През 1845 г. Едгар Алън По публикува поемата си „Гарванът” и се превръща в основен вдъхновител на символизма. Прочетете откъс от новата книга с поезия на По, дело на издателство „Стефан Добрев.

ЕДГАР АЛЪН ПОезия

Историята на Едгар По започва на 19 януари 1809 г. в Бостън, щата Масачусетс. Бащата на Едгар По, Дейвид По младши, израства в Балтимор в края на 18 век, син на известен занаятчия и търговец. Дядото на Едгар си спечелва репутацията на ревностен патриот по време на Войната за Независимост. Той постъпва в армията през 1778 г., а през 1779 г. вече е произведен в чин майор. Когато правителството в Балтимор бави парите за въоръжение и екипировка на войската, Дейвид старши осигурява необходимите средства от собствените си пари. През 1782 г. той е натоварен да отговаря за френските войски, дошли да се сражават на страната на Америка. Към края на живота си уважението, с което се ползва Дейвид старши в Балтимор, е толкова голямо, че той става известен просто като генерал По. След смъртта му лично Лафайет поднася съболезнованията си на вдовицата му и отива на гроба му при посещението си в Америка през 1824 г. Дейвид старши искал сина му да стане юрист, но Дейвид младши вече бил пленен от магията на театъра. На деветнайсет годишна възраст Дейвид младши става актьор, а през 1804 г. вече е част от трупата „Вирджиния”, под ръководството на Чарлс Хопкинс, който умира и оставя вдовица красивата си и талантлива жена Елизабет. През пролетта на 1806 г. Дейвид младши се жени за Елизабет Арнълд Хопкинс. В следващите няколко години Елизабет Хопкинс По се превръща в любимка на публиката по всички сцени от Бостън до Чарлстън. Тя умее да пее и да танцува и притежава талант за комични роли. Дейвид, за съжаление, не успява да достигне успеха на жена си в театъра. В Бостън им се раждат две деца и още едно в Ричмънд през 1810 г. Елизабет Хопкинс По умира от туберкулоза през 1811 г., а съпругът й Дейвид По няколко седмици по-късно. Генерал По, бащата на Дейвид, приема в дома си и отглежда най-голямото дете, но тъй като няма достатъчно средства, двете по-малки деца са осиновени от заможните семейства Макензи и Алън. Едгар отива да живее с Джон и Франсиз Алън, бездетна двойка, която засипва малкия Едгар с любов, грижи и всичко необходимо за едно щастливо детство. По-късно отношенията на Едгар Алън По със своя втори баща до голяма степен предопределят съдбата му и като писател, и като човек.

Едгар Алън По е считан за представител на романтизма в американската литература, ако не за друго то поне за това, че литературните му корени се намират в английския и немския романтизъм. Въпреки че достига широка известност приживе, за много от своите съвременици, както и за поколения от литературни критици, Едгар По изглежда като човек, който е безнадеждно откъснат от духа и смисъла на своето време. Едгар По е естет, той е първият американски писател, чието основно занимание е преследването на красотата, а идеалите му са напълно в разрез с всички предписания на философията на ренесанса в New England. И до ден днешен повечето хора свързват името на По с неговите зловещи и мрачни истории, наситени със съспенс.

Но всъщност, По е автор на едно голямо разнообразие от стихотворения и разкази, при това в най-различни жанрове. Той може да бъде считан както за пионер в научната фантастика, така и за основател на криминалния жанр. Едгар По може да бъде разглеждан и като първооткривател на някои от литературните похвати, които по-късно влизат в арсенала на писателите по цял свят. Успехът на По в разработването на жанра на късия разказ му спечелва признанието – „баща на късия разказ”. Във всичките си произведения той се занимава с универсалните теми на живота, но осмислени и пресъздадени на лично ниво. Останал сирак на две години, той живее в един свят, в който му се налага да преодолява загубата на любимите си хора отново и отново. Занимава го въпросът за живота след смъртта. Задава си въпроса какъв е Бог и дали изобщо той съществува. В неговото „ангелско въображение“ както Алън Тейт го нарича, всички човешки слабости съществуват наред с представата, че човек е в състояние да достигне интелектуално и артистично съвършенство. И зад най-ужасната случка той усеща утвърдителната сила на красотата и справедливостта. Занимава го науката и като заплаха, и като път за достигане на духовно съвършенство.

Едгар По може да бъде разглеждан и като първия значим писател в американската литература, който се опитва да си изкарва прехраната с писане, задача, непосилна дори и за неговия гений. По е отхвърлян както от днешната, така и от критиката на своето време. Поезията му е квалифицирана като лошо стихоплетство, произлизащa от лоша теория и събираща в себе си целия лош привкус на ниската култура. Лоуъл го характеризира като „три пети гениалност и две пети чисти глупости”. Елиът, опитвайки се да изясни защо французите толкова много харесват По, намира единственото възможно обяснение в това, че те не разбират английския език добре и са влагали каквото си искат значение в думите му. Това е повод да се върнем обратно при трансцендентализма на Емерсън, който нарича По едно празно дрънкало, но да си спомним думите му, че всички сме свързани помежду си и имаме нужда един от друг. Иейтс го нарича „най-великия американски поет”, а най-великият американски поет У. Уитмън – „една от електрическите светлини на нашата литература”. Според Хенри Джеймс, неговата поезия е доказателство за незрелия вкус и примитивното мислене на американците. А Алфред Тенисън го нарича – „най-необикновения талант, който Америка някога е раждала”.

През 1845 г. По публикува стихотворението си „Гарванът” и се превръща в основен вдъхновител на символизма и предтеча на „Цветя на злото” на Бодлер. „Гарванът” му донася световна слава, а Бодлер изрича думите:„У По няма досадно подсмърчане, а непрестанно и неуморно търсене на идеала”. Влиянието на Едгар По може да бъде открито по целия свят и в най-различни жанрове, епохи и култури. Жул Верн, Пол Валери, Маларме, Бодлер, Борхес, Стивънсън, Дхуничиро Танизаке, Кобо Абе по един или друг начин са задължени и повлияни от творчеството на Едгар По.

По ирония на съдбата, макар че Едгар По развива и усъвършенства детективския жанр, воден от една продължила през целия му живот лична пристрастност към тържеството на справедливостта и истината, репутацията му на човек и писател, за съжаление, не получава полагащата му се справедливост. Причината за това се свързва до голяма степен с името на Руфъс Уилмът Гризуолд, човек напълно забравен като писател, но завинаги останал в историята с негативната роля, която играе за представянето на живота и творчеството на По. Маниакалната завист и омраза на Гризуолд се изливат в написването на кощунствена статия по повод смъртта на По, в която той фалшифицира фактите около личността му, в публикуването на несъществуваща кореспонденция с него, както и в клеветническия предговор към събраните съчинения на По, които той издава, като практически ги открадва от наследниците му.

По прекарва писателския си живот във Филаделфия, Ню-Йорк и Балтимор, написвайки огромно количество разкази, стихотворения и художествена критика, като се опитва с огромен труд да се издържа единствено със силата на своя талант. През 1835г. По се жени за тринадесет годишната си братовчедка, която умира две години по-късно от туберкулоза. Поетесата Сара Уитмън, с която По има връзка след смъртта на жена си, го описва така: „Неговата надменна сдържаност, неговата склонност към тотална меланхолия, неговата неприспособимост към обществото, пълната неземност на природата му, правеше характера му напълно неразбираем за околните”.

Смъртта на жена му Вирджиния на 30 януари 1847 г. и последвалата тежка болест и депресия, в които По изпада, променят живота му завинаги. В следващите две години той написва някои от най-големите си шедьоври като стихотворенията „Камбаните”, „Анабел-Ли”, „Елдорадо” и баладата „Юлалюм”, която е по повод на смъртта на Виржиния, но като цяло животът му е наситен с променливи състояния на възходи и падения, които се отразяват не само на умственото му състояние, но и на творчеството му като цяло.

Едгар По умира при неизяснени обстоятелства на път от Ричмънд към Балтимор. Знае се, че преди да тръгне, е изнесъл лекция на тема „Поетичният принцип” в Ричмънд и е имал в джоба си сума от около 300 долара. Така или иначе до момента, в който се оказва в безсъзнание до един пункт за гласуване в Балтимор и е отведен в болницата от негови приятели и роднини, всичко е въпрос на спекулации и предположения. Подобаващ край, може би, за създателя на криминалния жанр. И изглежда напълно в реда на нещата, че няколко криминални романа черпят сюжетите си от последните неизяснени дни от живота на По.

Едгар Алън По издъхва в 3 часа сутринта в неделя, на 7 октомври, 1849 г.

Едгар Алън По, „Поезия”, превод Александър Тончев, илюстрации Атанас Атанасов, Издателство „Стефан Добрев”, 2015, 27 лв.

СЪН

С видения от тъмна нощ –
сънувах радост отлетяла,
сън буден в зрака на живота
сломи сърцето ми изтляло.

Не е ли всичко денем сън,
за тоз, очи вторачил
не в земния живот навън,
а в минало умряло.
Тоз сън свещен сред ядна глъч
на свят срещу ми укоризнен,
крепи ме като светъл лъч
и ми напътства дух самотен.

Какво, че зрак трепти тъй блед
сред нощен мрак и буря –
нима по-ярка е на глед,
звездата истинна, що грее.

АННАБЕЛ-ЛИ

В отдавна отминало време,
в едно царство край морския бряг,
дева живя и нейното име –
Аннабел-Ли – все мислеше как
да ме обича таз дева прекрасна,
да люби мен и никой друг.

Аз бях дете, дете беше и тя,
в туй царство край морския бряг,
с любов по-голяма от всяка любов
се обичахме с Аннабел-Ли както никой друг,
че за таз ни обич ангели небесни
ни завидяха чак.

Затуй, в онова време далечно,
в туй царство край морския бряг,
вихър се спусна от облак и лъхна
Аннабел-Ли с леден мрак;
и дойде родата й знатна,
да я скрие в един саркофаг,
там нейде далече от мен –
в едно царство край морския бряг.

Нещастен – хорът ангелски в небето,
от завист – няма как,
причина стана – както знае всеки,
в туй царство край морския бряг,
че вихър от облака чер се изви –
да убие Аннабел-Ли в нощния мрак.
С любов по-силна бяхме от тез,
от нас по-зрели що са –
от нас по-мъдри що са –
но нито ангели горе в небето,
ни демони в морската глъб,
от душата ми няма да разчленят
душата на Аннабел-Ли.

Щом грейне луната, пълни с блян все душата –
с мечти за Аннабел-Ли;
щом изгреят звездите, все усещам очите
на красивата Аннабел-Ли;
всяка нощ в полумрака все до нея си лягам –
мойта скъпа любима, невеста – незрима,
в гроба свят край морето,
в склепа – де е бурно морето.

ГРАДЪТ В МОРЕТО

Виж, смъртта как е вдигнала трон
в странен град, изоставен самин,
нейде в далечния запад умрял,
де лош и добър, прекрасен и зъл
в упокой са намерили вечен дял.
Техните храмове и палати
(порутени с времето кули не трепват)
на нашта земя не са познати.
Там в мъртвило вятър не лъхва
и в отчаяние под небето
в печал се стеле морето.

Не праща лъч небесен рай
към този в мрак потънал край;
но изпод морски дълбини
зловеща светлина струи,
пълзи по къщите в града
тоз блясък отразен в нощта,
по купол, покрив, храм и зид,
по кули с Вавилонски вид,
в градини с мрачна пустота,
обрасли с каменни цветя,
по не един прекрасен храм
със фриз – лоза и див бръшлян.
А под небето примирено,
вода се стеле неизменно;
със свойте сенки кулите се сливат,
във въздуха те сякаш плуват;
докато от самотен връх
надменно гледа исполинска смърт.

Обител пуста, зейнал гроб
лежат там редом с морска глъб,
но нито пищната позлата
на идол рухнал на земята,
ни мъртви в посребрен саван
не могат да изтръгнат там
вълна от мъртвото море,
не трепва и една дори.
Все равна стъклената шир
остава в своя вечен мир,
и сякаш никога ветрец
не е подухвал с благ живец,
вей полъх на щастливо място,
не в туй спокойствие ужасно.

Но виж, как въздухът трепти,
вълнение ли там расте?
Потъват кули изведнъж
и вдигат приливна вълна?
Небето се отваря празно,
щом гордият им връх се срине.
Мъждят вълните с цвят червен
и краят е предизвестен;
та щом без вопъл на човек
потъне този град навек,
сам Адът, горд от своя трон,
ще го приветства със поклон.