Начало Книги Изборът Поезия
Изборът

Поезия

Пол Елюар
09.05.2023
3516
Пол Елюар

Изданието няма амбицията да запълни празнините, оставени от предходните издания, а отразява преводаческите пристрастия и представлява по-скоро „лична антология“. Публикуваме предговора на преводачката Силвия Вагенщайн и няколко произведения на Елюар. 

„Поезия“ от Пол Елюар, съставителство, предговор и превод Силвия Вагенщайн, художествено оформление Иво Рафаилов, издателство „Колибри“, 2023 г.

ЛЮБОВТА. ПОЕЗИЯТА

Преди седемдесет години, едва 56-годишен, ни напусна Пол Елюар, поетът на „необятните, несравними, неудържими, дълбоки, великолепни, съкрушителни сърдечни изблици“, по думите на Андре Брьотон, негов съвременник, приятел и съмишленик. Оттогава очарованието на поезията му, подплатена с харизмата на човека, не спира да расте и да печели почитатели сред любителите на поетическото слово. Йожен-Емил-Пол Грендел, по-известен като Пол Елюар, се ражда в Сен Дьони на 14 декември 1895 г. в скромно семейство, чиито корени са в Северна Франция. Баща му Клеман Йожен Грендел е счетоводител, а майка му Жан-Мари Кузен – шивачка. Детството му е безгрижно, над него бдят любещи родители. Около 1908 г. семейството се установява в Париж и Пол постъпва като стипендиант в най-престижното училище – частния колеж „Колбер“. Но шестнадесетгодишният блестящ ученик се разболява от туберкулоза и е принуден да напусне училище. През декември 1912 г. е настанен в санаториум в Клавадел, недалеч от Давос, Швейцария, където остава до 1914-а. От това време са и първите му стихотворни опити. С бащиното си име публикува на собствени разноски в Nouvelle Édition française „Първи стихотворения“. На двадесет и една години избира името Пол Елюар, наследено от баба му Фелисѝ. В течение на повече от три десетилетия Елюар диша с поезията и е неотделима част от френския литературен и художествен авангард. През 1918 г. младият и даровит поет е „открит“ от Жан Полан, който го запознава с групичката около сп. „Литература“ – Андре Брьотон, Луи Арагон, Филип Супо, Макс Ернст. След края на Първата световна война заедно с тях Елюар става един от основоположниците на дадаизма, а след това и на сюрреализма, който отрича диктата на разума и освобождава творческата енергия – автоматично писане, свободни асоциации, приемане на ирационалното и на абсурда. С покачване на напрежението в средите около сп. „Литература“ 1923-та бележи края на дадаизма. Елюар се скарва демонстративно с Тристан Цара на представление на негова пиеса и скъсва окончателно с увлечението по дадаизма. В 1926 г., заедно с Луи Арагон, Андре Брьотон, Бенжамен Пере и други сюрреалисти, постъпва в Комунистическата партия. Оттогава е неговото изказване: „Френската комунистическа партия не е раят за мен, там ще намеря поводи за отвращение… Макар да влизам в редовете на комунистическата партия, съвсем не съм убеден, че ще се откажа от сюрреализма“. През 1933 г. е изключен за антисъветски изказвания. В основаното от него списание „Проверб“ Елюар се разграничава от групата сюрреалисти и заедно с Жан Полан отказва да постави под въпрос езика и отстоява идеята, че езикът може да бъде сам на себе си „цел“, а не „средство за унищожение“. Поетическият език на Елюар надхвърля чистия автоматизъм и не се задоволява да извади несъзнаваното на бял свят. Стреми се да направи очевидни асоциации от думи, образи, които привидно нямат никаква логическа връзка. Освобождавайки мисълта от нейните граници, той открива поетическия абсолют. Независимо от принадлежността му към естетиката на сюрреализма, поривите на сърцето винаги са подхранвали неговото поетическо вдъхновение и поезията му винаги е търпяла влияние от превратностите и бурите на неговия личен живот. Още като юноша, в санаториума в Клавадел Пол се влюбва безпаметно в Елена Дмитриевна Дяконова, деветнадесетгодишна рускиня с впечатляваща външност и интелект. Бъдещата любимка на сюрреалистите е родена в Казан през 1894 г., дъщеря на московски адвокат, приятелка на сестрите Цветаеви в гимназиалните години. Гала (така се обръща към нея Елюар, а заедно с него и всички приятели) му предрича блестящо бъдеще на поет и става негова муза. С нея той получава първото си любовно вдъхновение и то ще оцелее във всичките му творби. Под нейните рисунки той добавя на ръка: „Аз съм ваш последовател“. През април 1914 г. двамата са обявени за здрави и изпратени у дома, съответно в Париж и Москва. Раздялата e мъчителна; Европа е в навечерието на война и Пол е мобилизиран. Гала се връща в родината си, но между тях тече оживена кореспонденция. През февруари 1917 г. Гала пристига по море от Петербург във Франция, за да се венчае с Пол. Заради сватбата той получава кратък отпуск от фронта, където служи в XXII пехотен полк. Едва навършил пълнолетие, двамата сключват брак.

Поетът участва в Първата световна война като болничен санитар и по това време вижда бял свят първата му стихосбирка, подписана с името Пол Елюар. Годините, прекарани с Гала, му носят бурни радости, но и тежки разочарования. Непокорната муза позира на Макс Ернст пред погледа на Елюар и не крие връзката си с него. Двойката съпрузи се местят в къща извън Париж; към тях се присъединява Макс Ернст и тримата заживяват под един покрив. Пол е разкъсван между любовта си към Гала и приятелството си към Макс. Депримиран и отчаян, той написва цикъла стихотворения „Да умираш от това, че не умираш“. В деня преди излизането на книгата, на 24 март 1924 г., Елюар изчезва от Париж и се отправя на околосветско пътешествие, което впоследствие сам нарича „идиотско“. Напразно ще търсим в стиховете му следи от екзотиката на Антилите, Панама и Океания, това не е негова територия.

Неволите на пренебрегнатия съпруг намират израз в поетическия му сборник „Столица на скръбта“ (1926) – един вид „поетическа автобиография“, с първоначално заглавие „Изкуството да бъдеш нещастен“. Тройката оцелява, докато Елюар се запознава със Салвадор Дали, от което за него произтича нов любовен триъгълник. От години открито любовница на Макс Ернст, Гала се влюбва в Салвадор Дали и напуска поета заради художника. Известни са думите на Елюар към Гала: „Твоите коси се плъзгат в пропастта, която осмисля нашето раздалечаване“. По същото време, когато Гала се запознава със Салвадор Дали, Пол среща танцьорката от мюзикхол Мария Бенц с прякор Нуш, за която няколко години по-късно, през август 1934 г., се жени. В нея той вижда самото въплъщение на женското начало – жена, другарка и спътница, чувствена и горда, чувствителна и вярна; това са най-щастливите години в живота на поета. Изключен от Комунистическата партия, той продължава борбата си в подкрепа на революцията, на всички революции. По време на Гражданската война в Испания се обявява против франкизма. Оттогава датира и дружбата му с Пикасо. Именно картината „Герника“ на Пикасо вдъхновява Елюар да напише поемата „Победата на Герника“. Поетът се обръща към художника: „Държиш пламък между пръстите си и рисуваш като пожар“. През 1938 г. Елюар скъсва с Брьотон, който се е сближил с Троцки в Мексико, а през септември 1939-а е мобилизиран. След като се е отдалечил от Комунистическата партия, през 1942 г. подава молба да бъде възстановено членството му. Няколко месеца по-късно се присъединява към нелегалната борба против нацистката окупация на Франция. В годините на Съпротивата пише стихове, за да поддържа духа на партизаните. Листовки с текста на „Свобода“, едно от най-прочутите произведения на Елюар, се разхвърлят от английските самолети над Франция. През 1942 г. отново е приет в редовете на Комунистическата партия. В дните на Освобождението заедно с Арагон е приветстван като големия поет на Съпротивата. Но той е и поет на съпротивата в много по-широк смисъл – този, който не се примирява, не приема, въстава срещу световния ред. Борбата му е също толкова непрекъсната, колкото и поезията му. За него тя е „изкуство на езика, изкуство да се живее, нравствен инструмент“. След войната, през ноември 1946 г., по време на пътуване в Швейцария, му съобщават за внезапната смърт на любимата му Нуш. Оттогава е четиристишието в сбирката „Излишното време“, цикъл от 11 поеми, написани няколко месеца след тежката загуба на Нуш: Не ни е съдено да остареем двама // И ето го деня // Неканен: и времето е станало излишно // И моята любов тъй лека ме смазва с тежестта си. Няколко близки приятели му вдъхват кураж и отново разпалват у него „жестоката жажда за живот“. Така Елюар е озаглавил сборника с деветнайсет стихотворения, илюстриран с рисунки на Марк Шагал. „Жестоката жажда за живот“ е акт на вяра в езика, схващан като светлина, способна да пропъди и да заличи мрака на страданието. По това време поетът пътешества по цял свят и участва в различни конгреси, посветени на мира, като представител на сюрреализма. Две години по-късно, на Конгрес на мира в Мексико, среща Доминик Льомор, третата си и последна съпруга. В годината, в която се оженва за нея, Елюар публикува сбирката „Феникс“, посветена на преоткритата радост от живота. През 1950 г. посещава Прага по повод изложба на Владимир Маяковски и София като делегат на Асоциация „Франция-СССР“. Вдъхновен и трогнат от героичната съдба и подвига на нашия национален герой Христо Ботев, през 1952 г. адаптира на френски 18 негови стихотворения, които излизат в самостоятелно издание в Éditeurs français réunis, придружени от обстойна биография на поета от Елза Триоле. Пълният им текст, както и биографията на Ботев са намерили подобаващо място във втория том от Събраните съчинения на Пол Елюар (Œuvres complètes, t. II, Bibliothèque de la Pléiade, Éditions Gallimard, 1968). Елюар посвещава на големия български революционер Васил Левски стихотворението „Победителите“ (Les vainqueurs) (t. II., p. 357) с мото от Левски: „Ако загубя, губя само мене си; ако спечеля, печели цял народ“. Надписът под стихотворението гласи: „Карлово-София, април 1950“.

Пол Елюар издъхва от инфаркт на 18 ноември 1952 г. в дома си на авеню „Гравел“ в Шарантон льо Пон на 56-годишна възраст. Погребан е на 22 ноември в „Пер Лашез“. Правителството му отказва национално погребение. Известният френски писател Робер Сабатие заявява: „В този ден целият свят потъна в траур“.

Обемното му творчество, поезия и проза, създавано в продължение на четири десетилетия, е побрано в два дебели тома от общо 3280 страници в цитираната престижна литературна поредица „Плеяда“ на френското издателство „Галимар“. От дистанцията на времето днес можем да твърдим: Пол Елюар оправда името си. Прав е Шарл Пеги, когато казва: Vous êtes élu, élu de l’art, vous êtes Paul Éluard (Вие сте избраник, избраник на изкуството, вие сте Пол Елюар).

*
Седемдесет години след смъртта му сме в правото си да кажем, че Пол Елюар е един от най-големите европейски поети, надхвърлил рамките на направлението, с което се
свързва името му, и прекрачил границите на своята епоха. Що се отнася до българското му битие, той не е сред щастливците, които се радват на многобройни издания и преиздания. Но истината е, че и другите водещи фигури от златните години на сюрреализма не могат да се похвалят с по-завидна съдба. Арагон е сравнително най-добре представен с две самостоятелни издания: „Избрани стихотворения“ (НК, 1956) и „Върхове над съня“ (НК, 1986), преводачески колектив, и присъствие в антологиите на съвременната френска поезия. Рьоне Шар също с две издания – „Непредсказано бъдеще“ (НК, 1983), в превод на Г. Мицков, и „Поезия. Избрано“ (Критика и хуманизъм, 2014), в превод на Златозар Петров. Едно самостоятелно издание на поезията на Андре Брьотон: „По-скоро животът. Избрани стихотворения“ (Хемус, 2001), в превод на И. Бориславов, който проявява най-траен интерес към творчеството на поетите сюрреалисти. Разсъждавайки върху рецепцията им, стигаме до извода, че върху представителите на това идейно и художествено течение тегне двойно проклятие – от една страна, когато е в своя апогей в първите десетилетия на миналия век, сюрреализмът се схваща като екстравагантна приумица на шепа поети ексцентрици, която така и не намира почва у нас, от друга, социалната му база е в разрез с официалната политика у нас от това време. След 9 септември 1944 г. левичарските настроения се оказват в унисон с новата идеология, но сюрреалистичната естетика не се радва на симпатиите на работническо-селската интелигенция, а не е и по вкуса на редовите читатели; екстравагантностите на сюрреалистите не допадат на душевната нагласа и умонастроението на българина. В предговора си към второто и най-изчерпателно издание с поезия на Елюар от 1981 г. С. Хаджикосев отбелязва, че „нетърпеливият читател ще трябва неведнъж да преодолява пристъпите на недоумението и досадата и изкушението да откаже съучастието си в един изключителен поетически експеримент“. В това трагично разминаване можем да търсим причината за слабата рецепция на поетите сюрреалисти от началото на миналия век. Първият превод на български език на поезията на Елюар се появява едва през 1953-та, една година след смъртта му, когато сюрреалистичната революция отдавна вече не произвежда скандал и дори не е на мода. Съставител и автор на предговора на „Песни за всички. Избрани стихотворения“ (НК, 1953) е Александър Муратов. Преводач е основно самият Муратов, заедно с колектив, сред който виждаме имената на известни писатели и поети от това време – Е. Багряна, А. Далчев, Л. Станчев, В. Петров, К. Константинов, В. Ханчев. Книгата е само 56 страници и е практически библиографска рядкост. Можем да предположим, че според обичайната миметична практика от това време нашето издание е било отражение на рязко нарасналия интерес към Елюар в руската литературна действителност след 1945-а. Не откриваме някаква особена рецепция или проекции на това издание, останало като че ли глас в пустиня. Първата „Антология на съвременната френска поезия“ (НК, 1966), която включва стихове на Пол Елюар, е съставена от Невена Стефанова. Сред преводачите са Е. Багряна, Н. Стефанова, П. Симов, Г. Дзивгов, Г. Мицков, А. Далчев, В. Ханчев, А. Муратов, Л. Станчев и др. Така пътят на съвременната френска поезия е проправен и малко по-късно, през 1978 г., Пенчо Симов включва 10 стихотворения от Елюар в тома „Френска поезия“ в поредицата „Световна класика“ на „Народна култура“, съставен и преведен изцяло от него. С малки изключения, подборът акцентира върху гражданската лирика на Елюар от времето на Съпротивата, когато влиза в редовете на Френската комунистическа партия. Единственото издание с поезия на Елюар в самостоятелен том е „Да кажеш всичко“ (НК, 1981); преводът отново е дело на колектив – И. Бориславов (с най-голям брой преводи), А. Манолов, П. Симов, Р. Москова, В. Сотиров, В. Ханчев (представен с едно стихотворение). Фактически изданието се крепи на преводите на И. Бориславов и А. Манолов, които през годините имат публикации и в различни периодични издания. Този най-представителен дотук том с поезия на Елюар, в който може да прочетем стихове от почти всички негови сборници, дава сравнително пълна представа за близо четиридесетлетното му творчество. Далеч по-благосклонна е съдбата към антологията „Френски поети сюрреалисти“, съставена и преведена от Стефан Гечев (НК, 1992). Свидетелство за новопоявилия се интерес към теорията и практиката на сюрреализма са няколкото преиздания на антологията, която засега остава единствен опит в това поле. Пол Елюар е представен в нея подобаващо. Този път времето се оказва благодатно и в полза на изданието работи общата разкрепостена атмосфера, когато разрушителната стихия, обладала обществото ни след 89-а, намира допирни точки с естетиката на сюрреализма и в изявите на постмодернизма. Стихотворения от Елюар е включил и Кирил Кадийски в своите обемни антологии на френската поезия : „Антология на френската поезия в 2 тома“, „Златна книга на френската поезия“, „Антология на модерната френска поезия“, както и „Антология на френската любовна лирика“ („Нов златорог“). Негов е най-успешният и адекватен на оригинала превод на трите знакови стихотворения „Земята синя като портокал“, „Смелост“ и „Обичам те“.

Сборникът „Поезия“ от Пол Елюар, който предлагаме на вниманието на читателите, се появява четири десетилетия след споменатото най-пълно издание на поезията му от 1981 г. Той няма амбицията да запълни празнините, оставени от цитираните предходни издания, а отразява в голяма степен преводаческите пристрастия и представлява по-скоро „лична антология“. Елюар е поетическа вселена, еманация на поезия. Той като че ли е взел най-доброто от поетиката на сюрреализма и го е пречупил през своята уникална чувствителност, за да сътвори стихове, които извършват революция в европейската поезия на XX век. Като въвежда всекидневна лексика и я прекарва през своето поетическо сито, той ѝ отрежда съвсем различни функции и вместо да приземи поезията, я изстрелва във висините на поетическия абсолют. Елюар твори „музика“ и неслучайно композитори като Франсис Пуленк и Жорж Орик са писали музика по много от неговите най-известни стихотворения. В този смисъл претворяването на стиховете му на чужд език е благодатна почва и предизвикателство за всеки изкушен от поезията преводач. Не знам друг френски поет, който да има повече любителски преводи от Елюар в днешния демократизиран контекст на споделяне и социално общуване в мрежата. В желанието да се докоснат до това вълшебство едни го цитират, други го превеждат. От огромното му творчество са останали стихове, които са емблематични, фигурират в повечето антологии на световната поезия и задължително намират място в антологиите на световната любовна поезия. Погрешно би било да се превежда само смисълът на тази поезия, тъй като при Елюар той е тясно обвързан с формата, която дори е смислообразуваща. В уникалното ѝ и на места парадоксално звучене може да видим наследство от школата на сюрреализма. Като извършва покушение срещу прозодията и римата в това, което обичайно наричаме класическа поезия, Елюар ги замества успешно и с други поетически средства постига същото. На мястото на пълните рими, каквито също има, но не преобладаващо, той въвежда полуримата, асонанса, алитерацията и всички други помощни средства от поетическия арсенал. Голямата заслуга за поезията на Елюар се състои в това, че ползвайки естетиката на сюрреализма, той я е преодолял, като е успял да създаде своя неповторима поетика. За това красноречиво свидетелства и разривът с останалите поети от това направление. Елюар става това, което е, в по-късния си и най-зрял период. Оттогава датират стихотворенията от сборниците „Жестоката жажда за живот“, „Излишното време“, „Паметно тяло“ и „Фениксът“, събрани не без умисъл от издателя Пиер Сегерс в томчето „Последни любовни стихотворения“ (Derniers poèmes d’amour), послужили за гръбнак на настоящата подборка, като са ползвани и двата тома на цитираното издание. Не е без значение и фактът, че това са най-популярните и обичани от младите поколения стихове на поета. И наред с всичко останало желанието да се разчупи клишето, което затваря Елюар в тесните рамки на понятието „социален поет“, каквато тенденция безспорно можем да различим в ранното запознанство с творчеството му. Ангажиран – да, и то в най-висока степен, със съдбата на бедните, онеправданите, страдащите, дали от войната, от неправдата, най-общо казано, или от самотата, неразбирането, ангажиран с каузата на прогреса, на борбата за повече справедливост, на обичта и равенството между хората, с други думи, неизчерпаема любов към отделния човек и към човечеството. Тъкмо затова стихотворението „Свобода“ е програмно, борбата на Елюар е за повече свобода в действията и в творчеството. В това е неговата неостаряваща харизма.

В книгата са влезли стихотворения от 14-те най-известни поетически сборника на Елюар. С редки изключения, стиховете са разположени в хронологичен ред в оригиналната им последователност в рамките на отделния сборник. За удобство те са дадени съобразно мястото, което са заемали в по-големите сборни томове, в които са включвани, макар това да не е първата им публикация. Елюар е имал навика да печата стиховете си в малки книжки с рисунки на свои приятели художници в ограничен тираж и ги е разпространявал сред свои приятели, а после ги е обединявал като цикли в по-обемни издания. Типографията на стиховете е запазена, тъй като отразява еволюцията в схващанията на автора. Предисторията на стихотворенията и сборниците е описана по-подробно в бележките в края на тома.

Силвия Вагенщайн

ЖЕСТОКАТА ЖАЖДА ЗА ЖИВОТ (1946)

НА МАРК ШАГАЛ

Магаре крава кон или петел
Цигулка жива плът самата
Човек певец самотна птица
Танцьор чевръст със своята жена

Във свойта пролет потопена двойка

Небе оловно и трева от злато
Делят ги пламъците сини
На здравето и на росата
Сребрее кръв звънтят сърцата

От двойката отблясък пръв

И в снежното подземие
Рисува пищната лозница
Лице със лунни устни
Което не заспива нощем.

РЕД И БЕЗРЕДИЕ НА ЛЮБОВТА

Ще спомена отделни части за начало
Очите ти гласа ръцете твойте устни

На този свят съм аз но щях ли тук да бъда
Ако и ти не беше тук

Там в купела възправил се срещу морето
Със сладката вода

Там в купела от пламъка
съзидан в нашите очи

О купелът с щастливи сълзи
Където аз се озовах
По волята на твоите ръце
И с милостта на твойте устни

Извечното човешко естество
Като раззеленила се морава

И нашите мълчания и думи
Светликът който избледнява
Светликът който се разпалва
Зората и здрачаването ни разсмиват

И в подслонилото ни тяло
Разцъфва всичко и съзрява

Там върху сламата на твоя скъп живот
Където старите си кости аз полагам

Където срещам края.

С ЕДНА ЦЕЛУВКА

Домът ни денем, улицата нощем
Вън уличните музиканти свирят
Отвъд пределите на тишината
И ясно виждаме под тъмното небе

И лампата сияе с нашите очи
Живеем в своя долина
Със своите стени цветя и слънце
Със свои цветове и своя светлина

И столицата-слънце
За нас по мярка е скроена
В убежището на стените ни
Отворена е нашата врата за хората.

ВЕЧЕРНО ДВИЖЕНИЕ

Мъждукащ огън огледало
Пчела перо отронено
Далеч от снопа улици
И от семейни пристани

Мъждукащ огън пред очите ти
Повдига твоите клепачи
И мимоходом отминава
В прохладната и ясна вечер

Към другите на тях подобни
Все по-помръкнали
Все по-завършени
Все по-неуловими.

ДОРИ КОГАТО СПИМ

Дори когато спим един над друг неспирно бдим
И нашата любов от езерен зрял плод по-тежка
Без сълзи и без смях от времето е пощадена
И ден след ден и нощ след като нас ни няма.

СЛОВА ЗА ЛЮБОВТА
I
Мълчанието наше ще накара бурята да онемее
Дълбокия листак да се смири

В ръцете си държа две предани ръце

II
И лодката се врязваше в мъглата безвъзвратно

Говори ли омразата все по-далече
Говори все по-близо любовта

III
С очи от полъх свеж владетелка невинна
С ефирна гръд надсмиваше се тя над всичко

И нейния престол от песъчинки морето разпиля.

Пол Елюар
09.05.2023

Свързани статии