, оттласкващи се от нея, или дори оспорващи и преобръщащи предложените тук решения, което ще бъде сигурен знак, че необходимостта да общуваме с вдъхновената поезия на Франце Прешерн на своя език се е появила трайно и той присъства равноправно с останалите европейски класици в българския литературен канон.

Проф. д-р Людмил Димитров

Франце Прешерн

СЕДЕМ СТИХОТВОРЕНИЯ
в превод на Людмил Димитров

МОРЯКЪТ

Добър ти път, невярна!
Гемия ми се мярна –
със залп към мен лети,
а моята надежда
в морето се изцежда:
по друг въздишаш ти.

Чу в храма как се вричам
докрай да те обичам
от страст по теб обзет.
Ти също, свила пръсти,
пред Бога се прекръсти
и стори свят обет.

Аз – стар мореплавател –
съм врял, кипял, препатил
и изкушаван в грях.
Най-първи хубавици
ме блазнеха – сълзици! –
но ето, устоях.

Привързва се морякът:
изду платна южнякът
и се завърнах тук.
Дойдох, но що да видя:
девойката ми свидна
омъжена за друг!

Потеглих с гняв в сърцето:
да бях венчан с морето –
то чисто е поне!
Привлича, не прокужда
и вяра в теб пробужда,
но то; жените – не.

Моряци сме – ни трясък
ни плаши, нито плясък:
смъртта е наш компас.
Но прегърми – и толкоз;
любовната ни болка
ни трови всеки час.

Гемия ми се мярна.
Добър ти път, невярна,
жъни каквото ся!
Горката ми надежда
в морето се изцежда,
дано да я спася.

ЕВРЕЙСКОТО МОМИЧЕ

Лесцѐ, моравският площад,
моми събира – пъстър свят,
сред тях еврейка – рядък цвят.

По него християни пеш
след църква с бавен, лек вървеж
се взират в тая чудна гмеж.

Пък дъщерята на Аврам
я забелязват рядко там –
защо е вкъщи все, не знам.

Но събота настъпи – ден
за другите обикновен,
а за юдеите свещен.

До синагогата сама
тя да отиде не посмя,
но се примоли у дома:

– Така ми доскуча у нас!
Пусни ме, тате, само час
да се разходя в парка аз.

Там дъхави цветя цъфтят,
сърнички плахи си пасат
и птички пеят и хвърчат. –

Щом стигна в парка следобяд
еврейката – омаен цвят –
съгледа християнин млад.

Той хвана нейните ръце,
прегърна я от все сърце
и рече с весело лице:

– Христос привества любовта,
но в теб ще пламне ли страстта
към мене, вярващ във Христа? –

Тя, както тръпнеше в захлас,
се сепна, дръпна се тогаз
и каза със сподавен глас:

– Дори да ме обичаш, пак –
това го знаеш – няма как
със мене да живееш в брак. –

И си отиде с вид унил,
тъгуваща за своя мил,
че не еврей се е родил.

Но там се върна неведнъж
напук на своя Бог могъщ –
бе влюбена във този мъж.

РИБАРЯТ

В нощта млад рибар е поел без следа.
В небето над него сияе звезда –
закриля го тя от възможна беда.

От дълги години тя с още звезди
изпълва с любов тези чисти гърди –
над нежните чувства на клетника бди.

Дори ураган да бучи с дрезгав глас,
или да го дебне друг някакъв бяс
и бездна да чака с раззината паст,

той гледа звездата и смело гребе
без цел под широкото нощно небе,
отчаяно влюбен, какъвто и бе.

Но водната шир се разделя и в миг
момичета, голи до пояса, с вик
излизат с възторжен и радостен лик.

Те къпят се, смеят се, песен редят:
– Сърцати рибарю, нима в своя път
все нея ще гледаш? Та тя е отвъд!

Какво вечно чакаш и вечно следиш?
Ще падне ли в тебе, или, току-виж,
към нея ти сам изведнъж полетиш?

Друг трудно ще чака в такъв късен час,
друг няма да зъзне в среднощния мраз,
друг надали вечно ще бяга от нас.

Очи отвори, чуден наш хубавец,
тя свети в съзвездие знайно – Стрелец,
попий красотата на този венец! –

Да, прави са морските нимфи, уви.
Сърцето му в пристъп на болка се сви,
отчаян сега накъде да върви?

И емва се с лодката смело напред,
опасности страшни го дебнат отвред,
но вече не гледа звездите безчет.

Гребе с всичка сила и бие отбой,
последвал девичия призивен вой,
но как ще избяга от себе си той?

Изчезна беследно. Удави се май.
Съвет от мен: влюбвай се страстно, но знай:
морето не е лек, а пагубен край.

НАЗДРАВИЦА

(за Новата 1844 година)

Приятели! Лозите
ни дават сладко винце в дар.
Избистря то душите,
разкрепостява млад и стар,
удавя с плам
грижи, свян,
в гърдите свити вдъхва блян!

С наздравица кого ли
днес пръв да почетем за свой?
Бог! Нека от неволи
словенците избави той
и в боеве
ни зове –
на славна майка синове!

И също враговете
със гръм да порази до крак;
да бъдат домовете
ни бащини свободни пак;
и ние тук
като с чук
строшим оковите с юмрук!

Да възродим в човека
единство, щастие, подем;
чеда славянски, нека
се хванем и се закълнем,
че с власт и с чест
пак от днес
ще браним своя интерес.

Словенки несравними,
дано ви Господ поживи!
Ах, чара ви да има
не може никоя, уви;
над вас да бдят
всеки път
децата – ваша кръв и плът!

Младежи, тук наздраве
е ред за вас да прозвучи,
та нищо обичта ви
към дом и род да не вгорчи;
станете наш
верен страж,
изпълнен с доблест и кураж.

Народи, вечна слава
на вас, жадуващи деня,
във който не познава
човек омраза и злина
и в този свят
ни е брат –
не враг – съседът непознат.

Приятели, да вдигнем
накрая чаши и за нас;
целта си ще постигнем –
за братството ни има шанс
щом ни държи
и теши
доброто в нашите души!

ВОДНИЯТ ДУХ

Отколе люблянчанки с хубост се славят,
но Уршка и с тях е дори несравнима:
най-страстно желана, по-силно ценима
от всяка съпруга, от всяка любима,
сияйна зорница сред бледи звезди
над всички останали Уршка блести.

Коя ли девица, коя ли женица
очите си клета дома не изплака,
че тя на момците бе взела мерака
и нито една своя мил не дочака,
но пак ѝ е малко – във свойто въже
с охота би впримчила всички мъже.

Изкусно владееше примък и отмък;
тъй както бе мила, тъй бе и надменна,
пред възрастни – хрисима, мъдра, почтена,
с ергени и женени – сластна хиена;
щом хлътне по нея поредният мъж,
зареже го тя и – иди, че я дръж.

На Стария градски площад под липата
в хор свиреха гусли, тромпети, цимбали,
в неделя следобед младежи се сбрали
от цяла Любляна и с жар заиграли,
а Уршка – същинска царица сред тях –
за танци не жали ни сили, ни смях.

За танц с нея всеки си прави устата,
но тя под измислен предлог му отказва –
на друг обещала уж, лъже, замазва,
а ето че слънцето вече залязва,
би седем камбаната – цял ден игра,
но никой на Уршка не ѝ се опря.

Дорде се озърта с кого да се хване,
той нейните зорки очи приковава:
личи му по всичко – не е от тъдява,
момите край него се блъскат с гълчава;
о, Уршка веднага го стрелна – с глава,
премрежила клепки, му кимва едва.

Съгледал я, момъкът скоква към нея:
– Какво, да танцуваме – май ни отива?
Чак там, дето в Дунава Сава се влива,
съм чувал за теб, че си страшно красива,
ах, приказна Уршке, приех твоя зов,
ах, приказна Уршке, за танц съм готов!

Изрича това и дълбок поклон прави,
а Уршка с копнеж го поглежда засмяна:
– Днес с друг да танцувам така и не стана;
май тебе съм чакала тук на мегдана,
е, хайде, по-бързо ръка ми подай,
и в танц да се впуснем, че мръква комай!

Красавецът мигом ръка ѝ протяга
и ей ги – понасят се леко и плавно,
безплътни направо – затрогващо, славно:
– С крила ли са? – питат се другите. – Явно!
Та те на земята не стъпват почти,
тях сякаш че вихър стремглав ги върти.

Тълпата изгубва и ума, и дума.
Ръцете на всеки гуслар се сковават,
тромпетите повече гък не издават,
те двамата само не се укротяват.
– Пищялките – виква той – бяха дотук.
Танцувам ли аз, съпроводът е друг!

И в миг напластяват се облаци черни,
пронизващо тътен небето раздира,
пронизващо вятър фучи и не спира,
пронизващо струи бучат под баира.
Косите се вдигат на всички от страх –
ах, Уршке прекрасна, не стори ли грях?

– Не се плаши, Уршке! Дръж ритъма само,
не се плаши – казва – от злото гърмене,
не се плаши ти от фучене, бучене,
не се плаши – всички те свирят за мене;
дръж ритъма, ритъма следвай във такт,
че то не остана – виж, спуска се мрак!

– Ох, нека поспрем малко, мили танцьоре,
без сили съм, капнах, едва стоя права.
– До турския бряг доста време остава.
Там, дето във Дунава влива се Сава,
там с теб ще отдъхнем във речната глъб;
дръж ритъма, танцът е лек срещу скръб!

Отново завъртат се шеметно двама
и все по-далеч от площада се втурват,
към бурна Любляница нейде се юрват
и в нейните бързеи мигом се гмурват.
Въртопът отмина, но Уршка, уви,
от този ден вече не се появи.

СБОГУВАНЕ С МЛАДОСТТА

О, младост – по-добрата половина
от дните ми – как бързо ти изтече;
уви, не беше щедра и отмина
като опадал цвят; така далече
мъждукат днес надеждите ми – ти на
вилнеещи стихии ме обрече.
Но, младост, въпреки това сърцето
от твоя тъмен блясък е превзето.

Познание, плода ти вкусих рано!
Отровен, той погреба радостта ми,
но осъзнах, че всичко възжелано
светът ще стъпче, отрече, посрами,
че сън са любовта и верността, но
по тях човек не спира да се мами.
А свяст, наука, правда – поругани
моми без зестра – ближат люти рани.

Видях и как късметът на глупака
попътен вятър в лодката му праща,
но просяк ли е в нея, той я чака
и от засада злобно я разклаща,
а пред богатия покорно кляка:
тук бръснат само този, който плаща.
Видях и как лъжата и развратът
за чисти добродетели се смятат.

На толкова безчестия свидетел,
кърви сърцето омаломощено,
но младостта във своя порив светъл
тъгата притъпява съвършено:
градиш въздушни кули пак, усетил
как хлътваш във оазиси в зелено
насред пустинята. И пак надежда
през мрачните тревоги те превежда.

Но не мисли, че пирови победи
ще заличат мъчителни провали,
презри беди, прокоби черногледи
и рани незараснали – едва ли
мечтите ни чак толкоз бяха бледи:
кои ще сме, ако не сме мечтали?
Възславям, младост, твоя тъмен блясък:
и днес ме води мощният му тласък.

MEMENTO MORI

Животът на човек миг само трае.
За колко близки издрънча лопата!
Ала кога ще легнем във земята –
днес? утре? вдругиден? – един Бог знае.

За всички в кърпа вързана смъртта е:
не взема откуп тя, не се отмята –
не можеш да я съблазниш с позлата;
и шут да си, злодей, поет – нехае.

Дори животът да те изкушава
с наслади и забави – и тогава
за тебе гробът пак ще се разтвори.

И онзи, който е живял лудешки,
в безмълвие изпод саван мъртвешки
ще призове смирен: Memento mori!.

[1] Движение към революционни промени, обхванало голяма част от Европа и насочено към засилване на националната самостоятелност на отделните страни с републиканска форма на управление, т. нар. буржоазна революционна вълна.
[2] По нов стил днес отбелязваме рождения му ден на 6 януари 1848, но в действителност той е роден навръх Коледа – 25 декември 1847, поради което е и Христо.
[3] На нея дължим още поезията на Багряна, антологията с българска поезия „Жълтата роза“, „Тютюн“ на Димитър Димов, „Пътуване към себе си“ и „Отклонение“ на Блага Димитрова, „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов, „Двама в новия град“ на Камен Калчев, разкази и приказки от Кръстьо Белев, Ангел Каралийчев, Станислав Стратиев, стихотворения от Константин Павлов…
[4] Фактите сочат, че първият преводач на Ботев на словенски език е славистът Живан Жун, превел също „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов и „Чифликът край границата“ на Йовков, но за съжаление починал само на 22 години (през 1944). В средношколския вестник „Нашето израстване“ („Naša rast«), 1939, бр. 1, стр. 4, той публикува в свой превод „Обесването на Васил Левски“. Осем години по-късно, през 1947, поетът Иго Груден се заема с нелеката задача да пресъздаде поетическото творчество на Ботев. На 26 юни във вестник „Народно право“ (»Ljudska pravica«) той публикува първия си превод на негово стихотворение – „Към брата си“, а от редакционна бележка разбираме, че за стогодишнината от рождението на поета „Държавното издателство“ на Словения се е готвело да издаде цяла стихосбирка. Намерението се осуетява поради смъртта на Груден, но все пак той превежда и печата още „Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“, „Майце си“, „Борба“, „До моето първо либе“ и „На прощаване“ (а в запазено писмо Димитър Пантелеев го поздравява с пълния превод на Ботевата поезия – нещо, останало непотвърдено). В архива на известния поет Фран Албрехт пък са останали в ръкопис доста добри преводи на осем Ботеви стихотворения: „Хаджи Димитър“, „Борба“, „Гергьовден“, „В механата“, „До моето първо либе“, „Зададе се облак темен“, „Моята молитва“ и „Странник“. Намерението отново е било – този път за Славистичния конгрес в София през 1963 г. – издателство „Младинска книга“ да публикува двуезична стихосбирка на Ботев, но, уви, и Албрехт умира, недовършил делото си. В статията си „Христо Ботев и словенците“, откъдето са взети по-горните данни, проф. Матей Роде изтъква нещо твърде любопитно: „Ботев е един от най-големите български поети – казва той – и за българите значи същото, което за нас е Прешерн, а творчеството му намира и непосредствен отзвук в словенската литература“ (Rode, Matej. Botev med Slovencih. // Slavistična revija. Časopis za jezik in literarne vede. Ljubljana, XV, 1–2, str. 313–325. 1967: 314). Интересна подробност е, че в Букурещ Ботев се запознава с един словенец – Янез Похар, който живее там и издава вестник „Югославия“, а също така сътрудничи в Ботевия „Свобода“. Двамата са членове на букурещката „Славянска дружина“. Навярно Ботев изобщо не е разбрал какъв точно по националност е Похар, тъй като в своя дописка погрешно го нарича словак.
[5] Виж: Цанкар, Иван. Избрани пиеси. Вкл.: „Романтични души“, „Кралят на Бетайново“, „Слуги“. Превод от словенски Елисавета Багряна, Людмил Димитров. С. „Факел“ 2018.
[6] За сравнение днес силаботониката в словенския език почти е изчезнала и се появява изключително рядко – предимно в нови преводи на чужда лирика.
[7] Още по-голямата заслуга на Прешерн в разнообразяването и разширяването на лирическия формат в славяноезичното пространство е, че в отделните наши култури, включително и в най-голямата и най-богатата като езикови и поетически експерименти – руската, сонетният венец навлиза чрез преводите на неговия „оригинал“. По-късно у нас тази структура ще се появи в забравеното днес творчество на Венко Марковски, посветил свои венци на българската комунистическа партия.
[8] Най-парадоксалният и абсурден пример в това отношение е Сергей Михалков, автор както на текста на химна на СССР, така и на този на Руската федерация след разпадането на Съюза (изявил се като „щатен“ химнописец).
[9] Вазов, Иван. Събрани съчинение в 22 тома. Том ІV. С. 1976: 30.
[10] Пак там: 470–471.
[11] Бобчев, С. С. Франьо Прешерн. (Едно народно празненство у словенците) В: Българска сбирка, кн. VІІІ: 469–473 (469).
[12] Пак там: 473.
[13] Кирова, Л. Франце Прешерн. В: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Том 6. Балкански литератури. С. 2004: 224.