2
1224

Поетичен Никулден 2012

Опашки, шарани, рецепти за шарани, рецепти за плънки за шарани, поверия за св. Никола. Той бил запушил дупката на една лодка с шаран (именно с шаран, който е речна дънна риба, а лодката на светеца излиза в открито море) и заради това трябвало да се яде шаран. Шаранът трябвало да не бъде „гол”, а люспест. Колкото повече люспи бил имал той, толкова повече пари за къщата. Люспите трябвало да се съберат и да се раздадат на членовете на семейството. Членовете на семейството пък трябвало да пазят никулденската шаранова люспа до следващия Никулден, забравих вече в името на каква придобивка, великолепие, чудо. Точно както няколко дни преди това чух да наричат св. Варвара баба Шарка, понеже била покровителка на децата срещу шарката. Та тази  Баба Шарка изисквала на коляното на детето да се сложи зърно от леща и то да го изяде, но без ръце и така щяло да се запази от шарката. Дивотиите, които се ръсят от медиите по време на празници, понякога са наистина поразителни!

В този смисъл добре, че нямаше медии на Поетичния Никулден, организиран в памет на големия български поет Николай Кънчев от съпругата му Федя Филкова в галерия „Средец” на Министерството на културата. Понякога в България се случват събития, които са толкова дълбинни и деликатни, че те като че ли автоматично отхвърлят от себе си чужди присъствия и медийна глума. Едно такова събитие, например, се случи през април 2010 в зала България. Беше в дните преди Възкресение, беше концертно изпълнение на песнопения по литургични текстове, композирани от отец Александър Лашков. Това, че залата беше пълна, нямаше нищо необичайно. Това, че всички станаха на „Отче наш”, на пръв поглед също няма нищо необичайно. Но духът, атмосферата, мълчанието, чувството за някаква безмълвна, но много здрава общност, чувството, че не всичко е изгубено, че все още има смисъл, защото ето ни, тук сме, заедно сме  – това беше необичайното.

Михаил Неделчев със свойствения си плам и отдаденост прочете академичното си слово „Апология на поезията”. Не мога, разбира се, да го преразкажа, но той говореше за корпуса на поезията, за прилепването към него на все нови и нови гласове, за разговорите и диалозите на тези гласове, за това, че те неминуемо се преплитат, опонират си, видоизменят един заради друг, шептят си взаимно – живи и мъртви поети, всъщност поезията премахва разликата между живота и смъртта, поезията изобщо е апология на живота.

Федя Филкова беше номинирала авторите на пет поетични стихосбирки – младия Александър Байтошев, Деян Енев, Кристин Димитрова, Пламен Дойнов и Яница Радева. Един след друг ставаха и четяха своите стихове.

Искам да кажа – залата беше пълна. Искам да кажа – как слушаше залата. В пълна тишина. Слушаше неподвижно, замислено, благодарно, защото такава тишина наистина рядко се случва. Тази тишина и неуловимост, и благодарност, са единствените, които придават смисъл на подобни събития.

Какво повече би могла да поднесе една любяща жена на обичния си мъж, какво повече би могла да направи една поетеса към един поет от този вглъбен, съсредоточен и изящен празник на поезията, която кротко и без патос течеше през стиховете на петимата номинирани. Каква по-голяма почит бихме могли да окажем на Николай Кънчев от тихата радост, от взаимността, от чувството за общност, което изпитахме в негова памет. Като своеобразна Литургия, в която живи и мъртви са едно, като нещо с безкраен и бездънен смисъл, защото е обърнато, завинаги обърнато към Духа.

Така на Никулден бяхме на гости на Николай Кънчев или може би той беше дошъл на гости при нас. Нямаше шарани, нямаше люспи. Нервът на поезията приличаше на литургично песнопение. По стените на залата – прекрасни репродукции на картините на Густав Климт с техните иконни цветове. За съжаление нерядко в храма има повече суетня и суета, които превръщат празника в тупурдия, молитвата в пазарлък, песнопенията в неразбираем фон, богослужението в церемония. А когато словото е изпълнено с дух и истина, тогава залата се превръща в храм. В тази одухотвореност на словото беше истинският Никулден. В тази събраност на мисълта се проумява и дълбокият смисъл на думите от празничното песнопение на свети Николай –  със смирението си той е придобил величие, с нищетата е придобил богатство.

Затова искам да споделя радостта и благодарността си, че присъствах на този Поетичен Никулден. Бяхме не само на имен ден на Николай Кънчев, бяхме в света на трепета и на Духа.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа бъдеш европеец
Следваща статия“Въпреки цялата отрова на света”